Сбогом на съчувствието

Всеки ден някой известен, овластен или просто самозабравил се българин се поддава на непреодолимата съблазън да излее насъбралото се у него отвращение към ближния.

Понякога е вицепремиер, друг път е съпруга на вицепремиер, недоуволнен шеф на отдел в министерство, дъщеря на някогашни величия, детска учителка, лекар… Демографията е без значение, защото епидемията е една и съща.

България е превзета от културата на непризнатото, но окончателно поражение. Малко като Американския Юг, където хора по потници прекарват целия си живот, алкохолизирано вкопчени в знамето на Конфедерацията, в трупа на една неслучила се история.

Както и там, така и в нашето общество дебатът по който и да е въпрос, засягащ справедливостта, е мътрвороден и не може да се води по същество. Реалността е прекалено травматична и не може да бъде търпяна нито за миг – бълнуването, денонощно и бездиханно, е единственото възможно спасение, единствен пристан на обезумялата съвест.

Всеки разговор за необходимостта от съчувствие, солидарност и справедливост, която не мъсти, не е на парче и не награждава едни със скалповете на други, бива взривен от импулсивна омраза към дръзналия да иска подкрепа. Няма значение дали са болни деца, цигани, бежанци, гейове… Инстинктът е един и същ. Как смеят! Как смеят! Ние се опитваме да забравим колко унижения претърпяхме, колко компромиси направихме в собствените си животи, колко пъти си налегнахме парцалите, а те седнали палатки да опъват!

Сблъсъкът с нечия отчаяна доблест е страшно нещо. Той е отрова за съзнанието, приело поражението в името на оцеляването. Всеки път, когато някой иска от нас да се ангажираме с неговата неправда, той ни напомня за нашата неправда и за купищата неправди, пред които заради собственото си удобство сме капитулирали дотук.
Затова и размахваме метафорични тояги, ненавиждаме правозащитници и ни се „повръща“ от чуждото страдание. Защото ако си позволим да изпитваме състрадание, ще се признаем за виновни. Единственият начин да откажем помощ на ближния, без да се смятаме за зверове, е да си втълпим, че ближният не заслужава помощ. Че сам той е звяр.

Затова, всеки път, когато някой си там изригне в гейзер от човекомразие, това не е простащина. Това е болестна нужда да изповръща, да отхвърли, да заличи и да се отрече от личната си отговорност за неправдите, които ни заобикалят. Всички низки „-изми“, които ни задушават, са просто заклинания, чрез които се гмурваме в утешителната гъста кал на груповата безотговорност.

Отчаяно търсим извинение за това, че допуснахме необратимото разложение на държавата в нагла, парадираща клептокрация. Искаме да вярваме, че всичко това не беше и не е наша работа. Трескаво търсим оправдание, че не просто търпим, а се адаптираме към тази система – някои от нас, къде по наследство, къде по случайност, са адаптирани толкова добре, че личният комфорт напълно замъглява преценката им. Или в един ужасен миг ги изправя пред осъзнаването, че тяхното добруване е било възможно единствено за сметка на обществения разпад.

Но от която и страна на барикадата да сме – дали нетните печеливши или нетните губещи – еднакво агресивно отказваме да признаем, че някой може да е жертва НА НАС САМИТЕ.
Всеки слаб и страдащ трябва да бъде претворен в умовете ни в паразит, заслужаващ бедата си – иначе дългът да му помогнем остава и ни гложди. А това е непоносимо за душата, била тя на беден, богат, изтощен, вбесен, хищен, невеж или просто глупав човек.

Мария Спирова е завършила Ithaca College и магистратура в Оксфорд (криминология и криминално право). Работи като редактор в юридическо издателство в Лондон. Има над 10 години журналистически опит в България и чужбина и е носител на международни награди за репортажи и анализи на български и английски език.

Няма коментари

*