Вяра Иванова: Нямам усещане, че съм емигрант в България

Вяра Иванова е певица, автор на песни, текстописец и вокален педагог, родом от гр. Бургас.  Музиката, която създава е акустичен поп с блус, американа, соул, ърбън, и чил аут елементи. През октомври 2013 Вяра издава мини албума „Лекуваш“ и го представя на българска публика. В момента Вяра продължава да работи като вокален педагог, сешън музикант, автор и изпълнител на музика, основно  в България и Великобритания.

 

Как замина за Шотландия, какво те накара да направиш тази крачка? Каква страна те посрещна там?

Живеех в Англия по това време, отидох на прослушване в един колеж в Единбург, предложиха ми място и се преместих да живея там. Шотландия ми се стори малко по-приятелски настроена към чужденците . Вероятно усещането е било повлияно донякъде от локалният шовинизъм и ограниченост на хората в малкото градче, в което живеех в Англия, от вълненията по новото приключение, от красотата на Шотландия, от множеството култури, съжителстващи в Единбург.

Какви са основните разлики между шотландците и българите, какво можем да научим от шотландците?

Специално шотландците в Глазгоу са задружни хора, склонни са да помагат, не се държат настрана. Това е нещо, което ми се иска да го има в България, тази човечност, това състрадание. Хората в Глазгоу са услужливи, емоционални, истински. В България също има такива хора, но като че ли по-разпространено виждане е, че е по-добре да си тарикат, отколкото човечен.

Работила си няколко години във фабрика за риба, какво те съхраняваше в най-тежките моменти?

Самата работа не беше лека, но на мен не ми е била противна или с нещо неприятна. Беше ми даже интересно :) Чиста работа беше, разфасовахме и опаковахме пушена сьомга. Работехме по 16 часа на ден, но аз по-скоро се чувствах, че съм на лагер, отколкото, че се убивам от работа, или нещо такова. Не мога да кажа, че ми е било тежко, че съм се чувствала в безизходица, че съм изпитвала носталгия, нещата, които други хора споделят от работата в чужбина. Имах колежки със семейства в България, тръгнали със заеми, от нужда, на тях им беше тежко. Аз си бях волна птичка, тръгнах на импулс. В началото живеехме всички в една огромна къща. Бяхме като един Биг брадър, представителна извадка на българските жени по онова време – различни разбирания, от различни семейства, различни диалекти… Беше ми забавно да наблюдавам реакции, да слушам реплики. Покрай работата научих много за производствения процес, научих се да приготвям сьомга по няколко начина, никога не съм отказвала да ме сложат на ново работно място, на нова машина. В последствие ме преместиха в представителния магазин на фабриката, предложиха ми мениджърската позиция, но аз избрах да уча музика.

Работата във фабриката ме научи на много неща, беше много ценен опит за мен – от една страна като себепознаване,  от друга това бяха безценни уроци по съжителстване с хора от всяка черга. Хората, с които бях общувала в България до този момент бяха в повечето случаи познати и колеги на родителите ми, техните деца и т.н. Хора, работещи на бюро. Хора с библиотека у дома. Хора, ядящи с нож и вилица. Хора с мярка и добър вкус. Хора с образование, амбиции, стремежи, цели, интереси извън работата, леглото и чинията. Дали ако не бях отишла да работя във фабриката щях някога да се срещна хора, като тези, с които работих там, да видя от близо живота им, да опозная манталитета им, не знам… По едно време бях своеобразен синдикален работник за българките, които работехме там. Случваха се разни недоразумения, породени от културни различия основно и понеже владея свободно английски се заемах да изяснявам проблема, да защитавам колежките ми със съответните аргументи, с призиви към здрав разум.

Веднъж след спор с англичани, относно техни расистки изказвания, им казах „Знаете ли каква е разликата между мен и вас? Не е в това, че аз съм чужденка, а вие сте местни. Не е в това, че вашите мъже се заглеждат по мен, а не по вас. Не е в това, че съм по-образована от вас, нито в това, че чета и пиша на вашия език по-добре от вас. Разликата е в това, че когато ми свърши договорът тук аз ще бъда там, където искам, ще правя това, което искам, защото не спирам да се развивам, а вие оставате във фабриката, до живот. „  При всички случаи работата там беше полезно преживяване за мен. В началото беше шок за системата – някакви ограничени хора да се опитват  образованата, знаещата и можещата … Да трябва да се редя на опашка и еди кой си да преценява доколко ставам или не, за да ми издаде виза, за да работя във фабрика … Моментите в посолството всъщност са ми били най-трудни за изтърпяване. Всеки път си представях опашката в „Списъкът на Шиндлер“, когато на работниците трябваше да им издадат документи, за да имат право да работят, за да легитимират съществуването си, за да им каже някой, че „стават“…  Това може да се стори като пресилено сравнение за някого, но за мен усещането беше точно това.

Какъв компромис не бива да прави емигранта?

Не знам. Аз съм правила каквото съм мислила, че е нужно в съответния момент, не съм считала, че правя компромис с нещо, но аз съм си такъв човек. Не всеки може да си позволи да не прави компромиси. Зависи как си възпитан, а и докъде е опрял ножът.

Първият ти съвет към всички напускащи родината си?

Да проверят добре къде отиват, да си изяснят защо отиват там.

В какви моменти се чувстваш емигрант в България?

Нямам усещане, че съм емигрант. Но може би влагам различен смисъл в думата. Във Вазовият смисъл, примерно, „немила-недрага“ не съм била. Не съм живяла нелегално, знаех езика, познавах културата, бях живяла и учила в Англия преди да отида да работя там. Не съм позволявала някой да ме кара да се чувствам с нещо „по-малко“ от местните, отритната, да не ме взимат на работа, да ми плащат по-малко, отколкото на местните – такива преживявания не съм имала. И в Англия, и в Шотландия съм живяла като „равна с равни“. Също така не съм живяла затворена в българска общност, без желание да общувам с местните, без да съм част от местното общество, но пък с „Планета“. По мои наблюдения това различава хората, живеещи в чужбина – за мен като емигранти живеят тези, които физически се намират в новата страна, но душевно/мисловно и т.н. дърпат назад към старата среда, отказват да вземат участие в живота около тях, самите те държат да подчертават колко са различни от местните и отказват да се съобразяват с местните правила. Иначе ако говорим за усещането, да си аутсайдер, да те интересуват различни неща от тези, които интересуват околните, други неща да ти се струват важни, това го имам от дете. И то си ме съпътства – дали в България, дали в Шотландия, приемам го като нещо нормално.

Кажи ми първите три неща, които се сещаш когато чуеш думата родина?

Мама, татко, Бургас.

От няколко месеца си в България, трайно ли си решила да останеш или отново ще търсиш път навън? Какво би те задържало тук?

От години не търся “път навън“, а само навътре, към себе си, независимо къде живея :) Локалността не е чак такъв фактор при мен. Иначе обичам да съм на път, това ми е май естественото състояние. И в България, и в Шотландия срещам вдъхновяващи хора, преживявания, ситуации, в които да изучавам себе си. Моето пребиваване в чужбина или в България отдавна не е свързано с търсене на реализация, икономическа емиграция и т.н., аз пътя съм си го намерила, той е един и същ дали ще е в България, или някъде в чужбина. Във всяка среда има особености, специфични неща, няма лесно. Не мисля, че митичното „уредено“ съществува за работещите хора, където и да е.

Какво би ме задържало тук? Каквото би ме задържало, където и да е другаде по света – да няма война, хората, с които споделям живота си да се чувстват добре. Аз съм високо образован, природно интелегентен и адаптивен индивид, който умее да води, но умее и да следва. Рано се сблъсках с важността на това да влизаме в промяната с хъс, с желание, без да се дърпаме. Колкото по-се дърпаш, толкова по-болезнено усещаш промените. А промените са единственото сигурно нещо, неизбежни са. Нищо, дори и най-консервативната система, не остава непроменена във времето. Човек трябва да се научи да е гъвкав, да знае и тако, и вако, да живее и с две, и с двеста, да не хленчи, да действа без да чака на някой друг. В бойните изкуства има един много важен принцип – Не се хАби зАлудо! ;) Използвай енергията на противника, на средата, в своя полза, търси най-малкото съпротивление, не агресивно да променяш света, да правиш революции, да разрушаваш. На пътя ти има стена? Огледай, разучи, сигурно има причина да я има. Не бързай да рушиш. Можеш ли да я заобиколиш? Може би има врата, прозорец, през които да влезеш… Не като говедо да си блъскаш главата.

Промяната тъй или иначе ще се случи, важно е да си подготвен, да съзреш своята възможност. Като дете бях много нетърпелива, Мислех си, че атаката е най-печелившата стратегия. Не е. Винаги ще има някой по-силен, по-голям. Трябва да имаш търпение, да обръщаш внимание на средата, да анализираш противника, да познаваш себе си, да предвиждаш, да се адаптираш.

Как би изглеждала България на мечтите ти?

България, такава, каквато искам да я видя някой ден, каквато искам да помогна да стане, може да съществува само като част от света, какъвто искам да го видя :)   България е част от система – на мислене, на поведение, политическа, икономическа, социална… В тази система има обекти, има субекти. Едните не могат, нямат механизми да променят правилата. Идеалният свят, за който говоря може да съществува само ако я няма алчността в глобален план. Нищо в България не съществува само по себе си. Всичко има аналог някъде другаде, свързано е с причинно-следствени връзки. Хората се концентрират върху политиците… А самоконтролът, а самодисциплината на гражданите? Липсата на мярка не е присъща само на политиците. Освен това, дори и в България от някъде да се вземат велики политици, такива, които инициират промени в глобален план, та да могат българите да бъдат господари на съдбата си, в сегашните условия, това би значело неизменно ботуш над някой друг.  Когато някой зададе въпроса „Как/Кога ще ги стигнем?“ все се чудя тези хора познават ли световната история, в час ли са със съвременните събития, с динамиката на политическите и икономическите взаимоотношения в световен план?? За какво стигане може да иде реч, когато единият състезател е колониална държава, империя, чиито живителни сокове са били и към момента са живителните сокове, нужни за подхранването на другия състезател? Кой точно и кога да произведе иновациите, които ще доведат до стигането? Иновации без капитал не са възможни. Иновации без среда са много трудни. Българин бил изобретил компютъра. Къде? В хоремага на Долно нанагорно ли? Несериозни са тези неща, непознаването на световна история, липсата на интерес, на свързване на настоящето с миналото, на анализи на съвременното състояние на света е тревожно – как ще градиш нещо, като гледаш само някакъв частен и краткосрочен интерес. А ние живеем в много интересни времена.

Много млади хора в страната ни са в безпътица и са изгубили всякаква надежда, че положението ще се подобри към по-добро, какво би им казала на тях?

Младите хора, с които аз се срещам не са в безпътица. Те знаят, че пътят им никъде няма да е лек, не чакат на никого за нищо, готвят се, създават си възможности, отиват, връщат се, действат, виждат от първа ръка кое как е, градят си сами живота. Ежедневно работя с млади българи – и в България, и в чужбина, хора с идеи, със знания. Има хора, на които средата им влияе повече – обучени са на черногледство, все някой да им е виновен, все някой друг е отговорен за положението им. Закономерно, те и „навън“ си остават такива.

Аз бих посъветвала всеки, който има възможност, да замине да живее за известно време в чужбина. Да прати децата си – това е изключителен опит. Ако не друго, поне от първа ръка ще видите колко точно е по-лесно „там“, колко точно е по-уредено,  не някой да ви разправя врели-некипели. Ще поживеете в среда, в която не сте част от доминиращо местно мнозинство, ще усетите какво е да ви дискриминират, ще трябва да се изградите от нулата, да се докажете наново, ще се научите да допускате чужди гледни точки, да уважавате своя и чуждия труд, собствеността, живота. Това са полезни умения, на никого не биха били излишни.

Какво ти е мнението за протестите от миналата пролет? Промени ли се нещо след тях?

Много хора излязоха да покажат недоволството си. Това ми е мнението :) Промяна може да има само ако всички недоволстващи го показват това недоволство ежедневно, и по места – пред катаджията, който пита „Да пишем ли?“, пред лелката в детската градина, която иска бонус, за да запише детето, пред лекаря, който иска еди колко си литра вино и еди колко си луканки, задето е оперирал техен близък, пред учителя, който продава отговорите на матурата… Ако всички недоволстващи изискват – промени в ситуацията с малкия и среден бизнес, промени в ситуацията с програмирането на телевизията, промени в заплащането на тези, които се грижат за образованието и живота на децата им… Ако спазват правилото – изисквам, но и давам, ще има подобрение на живота за всички. Плащам си задълженията. Почиствам тротоара. Без да ме кара някой. Боядисвам стените. Без да съм във ФБ кампания. Не толерирам надървени пишлемета да подвикват простотии, да рушат и да се държат непристойно. Личният пример е изключително важен. Не може промяна отвън, няма как да стане. Пример в семейството: не мама и тати хойкат, щото са си омръзнали и „така става понякога“, а дечко друса, заради липса на внимание; пример в работата  – работейки всяка минута от работния ден, а не с почивка в 10, в 12 и в 15.30, фас паузи и нервно потропване до вратата в 17 без 10; в съвестно извършване на задълженията, а не „бе, ба ли му майката! има ли алея? има! сега, че минавала през спирката …“

Отговорността към другия е много важно нещо, за да има чувство за общност. Когато на някого му подпалят къщата, всички трябва да са накрак. Не един да вие от мъка, някой някъде някого да покрива, а другите да гледат сеир. Това е, което много ме впечатлява в Глазгоу. През 2013 г. полицейски хеликоптер се разби върху един клуб. Беше петък вечер, след 10. Развалил се уредът, показващ наличното гориво. Свършило горивото и хеликоптерът паднал през покрива, та на сцената. Хората от съседните сгради наизскачаха, почнаха да викат линейки, полиция, пожарна, да носят вода, да влизат в горящия клуб и да вадят пострадали непознати. Имаше много жертви. За броени минути няколко таксиметрови компании организираха извозване на пострадалите до болницата. Безвъзмездно… Никой не седеше да гледа сеир. Никой не седеше да чака държавата да свърши работата. Защо? Защото държавата не е някакво митично същество, държавата сме всички ние. Как да има държава, като хората не са си на мястото? Всеки да си е на мястото и да работи!! за себе си да работи, за децата си, да намери причина, да е отговорен. Стига с това „да не съм луд да ИМ работя!“ Е, затва децата ти ще бягат, а на теб няма да има кой да ти затвори очите. Как ще изискваш, с какви очи, от кого, ако от себе си нищо не даваш?

Стана популярна с хита си „Баба”, какво за теб е семейната среда, изгубили ли сме семейните ценности?

Промените се наблюдават не само в България. Има семейства, които съзнателно се стремят към отговорно възпитание на децата си, виждат ценност в това – за себе си, за самите деца, подготвят се, четат, търсят помощ, искат да са адекватни родители. Има хора, които възпитават в себе си отговорно отношение към другия. Но не може да очакваш по-различни взаимоотношения между съпрузи, родители и деца, млади и възрастни при условие, че чалгата бе допусната в праймтайм телевизията. Във всяка нейна форма. Тя стана мерна единица и в човешките взаимоотношения. Закономерни са нещата. Хората се поддават на внушения, това е истината, подлъгват се. Малко са хората, живеещи съзнателно живота си. За мен семейната среда е важна. На 16 съм излязла от къщи, в моето семейство всички сме самостоятелни хора. Едва като поотраснах започнах да чувствам по-голяма нужда от пълноценно общуване с родителите ми, с брат ми, със спътниците ми в живота. Песните, които пиша са израз точно на това. Желанието ми да разбирам другите хора, да им съчувствам, да уважавам вечното в тях, дори да не съм съгласна с това, което правят в момента. Едно от нещата, с които се гордея, че съм постигнала в живота си е това, че съм работила колкото е нужно върху взаимоотношенията с близките ми, та да можем като седнем на една маса, да няма неловко мълчание, обидени, засегнати, моите ниви, твоите лозя… Ценно ми е, че можем да си спомняме какво е било, честно – както е било, без премълчаване, можем да си кажем искрено „Извини ме, държах се като гъз“, да изпием по една ракия, без да има някой утрепан в края на вечерта, което в контекста на българската семейна среда (и мАкедонската жилка), си е постижение.

Друго, което ми е важно и е част от семейната среда, са домашно приготвените манджи и народните песни. Има много нежност в това някой да ти сготви – с мисъл, с обич. А за народните песни си мисля, нищо чудно някой някога да докаже, че имат лечебни свойства, има нещо успокояващо, зареждащо в тях, поне за пеещия :)

Какво от детството си би искала да имаш сега?

Нищо. Моето детство не беше много щастливо, не го помня като щастливо. Беше фрустрирано, нетърпеливо, пълно с недоразумения, с тестване на граници, сурови наказания, себедоказване, беше ме яд, че не ме вземат насериозно, че някой друг взема решения вместо мен, че има много неща, които не мога и не знам все още. Като дете много ми се искаше да порастна най-накрая,  и с право – този свят е враждебен за децата, за непокварените, некорумпираните, работи по други правила.

Даваш уроци по музика, кой е урокът, който не трябва да забравя нито един музикант?

Ха, де да знам … Да слуша какво се случва около него ;)

Времената на грънджа отдавна отминаха, изгубила ли е заряда и бунтарството си съвременната рок музика? Дошло ли е времето за появата на нова алтернативна музика и алтернатива на какво би била тя?

Живеем в други времена. Минимално количество музика достига до нас, което да не е фабрикувано според „предпочитанията“  на точно определен сегмент потребители, целено в определен пазар. Какъв бунт може да има на пазара? Никакъв. Гледаш да си продадеш стоката и да си одиш дОма при децата. Това минимално количество е музиката, която сами търсим, не музиката, която офис радиото или комерсиалните радио/ТВ/клубове/фестивали ни доставят. За да чуем такава музика трябва да си обуем обувките, да излезем от къщи и да идем в клуб, на концерт, на фестивал, по-често некомерсиални такива. Това изисква усилие от наша страна. Интерес. Търсене на информация. Общуване. Заявяване на предпочитание. Даване на пари. Това само по себе си би било бунт в условията на нон-стоп захранване с определена информация, на вменяване на потребности, на индуциране на поведение и мислене. Хората, пък, които имат необходимост да правят бунтарска музика, би трябвало да имат

1. срещу какво да се бунтуват и  2. да го правят осъзнато.

За да стигнат до теб те трябва да са положили известни усилия да се научат да музицират, да пишат музика (бунт с кавъри по презумпция не става), да си купят инструменти, да си купят апаратура, да имат как да се издържат, за да оцелеят психически и физически, и да намерят как да дойдат до клуба, в който ти ще ги слушаш. Мисля, че малко са човешките същества, които след преминаването на всички тези етапи ще си спомнят темата, по която са се бунтували в началото и ще имат сили да продължат – животът ги е застигнал и задминал на няколко пъти, пляскайки ги звучно зад врата. Животът около нас ежедневно ни напомня „Имаш ли кредит? Нямаш… Значи не ставаш. Ако работеше там, на онази службица, с големия печат и барчето с уиски, можеше и да ставаш. И жена можеше да имаш, и деца, и кола, и къща, и уважение.“  Повечето, дори и да са започнали като музиканти-бунтари, впоследствие ще искат да видят някаква рентабилност на инвестицията. Другото е, че в днешно време като че ли много бунтуващи се избират да се оттеглят от „света“, ходят да си медитират в дън гори Тилилейски, на някой безгрижен плаж, не участват в света, демек. И тяхната музика хептен няма как да я чуем.

За да има нова алтернатива в музиката, тя трябва да бъде отразена с някаква нова алтернатива в обществото. А за да оценим, че нещо е ново и значимо за съвремието ни, обикновено трябва да минат доста години :) Музиката никога не е съществувала сама по себе си, извън потребностите на обществото, което я създава.

От какво те спасява музиката, от какво би желала да спасява тя публиката?

Не търся спасение в музиката. Преди години – да. Към момента музицирането е един от начините, чрез които се изразявам – пиша песни. Моето виждане е, че музиката трябва да е истинска, искрена. Не може да е само красива, щастлива. Животът ни не е такъв. Не искам да спасява хората от нищо, по-скоро им помага да се усъвършенстват. Хората трябва да усещат максимално живота около себе си, да не притъпяват сетивата си, да виждат това, което е нечестно, това, което е долно, това, което е грозно, да го разпознават, да учат децата си да го разпознават. Музиката не е нито  просто  музикални предпочитания, модни течения, гами, солфеж, теория, албуми, цени, ниши, награди… Музиката, изкуството имат много по-важна стойност за хората – учат ни да разпознаваме красотата, хармонията, нежността, състраданието, да чувстваме, да съпреживяваме,а това е същността на това да бъдем човеци.

 

Няма коментари

*