Цинкови момчета

Дъщеря ми си идва от училище и казва:

– Мамо, никой не вярва, че си била в Афганистан.

– Защо?

Питат:

– Кой е пратил майка ти там?

А аз още не съм свикнала с цивилния живот… Наслаж­давам му се… Не съм свикнала да не стрелят, да не те об­стрелват, можеш да пуснеш чешмата и да изпиеш чаша вода, която не дъхти на хлор. Там хлябът е с хлор, кифлич­ките са с хлор, макароните, кашата, месото, компотът са с хлор. Вече от две години съм си у дома, помня как видях отново дъщеря ми, ала останалото не се задържа в паметта, то е толкова дребно и несъществено в сравнение с прежи­вяното там. Е, купихме си нова маса за кухнята, телевизор…

А какво се е случвало тук? Нищо. Дъщерята растяла… Беше писала в Афганистан на командира на частта: „Върнете ми по-бързо мама, много ми е домъчняло…“. Освен дъщерята нищо друго не ме интересува след Афганистан.

Там реките са приказно сини… Светлосиня вода! Ни­кога не съм мислила, че водата може да е с такъв небесен цвят. Алени макове растат, както при нас маргаритките, макови огньове в подножието на планините. Високи гор­ди камили наблюдават спокойно всичко, като старци. На „противопехотка“ (мина) се беше взривило магаренце, теглило към пазара каручка с портокали. Лежеше и реве­ше от болка… Наша медицинска сестра го превързваше…

Проклет да си, Афганистан!

След него не мога да живея спокойно. Да живея като всички останали. Прибрах се… Отначало съседките, прия­телките често искаха да ми идват на гости:

– Валя, ще наминем покрай вас за минутка. Разкажи, какви са съдовете там? Килимите какви са? Вярно ли е, че има парцалки и видеотехника с купища? Магнетофо­ни, плейъри… Какво си донесе? Може би нещичко ще ни продадеш?

Оттам докараха повече ковчези, отколкото магнето­фони. За тях са забравили.

Проклет да си, Афганистан!

Дъщеря ми расте… Апартаментът ми е едностаен, ма­лък. Там ни обещаха: като се завърнете у дома, за всичко ще ви се отблагодарят. Ходих в райизпълкома, взеха ми документите.

– Ранявана ли сте?

– Не, невредима се завърнах. Отвън цяла, а какво е от­вътре, не се вижда.

– Ами тогава живейте като всички останали. Не ние ви изпратихме там.

На опашката за захар:

– Оттам си надонесоха какво ли не, а тука драпат за права…

Наредиха едновременно шест ковчега: майор Яшченко, лейтенантът и войниците… Лежат, обвити в бели чаршафи… Главите не се виждат – няма ги… Никога не съм мислела, че мъже могат така да крещят, да ридаят… Имам снимки… На лобното място поставяха обелиски от големи парчета от бомби, изсичаха фамилиите върху камъните. „Духовете“ ги хвърляха в пропастта. Разстрелваха паметниците, взри­вяваха ги, та никаква следа да не остане от нас…

Проклет да си, Афганистан!

Дъщеря ми израсна без мен. Две години в училище- интернат. Идвам си, учителката ми се оплаква: тя има само тройки! Как да разговарям с нея? Тя вече е голяма.

– Мамо, вие там какво правехте?

– Там жените помагаха на мъжете. Познавах жена, която каза на един мъж: „Ти ще живееш“. И той оживя. „Ще ходиш“. И той проходи. Преди това му взе писмото, което беше написал до жена си: „Кому съм нужен без кра­ка?! Забравете за мен“. Каза му: „Пиши! „Здравейте, мила ми жено и мили Аллочка и Альошка…“

Как заминах там? Командирът ме извика: „Трябва!“. Ние сме възпитани с тази дума, изработили сме си навик. В разпределителния пункт на гол дюшек лежи младо мо­миче и плаче:

– У дома си имам всичко – четиристаен апартамент, годеник, любящи родители.

– Защо си дошла?

– Казаха, че тук е трудно. Трябва!

Нищо не донесох оттам, освен спомените.

Проклет да си, Афганистан!

Тази война за мен никога няма да свърши… Дъщерята вчера се върна от приятели:

– Мамо, когато казах, че си била в Афганистан, едно от момичетата не знам защо се засмя…

Какво да ѝ отговоря?

Подофциер, началник на секретна служба

  

– Страшно нещо е смъртта, но има и по-страшни неща… Не казвайте пред мен, че сме жертви, че това е било грешка. Не произнасяйте пред мен тези думи. Не разрешавам.

Красиво воювахме, храбро. Защо ни се нахвърляте така? Аз знамето като жена съм го целувал. С трепет. Така са ни възпитавали, че е нещо свято да целунеш знамето. Ние обичаме Родината, вярваме ѝ. Абе, абе… (Нервно ба­рабани с пръсти по масата.) Аз още съм там… „Стреля“ под прозореца ауспух – зверски страх. Звън на счупено стъкло… В главата ми изведнъж става празно, празно, звънтяща празнота в главата. Телефонен звън за между­народен разговор, все едно някъде стрелят… Не желая да зачеркна всичко това, не мога да стъпча безсънните си нощи. Мъките си. Не мога да забравя студената тръпка по гърба в петдесетградусова жега…

…Пътувахме с коли и ревяхме песни с цяло гърло. Подвиквахме, задиряхме момичетата, от камиона всички ни се струваха красиви. Пътувахме весели. Попадаха и страхливци:

– Аз ще се откажа… По-добре затвор, отколкото война.

– Нà ти! – Биеха ги. Издевателстваха над тях, те даже бягаха от поделението.

Първия убит го извадих през люка. Каза „Искам да живея…“ – и умря. Абе, абе… След бой е нетърпимо да гледаш красотата. Планините, люляковосиния пролом в мъглата… Наперена птица… Иска ти се всичко да раз­стреляш! Стрелям… Стрелям във въздуха! Или ставаш тихичък-тихичък, нежен. Познато момче умираше дълго. Лежеше като дете, което едва-що се е научило да гово­ри, назоваваше и повтаряше всичко, което погледът му срещаше: „Планини… Дърво… Птица… Небе…“ И така до самия край…

Млад „царандой“ – това при тях е милиционер:

– Ще умра. Мен Аллах ще ме вземе на небето. А ти къде ще попаднеш?

Къде ще попадна?

Попаднах във военната болница. Баща ми ми дойде на свиждане в Ташкент:

– Щом са те ранили, можеш да останеш в Съюза.

– Как да остана, като приятелите ми са там?

Той е комунист, но ходел на черква, палел свещица.

– Защо го правиш, татко?

– Трябва някъде да вложа вярата си. Кого другиго да моля ти да се върнеш?

До мен лежеше младеж. При него дойде майка му от Душанбе, донесе плодове, коняк:

– Искам синът ми да си остане вкъщи. Кого да моля?

– Майко, дай по-добре да изпием коняка за наше здра­ве.

– Искам синът ми да си остане вкъщи…

Изпихме ѝ коняка. Цяла каса. В последния ден чухме: на един от нашата стая му открили язва на стомаха, пра­щат го в медико-санитарния батальон. Путка! Неговото лице го изтрихме от паметта си.

За мен е или черно, или бяло. Сиво няма. Никакви по­лутонове.

Не ни се вярваше, че някъде по цял ден вали дъжд, след който никнат гъби. Нашенските комари в Архангелск бръмчат над водата. Само обгорели грапави планини… Препечен бодлив пясък… Абе, абе… И върху всичко това, като върху голям чаршаф, лежат нашите окървавени вой­ници… Всичко мъжко им е отрязано… Бележка: вашите жени никога няма да родят синове от тях…

А вие разправяте да забравим?!

Връщахме се – кой с японски магнетофон, кой щрака с музикални запалки, а някой в избеляла от пране лятна униформа и с празно дипломатическо куфарче.

Красиво воювахме, храбро. Наградиха ни с ордени… Казват, че нас, „афганците“, и без ордени ни разпознават, по очите:

– Момче, в Афганистан ли си бил?

А аз съм със съветско палто, със съветски обувки…

Редник, свързочник

Системата ни е такава – и в армията се мъчат да те пре­чупят, и в цивилния живот. Подаднал си в системата и още щом зъбците те захванат, ще бъдеш нарязан, колкото и свес­тен да си и каквито и мечти да сгряват душата ти. (Замлъква.) Малко са ми нужните думи… много малко… Искам да изясня своята мисъл: най-важното е да не попаднеш в сис­темата. А как да се измъкнеш покрай нея? Трябва да се слу­жи на Родината, комсомолският билет в джоба е светиня. В устава пише: войникът е длъжен смело и непоколебимо да понася всички тегоби на военната служба. Смело и непоко­лебимо! С една дума, жална ти майка. (Замлъква. Пресяга се към масата за нова цигара) Вече един пакет не ми стига на ден…

Трябва да се изхожда от това, че ние сме животни и то, животинското, е прикрито от тънък слой култура и лигавщини. Ах, Рилке! Ах, Пушкин! Гадината изпълзява моментално от човека. Само да го хване страх за себе си, за живота си. Или у него да се появи власт. Малка власт. Мънинка! Армейската система за чинове – до клетвата си дух, след клетвата си заек, след половин година – черпак, от черпака до година и половина – стар, а от две години нагоре – уво. А в самото начало си дух безплътен и животът ти е пълен кенеф…

И да стреляме не ни научиха. Колко съм стрелял на занятия? Три единични и шест на автоматична … Майка плаче!

Първите впечатления от Кабул… Пясък, устата ти е пълна с пясък… И в деня на пристигането в караулното уво-то1 ме преби… И се почна от сутринта – „Бегом тук! Съдовете изми ли? Бегом! Стой! Фамилия?“. Не удряха по лицето, да не забележат офицерите – удряха по гърдите, във войнишкото копченце, то, като гъбка, лесно се впива­ше в кожата. Когато ме слагаха на пост, бях щастлив – ни стари, ни уво, два часа никой не ме пипаше. Четири дена преди да пристигнем, „заек“ отишъл при палатката на уво-то и хвърлил там граната – седмина от уво-то просто така, драс! – и все едно ги е нямало. А после сам налапал цевта и мозъкът му се разхвърчал. Писали ги бойни загуби. Майчицата война, тя всичко ще оправдае… Егати!

Сега, когато чета за „афганското братство“, ми идва да се изсмея. Някога ще снимат филм за това „братство“ и всички ще повярват, а аз, ако отида да го гледам, ще е само за да видя афганските пейзажи. Вдигнеш глава – плани­ни! Виолетови планини. Небе! А ти си като в затвора. Ако „духовете“ не те убият, своите ще те пречукат. После в Съюза разправях на един пандизчия, той не вярваше свои така да издевателстват над свои – „Не може да бъде!!!“ А е излежал десет години. Какво ли не е виждал! Бахти… За да не превъртиш.. Да не ти се ебе мамата! Едни пиеха, други пушеха… Тревица… Пиеха шльоковица… Шльоковицата я варяха от каквото им падне – стафиди, захар, черници, дрожди, хлебец нахвърляш… Когато цигарите не стигаха, вместо тютюн ползвахме чай, увивахме го във вестник, имаше вкус на лайна! Обаче има дим. Чарс, естествено… Чарс – това е прашецът на конопа… Един като пробва, почва да се смее, ходи и си се смее сам, друг се набута под масата и седи там до сутринта. Без това… Без наркотици и без скоросмъртница ще превъртиш…

Имах приятел… По прякор Мечока, близо двуметрова грамада. Върна се от Афганистан и след година се обеси. Не знам… И на никого не се довери, никой не знае зара­ди какво се е обесил – заради войната или заради това, че се е убедил каква гадина е човекът. На война той тези въпроси не си ги задаваше, а след войната почна да мисли. Мозъкът му превъртя… Друг мой приятел се пропи… Той ми писа, две писма получих от него… Нещо такова, че там, брат, животът беше истински, а тука са пълни лайна, там се борехме и оцелявахме, а тука ще разбереш нещо, ама кур. Един път му звъннах, беше пиян като гъз… И втория път пак пиян… (Пали цигара.)

Хероинът ни лежеше под краката… Нощем малки хла­пенца слизаха от планините и го разхвърляха. А после все едно вятър ги отвяваше. Но ние се лигавехме с трева, хе­роин рядко вземаше някой, там хероинът е най-чистият – един-два пъти като пробваш и край с теб. Закачаш се. Аз се въздържах. Е, и второто условие за оцеляване – за нищо да не мислиш!!! Ядеш, спиш, отиваш на задача. Виждаш и веднага го забравяш, набутваш го в подземието. За после…

Човекът се променя не на война, човекът се променя след войната. Променя се, когато със същите тези очи, с които е виждал онова, което е било там, гледа това, което е тук. В първите месеци имаш двойно зрение – ти си и там, и тук. Пречупването се случва тук. Сега съм готов да се замисля какво се е случвало с мен там… Охраната в бан­ките, телохранителите на богатите бизнесмени, килърите – това са все наши момчета. Срещах ги, разговарях с тях и разбрах – те не са поискали да се завърнат от войната. Да се завърнат тук. Там им е харесало повече.

Оттам… След онзи живот… Остават неизразими усещания…

Веднъж отидох в „афгански“ клуб на среща… Повече не ходя. Само един път…

Срещата беше с американци, с ветерани от виетнам­ската война. Седяхме в кафене, на всяка маса – по един американец и трима руснаци. На тоя, дето седеше с нас, един от нашите пичове му изтърсва: „Бесен съм на аме­риканците, защото се взривих на американска мина. Няма ми го единия крак.“ А онзи му отвръща: „А мен в Сайгон ме уцели парче от съветски снаряд“. Нормално! Жална ни майка! Пихме по едно и се прегърнахме, братя по оръжие, един вид. И после стана една… Поркахме по руски – пи­хме брудершафт, по едно преди тръгване… И там осъзнах едно много просто нещо: войникът навсякъде си е войник, еднакъв, месото си е месо. Месарският щанд. Само с една разлика – при тях на закуска има два вида сладолед, а при нас за закуска, за обяд и за вечеря дават само елдена каша. Плодове въобще не сме видели, мечтаехме за яйца и за прясна риба. Лукови глави хрупахме като ябълки. Върнах се от армията без зъби. Беше декември, студ минус трий­сет градуса. Тоя пич от Калифорния… Тръгнахме да го из­пращаме до хотела. Той с пухено яке, ръкавици с подпла­та, върви из Москва целият такъв един увит, а насреща ни се задава руски Ваня – кожухът му разкопчан, моряшката фланелка се вдигнала до пъпа, без шапка и без ръкавици. „Здрасти, момчета!“ – „Здрасти!“ – „Кой е тоя?“ – „Аме­риканец“. О, американец! Стисна му ръката, потупа го по рамото. И продължи нататък. Качихме се в стаята, амери­канецът мълчи. „Шефе! Ти какво така?“ – питаме. „Аз съм с пухенка, с ръкавици, пък той е гол! И ръката му е топла. С тази страна не бива да се воюва.“ Отговарям му: „Мно­го ясно, че не бива. Ще ви затрупаме с трупове!“ Жална ви майка! Пием де що гори, чукаме де що шава, а и да не шава – ще го разшаваме и пак ще го изчукаме.

Любов… Категория неземна… Не мога да кажа, че оби­чам. Сега съм вече женен, имам малка дъщеря, но аз не знам какво е това – любов или нещо друго, макар за тях да съм готов да прегриза гърло, да забия някого в асфалта. Живота си ще дам! Но какво е любовта? Хората признават, че обичат, така си го представят те, но любовта – това е дива, кървава и ежедневна работа. Обичал ли съм? Честно ще си кажа – не съм разбрал. Някакви чувства съм изпит­вал, вътрешен подем имаше у мен, някаква работа, чисто духовна, несвързана с тоя лайнян живот, съм извършвал, но любов ли е това, или кой го знае, ебаси? На войната ни учеха: „Трябва да обичате Родината“. Родината ни прие с широко разтворени обятия и във всеки неин юмрук има­ше по един нокаут. По-добре ми задайте въпроса – бил ли съм щастлив? И ще отговоря, че бях щастлив, когато вър­вях по родната улица към къщи след Афганистан… Беше ноември… Беше ноември и в носа, в черепа ме блъскаше и ме удряше чак в петите мирисът на земята, която две години не бях виждал, в гърлото ми беше заседнала буца и не можех да вървя, защото ми се плачеше. След това мога да кажа: в този живот аз съм бил щастлив. Но обичал ли съм? Какво е това нещо – когато си виждал смъртта? А смъртта винаги е грозна… Какво е това нещо – любовта? Присъствах на раждането, когато жена ми раждаше. В такива минути имаш нужда от близък човек до себе си и той да те държи за ръка. Сега всяка гадина от мъжки пол бих накарал да стои до главата на жената, когато тя ражда, когато краката ѝ са на магарето и тя цялата е в кървища, в лайна. Погледнете, кучи рожби, как идва на бял свят дете­то. А вие така, просто убивате. Да убиеш е лесно. Просто е. Струваше ми се, че сам ще припадна. Хората идват от война, а там припадат. Жената не е врата, в която можеш да влезеш и да излезеш. Два свята преобърнаха живота ми – войната и жената. Накараха ме да се замисля защо аз, лайняното парче месо, съм дошъл на тази земя. Аз видях… Сега зная, че децата се раждат светли. Те са ангели.

Редник, автоматчик

….

Книгата „Цинковите момчета” е издадена за първи път през 1989 г., а през 2013 г. излиза ново, допълнено издание, по което е направен и настоящият български превод. Без това произведение отдавна превърнало се в световен бестселър, вече е невъзможно да си представим нито историята на Афганската война, нито историята на последното десетилетие на съветската власт, окончателно подкопана от тази ненужна и несправедлива инвазия. Неизличима е мъката на майките на „цинковите момчета“, разбираемо е желанието им да проумеят как и защо са воювали и загивали синовете им в Афганистан. Но научавайки истината, много от тях не могат да я понесат и се отричат от нея. Светлана Алексиевич е официално осъдена за клевета за написването на „Цинковите момчета“. В процеса участват прокурори, обществени обвинители, а също и „групи за подкрепа“ на властта в пресата. Материалите от този позорен процес авторката за първи път включва в последното издание на книгата.

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск, родителите й са белорусец и украинка. След края на военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университетав Минск (1967-72 г.). Алексиевич работи като учител и журналист. Всеки от трудовете й е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен. Наричана е „археоложката накомунизма“. Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието се присъжда на белоруската писателка за нейните „полифонични творби, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен подход грижливо да създава колажи от човешки гласове. Тя стана и една от носителките на награда на името на опозиционната руска журналистка Анна Политковская. Отличието бе присъдено за 12-а поредна година, на 7 октомври 2018 г., от международната неправителствена организация RAW in War (Reach All Women in War) с цел да окуражи смелите личности, които с работата си рискуват своя живот вимето на справедливостта.

Няма коментари

*