Пет есета от Виктор Пасков

Виктор Пасков е роден на 10 септември 1949 г. в София. Завършил гимназия в София и консерватория в Лайпциг (1976). Свирил е в джазови формации, работил като композитор, оперен певец и музикален критик в Германия. В периода 1980-1987 г. е редактор в „София прес“ — в излизащия по онова време на чужди езици седмичен вестник „Софийски новини“. От 1987 г. става редактор в Студията за игрални филми „Бояна“. В началото на 90-те години живее в Париж. Като литератор Пасков дебютира със стихове в списание „Родна реч“ през 1964 г. Публикува разкази и новели в литературните периодични издания. През 1987 г. прави сензация с повестта „Балада за Георг Хених“, която е едно от най-значимите произведения на съвременната българска литература. Разказва се за реална личност – чешкия лютиер Георг Хених, живял в София, където прекарва в самота и бедност последните си дни. Романът е преведен на всички европейски езици, печели много български и европейски награди. Пасков е автор и на книгите „Невръстни убийства“ (1986), „Ций Кук“ (1991), „Германия – мръсна приказка“ (1992), „Алилуя“ (Събрани произведения, 2001), „Аутопсия на една любов“ (2005), „Гледната точка на Гоген“ (2008). По негови сценарии са заснети филмите „Ти, който си на небето“, „Индиански игри“, „Пльонтек“, „Духове“. На два пъти е назначаван за директор на Българския културен институт в Берлин. През последните години от живота си заема поста съветник по културните въпроси в българското посолство в Швейцария.

 

БЪЛГАРСКОТО ПЕРПЕТУУМ–МОБИЛЕ

Големият проблем на България не е беднотията, мизерията или безработицата. Дори и демокрацията не е най-големият ѝ проблем. Има един такъв израз: гледаш го – нищо човек, а то – голям идиот. Ето този „нищо човек“ или нищожество, е най–големият проблем на България. На всичко отгоре той е извънредно усложнен поради факта, че майката на нищожествата е вечно бременна. Не е важно дали говорим за външно или вътрешно политическо нищожество, за културно или финансово, юридическо или парламентарно: във всяка една от тези области то създава такива поражения, в сравнение с които Тунгуският метеорит е като кротка светулка в юлска нощ. Нищожества разбира се има във всички страни, та дори и в Съединените Американски Щати. Никъде обаче не ги торят и поливат толкова усърдно както в България, за да пораснат, да разцъфтят и да се размиришат и да ги поставят в Голямата Държавна Ваза като най–свидна икебана.

След като бъде ръкоположено, коронясано или акредитирано, нищожеството се озърта и забелязва колко е красива земята и колко дребни са хората. Вярно е, че са го карали да чете някакви приказки за някакви стълби, но те са писани от интелигенцията, която му е особено противна. Нищожеството открива неописуемата сладост на беззаконието, аристократизма на недосегаемостта и свободата на пълната безотговорност. Тогава, по силата на бруталната си сила, то провъзгласява коня си или друго превозно средство за сенатор, посланик или паметник на културата. Или заделя еди колко си милиона от държавния бюджет за преместването на Кьолнската катедрала на улица „Дондуков“. Блазни го мисълта да научи английски и да обяви някому тоталната война. За целта нищожеството започва да се самопроизвежда и да се обгражда с още по–нищожни нищожества, което е невероятно, но факт. Те викат „ура“, „страхотен си“ и „ще останеш в българската история“. На нищожеството не му се остава вече в българската история и почва да върши зулуми от междудържавен мащаб, за да остане в световната. На това място някъде се събужда интелигенцията и става авангард на народните маси (споменатите дребни хора). Те опищяват известно време света по своя си специфичен начин, докато на нищожеството му свърши мандата или бъде принудено да се оттегли. Междувременно майка му отново е родила. И всичко започва отначало.

 

ВЪВЕДЕНИЕ В ПСИХОАНАЛИЗА

Откъдето и да я гледаме – властта е по–сладострастна от морала.  Нищо чудно, че тя е крайната цел на всички политици–негодници, които по принцип са похотливи хора. (Дори когато се прехласват по цветята, ходят в неделя на църква и не са месоядни). Абсолютно не е вярно, че политикът е индивид с хладен разум и аналитична мисъл. (Има и такива, но те се казват Уинстън Чърчил и Вили Бранд). А политикът–негодник е човек, чието его е в състояние на денонощна ерекция. Зловещото му и във висша степен безсмислено сладострастие, рано или късно го довежда до пълно мозъчно затъмнение. Обикновеният човек в такива случаи влиза в лудницата. Политикът –негодник – в територията на забравата.

Целта на похотливия политик–негодник не е да демонстрира действителна сила и градивна мощ, а да обладае, да унизи, да изнасили съответния субект, обект, структура, държава. Тъй като и при най–добро желание негодникът не може да извърши това сам–самичък, му се налага да създаде една мрежа от помощници некадърници,които по подобие на своя идол се пърчат с дарби, с които природата не ги е надарила. Некадърниците се структурират около негодника, водени от похотливата идея, да станат някой ден по–големи негодници и от него. Но едно е да си сластолюбив и съвсем друго – да си потентен. С каквато и идеологическа виагра да се тъпчат негодник и некадърници, те никога не ще бъдат в състояние да предизвикат нежни чувства в потърпевшите, а още по–малко – да оплодят една абстракция каквато е бъдещето например, за да се самовъзпроизведат в него.

Негодникът издига некадърниците в сан на мандарини в областта на външна и вътрешна политика, медии, изкуство и т.н. Те, горките, не разбират чисто символното значение на непознатите им длъжности и започват да вършат глупости, по–големи дори и от тези, които биха извършили ако го разбираха. (Справка: НСРТ, посланници с нежни наклонности, маниакално–депресивни посланици и т.н.) Негодникът е извършил това с цел да умножи и сюблимира властта, разбирана като част от сексуалната революция.

В един момент, незадоволеното, но превъзбудено общество праща негодник и некадърници по дяволите, което също е част от играта. Тогава започва голямото „ох“ и голямото „ах“. Ужасно е, да те прекъснат, когато ти си убеден, че дори не си и започнал. Идва ред на комплекси, фобии, травми и екскурзии в обремененото детство, (за което са виновни комунистите). И къде е добрият, стар Фройд за да обясни, че все пак в началото е морала, с всичките му там табута?

 

ЗА ЗООНИТЕ И ПОЛИТИКОНИТЕ

Според древния грък, човекът е „зоон политикон“: обществено животно. Това негово откритие ние, българите, трябва особено бурно да аплодираме, защото се чувстваме най-големите обществени животни на света. (Което не ни прави да сме по човеци от другите).

Причината е, че едните от нас са повече обществени, а другите – повече животни. Никой не е и двете наведнъж. Ето защо се делим  на полуобщественици (политикони) и полуживотни (зоони).

Това положение е извънредно дразнещо за полузооните, които са мнозинство. Те непрекъснато поставят изисквания пред малцинството да се усъвършенства до своя абсолют, без да си направят простата аритметика, че ако онези бяха абсолютни политикони, то ние респективно щяхме да сме абсолютни животни.

Ако онези обаче бяха абсолютни политикони –  като Чърчил, Кисинджър, Рузвелт, де Гол и другите неприятни типове, то те щяха през глава да избягат от нас – абсолютните животни, и да си потърсят един истински зоон политикон – народ, който не цепи понятията на две, не е обзет от едипов антагонизъм  и който би се замислил дали е разумно от историческа, геополитическа и фолклорна гледна точка да тегли един шут на своя цар и да сложи на негово място една свиня или свинар – все едно.

Слава богу, полуполитиконите плюят на воля по воплите на полузооните и не им хрумва и насън да поставят и те своите изисквания за промяна в зоопсихологическата ситуация. В противен случай, срещу тях щеше да се изправи едно – ако не и грамадно, то достатъчно едро и застрашително обществено животно – космато, накървавено и жадно за  полуполитиконска кръв като въшка, увеличена осем милиона пъти. Пред подобна перспектива българският полуполитикон предпочита да си има работа с осем милиона микроскопични хаотични въшки, да потропва върху тях Ганкиното и да се наслаждава на нежния пукот, който произвеждат счупените им главички.

Ние, полуживотните, не обичаме да ни чупят главите, но вътрешният ни конфорт е последната грижа на развеселения полуполитикон. Също и външния. Ние живот нямаме, подозирам, че дори не сме заченати, защото не съществува идиот, който ще се отдаде на съмнителното полуудоволствие да зачева полузоон. Ние сме само понятие, а понятията нямат право на претенции. Обаче и като такова ние сме извратено отклонение от менталното и профундното, защото полуполитиконът е заченат именно от

нас. Кръвосмешението се е осъществило в похотлива, пиянска нощ, сред крясъци, пушеци и насилие в локва, близо до Народното събрание.

Полуполитиконът е наша рожба. Но защо не ни е свидна? Той е произведение на примитивното ни изкуство, което се саморазнася и самоизлага навсякъде по света. Но защо не му се възхищаваме? Нима мръсникът не е излязъл от нашите недра, каквото и да означава това? Нима сам не се позовава ежедневно и лицемерно на този неоспорим факт? Не ходи ли на Женския пазар между нас, полуживотните, да види какво храносмиламе, не ни ли подарява магарета в тежки мигове?

 

МОНОЛОГ НА ГАРВАНА

Дами и господа животни!

Между вас виждам един бивш вълк, който вече не е вълк. На нищо не прилича. Козината му е окапала, зъбите му са изгнили, от години не съм го чул да вие срещу луната. Наистина ли мислите, че ще влезем в Европейския съюз с такъв вълк? До нещастника клечи и нещо, което напомня на лисица. Що за лисица си ти, препарирано, унило чучело, в което няма капчица хитрост и остроумие и което даже не е и кокошкар? Ето там пък една пародия на пор, без всякакъв цвят и мирис. Напълно обезличен. Да не говорим за Ежко Бежко с тъпите му игли. Нито пък за Катеричката Рунтавелка, на която и през ум не и минава мисълта за лешник и зимнина, нито за напълно глухият дългоушко Заю Баю, нито за дивото прасе, което си е чисто и просто свиня.

И гората ни вече не е гора, а Хайд парк. И що за гарван съм  aз самият,  който съм кацнал върху тази обърната кофа за боклук и се опитвам да ви грача грозно, зловещо? Къде ми е достойнството? Къде ми е черният блясък, каква ми е идентичността?

Хайде да попитаме онзи наш министър, с очи на бухал, уста на акула и брада на тригодишен павиан: като скиташ насам-натам по света, трупайки международно недоумение, виждал ли си някъде по-тъжен и по-амортизиран народ, загубил природните си качества и характерните си черти? Всички аплодираме усилията ти да ни продадеш на Прерията барабар с тези плешиви храсти, които някога бяха гора и отечество. Продай ни! Тогава вълкът няма да е вълк, а койот и аз няма да съм гарван, а кондор. Ще живеем в резерват. Ще си имаме училище, в което индианци ще ни преподават родния език, а индианки ще ни учат да играем народни танци. Но чуй как кукувичка кука, че ще ни продадеш на куков ден.

Ах, как ми иде да разперя криле и да отлетя в Булонския лес! Или в Шеруудската гора. Как ми се ще да кацна върху вековен бор в Саксонска Швейцария и да извия трели като славей, какъвто всъщност някога бях. Вместо това, аз съм кацнал тук, върху обърнатата кофа за боклук, и ви грача безсмислено, уважаеми дами и господа животни, а на вас въобще не ви пука. Не сме народ, не сме народ, а мърша. С туй започнах и с туй ще свърша.

 

КОЕТО МРАЗИМ В СЕБЕ СИ

Никой не ни обича. Всички ни мразят. Всички ни се присмиват. Някакъв чех се гаври с нас, че сме кенеф. Изобразил ни в инсталация пред Европейския съюз. Прав е човекът. Точно това сме! Отникъде светъл лъч. Дотук ни докараха комунистите. Да се избият до крак! Полицаите, организирани  от ДС, не ни оставиха да пометем онези курви в публичния дом, на който пише, че съединението и така нататък. Серго, гей такъв, го хоум! Гоце има трипер. Мразим шибаното правителство, мразим турците! Всички турци на кол. Циганите на сапун. Няма да гласуваме! Да се разкарат всички в Русия. (Нея пък как я мразим.) Гадния Путин и другия там. Лили Иванова също мразим.

И те ни мразят, гадните комунета… Никой не ни обича. Ето сега и чехите. Чифути! И Европейският съюз, и онова негро в Щатите – всички ни мразят. Всички!

Боже, наистина ли никой не ни обича? Не се живее така… Никакъв живот не е, никой да не те обича! Толкова ли сме скапани? Толкова ли сме грозни? Толкова ли сме прости? България – на три морета! На три морета, ама като ти врътнат кранчето, студуваш… Ако някой все пак ни обича, трябва да е ненормален…

Това, уважаеми дами и господа сънародници, е дъното. Така говори. Така изглежда. Така чувства. Стигнали сме до колективното дъно и нищо по-добро не може да ни хрумне, освен да изобретим колективен тирбушон и да си пробием по-долно дъно – още по-дълбоко, още по-грозно, още по- безнадеждно. Омразата, която ни дави, е следствие на самоомразата, която сме развили и усъвършенствали. Мразим се тъй чистосърдечно от медицинска гледна точка, сякаш сме добили това чувство в лабораторна епруветка. Когато някой ни се присмее, когато ни наругаят и санкционират, ние извратено започваме да обичаме този, който ни мачка и сме готови да подкрепим гаврата му с още по-гадни плювки. Ние сме перфектния бек вокал на плювките. Просто защото не ставаме за солисти.

И все пак, надявам се, да имам възможност да ви разкажа за мои швейцарски приятели, които не ни мразят.

Марк Летау, например.

Марк е 47 годишен, журналист, редактор във вестник „Дер Бунд“, един от най-старите и авторитетни швейцарски ежедневници. Неговия ресор е швейцарската външна политика. За първи път е срещнал думата „България“ в един английски вестник при първото си посещение в Англия. Бил 15-годишен. Ставало дума за някакъв чадър. Спомня си, че силно се е удивил на техническия напредък на страната, произвеждаща такива чадъри. Забравил България. Бил типичен швейцарец, чието мислене свършвало до желязната завеса.

Марк е запален по спортното ориентиране. През 1991 година в планината Юра се запознал с трима българи от Търговище, които били част от международните отбори по дисциплината. Опънал палатката си до техния москвич, За първи път през живота си виждал москвич. Валял проливен дъжд. Марк – в палатката, българите – в москвича, където се хранели с консервирано в буркани месо. Предложили и на него. Видяло му се вкусно. Поканил ги вкъщи да се изсушат, измият и да спят на чаршафи. Първият му сблъсък с българския манталитет бил по пътя за неговия дом в Берн: новият му приятел изключвал мотора по стръмните места, да пести бензин. Това би ужасило всеки швейцарец.

Малко след това Марк пристига в град Търговище, където се сблъскал с целия ад на онези години. Това, което видял и преживял, го променило завинаги. Осъзнал, че вече не може да живее както досега. Разбрал, че затворен между Алпите в сигурната Швейцария, е загубил социалния си рефлекс за себеподобните, живеещи по коренно различен начин. Разбрал и друго: че би могъл да живее между тези хора и в тази страна.

Марк започнал да пише ежеседмична колонка в „Дер Бунд“ – „Един прозорец към България“. Скоро се включили и други автори. Седмици наред висели на телефоните да организират дрехи, храна и помощи за България. Годините минавали. Марк ставал все повече и повече българин.

Така и до днес. Марк е създал швейцарско-българското дружество „Вариант 5″. Издава вестник на български и немски със същото име. Организира ежегодни посещения на български отбори по спортно ориентиране, на детски хорове, намира спонсори, изпраща помощи, дори си е купил апартамент в Търговище, защото не понася хотели, а знае отлично как се живее в двустаен апартамент с кашлящ в кухнята дядо и шестчленно семейство. Марк познава България така, както много българи не я познаваме. Приема я такава, каквато е. Обича я.

Защо, по дяволите, я обича, след като я познава? Защо върши всичко това?

Ами защото не го разяжда нито омраза, нито самоомраза. Българите, смята той, биха направили всичко за децата си и за семейството, но би трябвало да разберат, че човек е длъжен да направи нещо и за хората, които са извън семейството. Че човек трябва да инвестира в малката стъпка, за да направи голяма. Марк знае колко тесен може да бъде швейцарският перфекционизъм и колко стягащ – мисловният му корсет. Той е вложил част от себе си в България, но и тя се е реванширала – променила е светоусещането му. Той има право да ни критикува, защото не е безразличен към нас. Има право да се дразни от факта, че всичко тук е гръмогласно: политиците, телевизорите, музиката, псувните, вестниците, а от друга страна над всичко това се разпростира гръмогласно мълчание. Мълчание за противоречията. Ние, които разбираме езика, трябва да разберем и логиката му: защо правим това, а не онова? Защо реагираме по този, а не по друг начин?

За да разберем Марк и неговата любов към България, трябва да осъзнаем първо докъде ни е докарала пълната десоциализация на обществото. Колективаното безсъзнание. Проклетото чувство за липса на значимост. Политиката може да реши или да не разреши някои проблеми, но е напълно безпомощна при тежкия проблем със собствената ни същност.

Силата на едно общество се изразява в отношението му към слабите. Падналите. Необичаните. Това не е буржоазен хуманизъм. Който ни разбира и подкрепя в мрачния момент, е силен. Ако му повярваме и разберем мотивите му – промяната е започнала. Ще се оттласнем от дъното.

Защото трябва да разберем накрая, че това, което другите харесват в нас не е на всяка цена онова, което мразим в себе си.

Текстовете са предоставени  на provo.bg от Пепи Михайлова

Няма коментари

*