Джако Пасториъс – лудостта на гения

Името на Джако Пасториъс е свързано с много легенди заради пиянството му и ексцентричното му поведение, но със сигурност това, с което остава в историята е музиката му. Един от най-елегантните, иновативни и оригинални басисти. Според мнозина най-великият. В музиката си е опериран от всякакви комплекси – не слапи, а се губи във флажолети, странни хармонии, гоуст ноти и уникален тон. Освен невероятен инструменталист е и силен композитор и аранжор. Понякога обаче не свири добре – резултат от заниманията му с алкохол и наркотици, в които той е изключително постоянен. Поради тази причина Джони Мичъл по някое време се отказва от общата им работа, както и много други. Джако е страдал от биполярно разстройство, което може да обясни до голяма степен поведението му, а и някои от „най-забавните“ случки около него. Джони Мичъл разказва, че преди да се прецака от наркотиците е бил много чист дух, живеещ за момента и с позитивно отношение. Бил е силно привързан към децата си и обичал животните. Веднъж жена му се обадила и му казала, че детето му е бясно, тъй като никога не си е вкъщи. В отговор Джако споделил: „Това е добре, показва, че хлапето мисли“. През живота си е свирил с кой ли не – Джо Завинул, Хърби Хенкок, Пат Матини, Джони Мичъл, Ал Ди Меола, Maйк Стърн, Дейвид Сенбърн и много други.

Джон Франсис Антъни Пасториъс III е роден на 1 декември 1951 година в Нористаун, Пенсилвания, като първото от трите деца в семейството на Джон и Стефани-Катрин Пасториъс. Във вените му тече финска, германска, шведска и ирландска кръв. Баща му също е музикант – певец и барабанист, който му оказва голямо влияние. Малко след раждането му семейството се мести във Форт Лодърдейл, Флорида. Джако получава образование в католическо училище в Уилтън Майърс, Флорида, като по това време е иподякон – момче, което помага на свещеника при службата. От дете е много добър спортист, запален е по бейзбола и баскетбола. Именно от бейзболиста Джоко Конлън идва и прякора му. Конлън бил по произход от Франция и приятел на Пасториъс го подвел, че се произнася Джако. Другият му прякор е Маугли по Киплинг. Джако първоначално започва да свири на барабани като баща си, но спортна контузия го отказва от инструмента още на 13 години. По-късно той продължава заниманията си с палките в ръце, като дори свири на барабани в оригиналната версия на „Teen Town“ на Weather Report. По това време е част от бандата Las Olas Brass и след като басистът на групата напуска, Джако решава да се прехвърли на баса. След това гостува и в триото Woodchuck, където израства много като музикант. ( Джако свири на Fender Jazz Bass модел от 1962 г., кръстен от него „Bass of Doom“. Първоначално твърди, че сам е махнал праговете му, но по-късно казва, че го е купил фретлес.  На няколко пъти е минавал през солидни поправки, но е запазен и до днес. През 1986 г. оригиналният бас е откраднат. По-късно се появява и в момента е собственост на Роберт Трухильо от Металика ). Някъде по-това време споделя на брат си Рори, че се смята за най-великият басист. В това отношение Джако е много противоречив, като се губи от подобни гръмки самооценки до скромност. По-късно казва, че единственото, което представлява в музиката си е лоша имитация на Джери Лемът. Истината обаче е, че тежестта да отговори на етикета „най-великият басист“ го смазва през по-голямата част от живота му. Джако продължава да свири с много местни банди и участва в различни записи, но прави за пръв път голямо впечатление като част от Wayne Cochran and the C.C. Riders. През 1970 г. се жени за Трейси, а малко по-късно се ражда дъщеря им Мери. През 1973 година се ражда и второто им дете Джон Франсис Пасториъс IV. На 22 години, през 1973 г., преподава за кратко бас в Маями, но бързо се отказва. Скоро започва да свири с Пат Матини (участва в албума „Bright Size Life“) и се утвърждава на джаз сцената.  През 1976 г. издава първия си албум, продуциран от Columbia Records – едноименния „Jaco Pastorius“. Джако е забелязан за лейбъла от барабаниста на Blood, Sweat & Tears Боби Колъмби. Той се среща първо с Трейси, която споделя, че съпругът й е най-великият басист на света. Така се стига до албума, в който свирят Хърби Хенкок, Майкъл Брекър, Дейвид Сенбърн, Уейн Шортър и други. Между сесиите за албума Джако отива на концерт на Weather Report, където се представя на Джо Завинул като „най-великият басист на света“. След като чува демо парчета на Джако, Завинул го усеща и привлича в групата. Той се присъединява за записите на Black Market (1976). От това време някъде започва да пие много и да се друса с кокаин. През 1979 г. се развежда с Трейси, което допълнително го травмира. Джако казва за пънк джаза: „Пънк не е лоша дума. Става въпрос за някой, който уважаваш, тъй като има достатъчно топки да следва пътя си. Това няма нищо общо с пънк движението от Англия, където някакви хора си слагат игли през носовете. Наричам моята музика Punk Jazz много преди да дойде тази музика“. По ирония обаче Стенли Кларк веднъж го определя като Сид Вишъс на джаза. През целия си живот Джако изгаря от желание да създаде семейство и да е добър баща, но така и не се получава. След раздялата с Трейси той се жени за Ингрид Хорн-Мюлер, която му ражда двама близнаци, един от които – Феликс, става известен басист. Двамата обаче бързо се отчуждават със задълбочаването на проблемите му с наркотиците и алкохола. Джако остава в Weather Report до 1981 г. След напускането си започва соло проект с биг банда – „Word of Mouth“ и продължава да свири в албумите на различни изпълнители. На 30-я си рожден ден прави грандиозно парти във Форт Лодърдейл, на което свири заедно с музиканти от биг бандата, Майкъл Брекър, Дон Ейлиъс и други. Концертът е записан от приятеля му и звуков инженер Питър Янилус и е издаден през 1995 година. През 1982 година заминава на турне в Япония, където поведението му става все по-странно. Тогава той бръсне главата си, изрисува лицето си, и си хвърля баса в морето. В началото на 80-те Джако е диагностициран с биполярно разстройство, но много от признаците на заболяването са били налице отдавна. Джако не понася лития и състоянието му се влошава.„Нещо в неговата психика, вътре в него, не му позволяваше да бъде щастлив. Той страдаше от ментална болест и отказът му да получи помощ беше само още една проява на болестта“, казва Боби Колъмби. По това време изгаря мостовете с всичките си приятели и роднини. Той става напълно неконтролиран, като в последната част на живота си живее като бездомник по улиците на Ню Йорк и често залага баса си, за да има пари за алкохол. Отхвърлен е изцяло от музикантските среди, като не е допускан и до повечето клубове в града. Обладан е и от самоубийствени пориви. Пие до припадък, след което пада на влакови релси или влиза в някой бар и започва бой с най-едрия тип вътре. През 1987 г. заедно с приятелката си Тереза се завръща в родния Форт Лодърдейл. Съвсем малко по-късно той завършва нелепо живота си десет седмици преди да стане на 36 години. След като изпаднал в мозъчна смърт, но с все още биещо сърце, баща му се сбогувал с него така: „Знаех, че Джако има чувство за ритъм, но това вече е прекалено“. Един от последните хора, с които се вижда Джако Пасториъс, е Карлос Сантана. Джако минава през негов концерт вечерта преди да влезе в Midnight Bottle Club, който и става негово лобно място.„Свирихме във Форт Лодърдейл, когато Джако дойде в бекстейджа. Мисля, че имаше разправия с охраната или нещо подобно, но той обичайно бе като покана за проблеми. Поговорихме малко и излезнахме да свирим. След солото на Алфонсо Джонсън Джако излезе на сцената и вдигна ръката му все едно е някакъв шампион… и охраната отново започна да се разправя с него“, разказва Сантана.  Когато Сантана напуснал клуба, видял Джако да седи на някаква ограда и разменили още няколко думи. На 11 септември 1987 г. Джако Пасториъс – пиян, както обикновено, влиза в нощния клуб Midnight Bottle Club в малкото градче Уилтън Майърс, Флорида. Охранителят Люк Хейвън обаче не го харесва. Започва бясна разправия и го смазва от бой. Джако Пасториус е приет в болница с различни лицеви фрактури и наранявания. Няколко дни по-късно изпада в мозъчна смърт и си тръгва едва на 35 години. Люк Хейвън твърди, че просто е изгонил Джако от заведението, след което той сам е паднал. Въпреки свидетелските показания в обратна посока Хейвън успява да убеди съда и лежи едва четири месеца в затвора. Джако влиза в Залата на славата на джаза на Даун Бийт през 1988 г. Той е едва един от общо седем бас-китариста, които получават това отличие (както и единственият електрически бас-китарист). Ще има ли продължение бас геният? Феликс Пасториъс 23-годишният син на Джако и Ингрид Пасториъс вече успешно се изявавя на джаз сцената. Феликс вече реализира нов запис със саксофониста Джеф Кофин, свирил е и с Бела Флек и Виктор Утън, а дали ще достигне върховете на своя баща, само бъдещето може да покаже.

 

Мери Пасториъс „Татко, просто татко за мен“

Мери, първородната дъщеря на Джако Пасториъс, през 1994 г. написва писмо, което разтърсва света:

„За мен е трудно да пиша това. Отлагах го, въпреки че знаех, че трябва да го направя. Виждате, че думите, които използвам, за да пиша, говорят за най-болезнените събития в живота ми. Първоначално бях ентусиазирана, когато ми предложиха да напиша нещо за баща ми. Чувствах се силна и нетърпелива да имам моята действителност, моите истини, обикалящи покрай недоразуменията и разните глупости, съществуващи всъщност дълго преди моят татко да умре. Има неща, които трябва да бъдат казани, а аз не чувам никой да ги казва. Има неща, които исках да изкрещя, но не го направих; така че се чувствах задължена и, за щастие, написах този откъс. Аз чувам много „истории за Джако“. Пасториъс не е обикновено име, така че когато презимето ми е налице, когато осребрявам чек или използвам библиотечната си карта, има вероятност да чуя „история за Джако“. Това могат да бъдат много положителни срещи, когато хората, които срещам, са внимателни и чувствителни към факта, че мъжът, за когото говорят, е мъртъв и че човекът, на който говорят, е неговата дъщеря. Аз се наслаждавам на тези хора. Те изглеждат искрено трогнати от музиката на баща ми и само искат да говорят с мен за минута или просто да ме погледнат, опитвайки се да намерят прилика. Разбирам това. Моят баща остави незаличима следа на този свят и дълбоко повлия на много хора. Щях да съм тъжна, ако никой не разпознаваше фамилията ми, защото съм поразително горда с баща ми и неговите приноси в музиката. Може би съм пристрастна, но най- красивите песни, които някога съм чула, е написал баща ми. Никой не може да ми предложи по-заразително красиви мелодии от тези, изсвирени в „Las Olas“, „Village of the Angels“, „Portrait of Tracy“, ако трябва да назова няколко. Аз съм смаяна от музиката, повече от когато и да било, защото беше нормално да порасна с нея. Мислех, че всеки свири така. (Право на грубо пробуждане?) Така че, разбирам напълно, когато хората ме срещат и се шашват, защото и те все още са слисани. Те просто искат шанс да изразят признателността си, или въздействието, което той има в живота им, и е радостно да чуя тези неща. Не мога да кажа, че имам същите възвишени преживелици като всички „фенове“, които ме доближават. Срещала съм хора, които ми разказваха най-грозните истории, опитвайки се да докажат, че са приятели на баща ми, или че са били наистина близки с него, защото са прекарали няколко дни заедно в Ню Йорк Сити. Това, което ме шокира, е безразличният начин, по който са казани или преразказани тези истории. Равнодушието. Хората всъщност ще ми кажат своите „истории за лудия Джако“ с усмивка на лице, приемайки, че съм щастлива да срещна някой, който е „познавал“ баща ми. Не мога да приема нито една от тези истории. Те не са ми забавни. Те са страшно болезнени. Хората просто не знаят какво наистина се случваше с моя татко. Дори ние не знаехме. Джако Пасториъс беше човешко същество. Излагам очевидното, но понякога очевидното трябва да бъде изложено отново. Моят баща е представян по най- нечовешкия начин. Подобно на обект. Той стана икона, това Джако „нещо“. Да, той беше феномен, но не е „нещо“. Не е машина. Не е бог. Историите, обграждащи неговото все повече изменчиво поведение през по-късните му години, станаха фолклорни, почти митични. Но истината е, че моят баща беше само човек, понякога много болен човек, който имаше нужда от помощ. Няма мит в това. Не е вълнуващо, нито романтично, освен истината такава, каквато е. Мога да си спомня, че съм забелязала промени в баща ми в началото на 80-те, въпреки че те бяха едва доловими. Също така е трудно за преценяване, защото аз не бях с него всекидневно заради скорошния развод на родителите ми. Не стана преди падението през 1982 г., когато прекарах известен период от време с него. Това беше по време на турнето на бигбенда в Япония, когато разбрах, че нещо не е наред. Всъщност беше очевидно, още преди да сме стигнали до летището, когато той ме вкара в бял Ролс Ройс „Silver Cloud“, облечен в носия на индианците микосуки. Цялото това пътуване беше като присъствие в тематичен парк в зоната на здрача.Тогава аз бях едва на 12, така че навярно не съм знаела какво е причинило такава невероятно драстична промяна в личността му. Всичко, което знаех беше, че татко не е татко повече. Той донякъде изглеждаше като него, но този човек беше странен, безотговорен, ненавременен и имаше странен поглед в очите. Моят татко беше противоположността на тези качества, така че тази внезапна промяна беше особено смущаваща. Сега бих свидетелствала за нещо дори далеч по-странно, каквито бяха неговите лудории по време на това турне. Моят баща минаваше безнаказано с доста скандално поведение, защото беше Джако. На „обикновен“ човек никога няма да му е позволено да бъде извън контрол и все още да получава свободите, които той получаваше. Това изглежда работеше в негова полза, но погледнато след време, аз вярвам, че е работело срещу него. То му попречи да получи помощ, от която отчаяно се нуждаеше.
Мисля, че много хора отписаха моя татко, отпращайки го в категорията „саморазрушителният гений/джаз музикант, който не може да понесе славата или собствената си креативност, така че се обръща към алкохол, наркотици и накрая се побърква, и т.н., и т.н.“ Тези елементи определено разлагат на множители уравнението, но не го решават. Аз не се съгласявам с теорията за обречения джаз музикант. Това не беше татко, въпреки че открито и повърхностно той изглежда пасваше на описанието. Истината е, че баща ми беше душевно болен. Той страдаше от сериозен химически дисбаланс, маниакална депресивна болест. Не беше направил нищо, за да я хване или причини, въпреки че определено я влоши с много неща. Неговите изкривени представи за действителността и всички странни поведения, които ги съпътстваха, могат да бъдат отдадени на маниакални епизоди, които понякога стигаха до висините на лудостта. Някои хора не могат или не искат да го повярват. Някои хора го поставят на пиедестал и не могат да го приемат „напукан“. Някои хора, от друга страна, мислят, че баща ми е бил некадърник, който не може да си събере акъла, и така е „родил“ маниакално-депресивното „извинение“, за да оправи някои объркани спомени. Е, уверявам ви, тази болест съществува. Тя е тежка и аз знам това от първа ръка. Виждате, освен дългите ръце на татко ми, огромните устни и усетът за мода, аз също така наследих и неговия химически дисбаланс. Тъй като той не може да направи своя собствен разказ, бих искала да ви разкрия маниакалната депресия чрез мои собствени лични преживявания. Искам да напиша това специално за хората, които сами страдат от това, защото аз бях там и знам колко сериозно беше за мен да се идентифицирам с някой друг, който е минал през това, жив е и може да го каже. Първият път удари неочаквано, без предупреждение. Всичко, което знаех, беше, че аз не съм аз повече. Бях напълно отделена от себе си. Несвързана. Нищо не изглеждаше истинско, с изключение на много истинското присъствие на нещо ново и чуждо в мен, което не ми принадлежеше. Чувах термина „маниакална депресия“ подхвърлен няколко пъти, когато моят татко беше жив, но не знаех какво значи. Никога не беше обсъждано. Несъмнено той никога не го спомена, така че не беше направена никаква връзка. За разлика от баща ми, моето въвеждане в света на обърканите настроения беше
клинична депресия, а не мания. Няма никакви думи, нито език, които да изразят точно лудостта, изгубеността и напразният страх, които са клиничната депресия. Аз мисля за това като за място. Това е мястото, където вие сте оставени да скитате безцелно, след като всичко, което сте били, е смъкнато от вас и душата ви е била сграбчена от невидими мародери. Ясно си спомням кога осъзнах, че това трябва да е мястото, където е живял татко. Това само усили моя винаги присъстващ, вечно-растящ страх. Нямам обяснение защо това мъчение сполетя мен. Аз не функционирах изобщо. Работа и училище дори не бяха в областта на възможното. Не можех да ям или спя.
Скитах из къщата плачейки, ридаейки, докато не дойде денят, в който дори не можех да плача повече. Седях, парализирана, когато всичко друго в света продължи да върви напред без мен. Вече не знаех коя съм. Бях ужасена 24 часа, 7 дни в седмицата, погълната от страх с неизяснен произход. Страхувах се да напусна къщата. Страхувах се, че някой ще погледне в очите ми, ще види лудостта и ще ме заключи (спомняте ли си Франсис?). Нямах никакви чувства. Аз бях зомби. Аз бях нищо. Можех смътно да си спомня, че трябва да съм някой, който съществува. Имах снимките, облеклото и тетрадките, за да го докажа, но тя беше заминала. Тя беше бързо напуснала и забравила
нещата си. Болестта изглежда се хранеше от само себе си, взимайки живот от себе си (или по-скоро, заграбвайки този на домакина), колкото по-дълго сте в нея. След цели два месеца в ада, моите психични нарушения бяха правило. Повече не можех да правя разлика между сънуване и действителност. След това реших, че трябва да съм мъртва. Как иначе можех да продължавам да съществувам в напълно безжизнено състояние? Иронично, мисля че тези откачени мисли ми помогнаха да се запазя жива, защото ако вече бях мъртва, нямаше да мога да се самоубия. Бях погълната от смъртта. Нещо се опитваше да ме убие отвътре и не можех да си представя някога да живея отново. За щастие, след някои мъчителни преживявания с някои неподходящи доктори, майка ми извика доктора, който лекуваше татко ми в Белвю и той ме прати при един доктор в Маями. Беше през ноември 1988 г., когато бях приета в Центъра по Неврология в болницата „Св. Франсис“, където официално ми поставиха диагноза – биполярно афективно разстройство. Не бях магически излекувана, но сега поне знаех какво не беше наред с мен  и това там беше лекуване. Дадоха ми литий и антидепресанти. Тези малки хапчета ми спасиха живота. Но дори с медицината и новооткритите познания на моя страна, все още трябваше дълго време, за да се възстановя. Трудно е да се отърсиш от това болно чувство. Оттогава взимам литий. Бих искала да спра да взимам медикаментите и да видя как функционирам без тях, но не мога да поема риска да се разболея отново, без предпазна мрежа. Знам на какво е способна тази болест. Знам какво ми направи тя. Видях какво е направила на баща ми. Имах още два епизода след първоначалния, въпреки че съм добро момиче. Взимам моя литий всеки ден, не пия, не пуша, не взимам наркотици – дори не пия кафе! И все още се разболявам. Признавам, не е много лошо, но все още се случва; и макар че вече съм минала през него, дори след втория и третия път, то все още ме сритваше отзад. Всеки път мислех, че никога няма да се подобря. Това е природата на болестта и разумът може да е безполезен. Опитвам се да понеса силата на това заболяване. След като е потиснато, е под контрол и се бори да си върне контрола отново. Можеш да се бориш със симптомите, но лично аз вярвам, че всичко, което наистина можеш да направиш, е да чакаш епизода, когато ще се обърне неговия курс и междувременно да се опиташ да се запазиш жив. Но по време на този междинен момент, медицината определено е първата линия на защитата. Не мога да изразя достатъчно добре сериозността на маниакалната депресивна болест. Но колкото и да е сериозно, трябва да подчертая, че не е непременно постоянно състояние. Епизодите се въртят ту вътре, ту вън, съобразно индивидуалната химия. Има хора, които реагират толкова добре на литий, че техните епизоди изцяло спират. Други се нуждаят от комбинирано лечение. Няма единна формула. На разположение са много успешни лечения. Така че, дали сте високо в небето или в дълбините на ада, също така можете и да излезете. Няма никакво съмнение за мен, че баща ми можеше да се подобри. Щеше да му е необходимо много време да се възстанови след химическата война, която причини поразии в ума му в продължение на толкова много години, но той дори не е имал този шанс. Той трябваше да има време приживе, за да оздравее и да се учи. Да, баща ми продължи да прави грешки“ всеки прави. За нещастие, ако живееш с мъките на маниакално-депресивната болест, вашите грешки ще стават с много по-голям размер и с далеч по-големи последствия. Всъщност, маниакалната депресия не уби моя баща. Това също не мога да подчертая достатъчно. Моят баща беше убит от човек, който му отне живота, използвайки голи ръце. Няма абсолютно никакво оправдание за жестокостта, с която беше убит баща ми и все пак неговият убиец лежа в затвора само четири месеца. Живеем в общество, което осъжда душевно болните и опрощава насилието срещу тях. Отвратително е. Аз не мога да помогна, освен само да се чудя колко болни хора, моите хора, са убити по улиците и никой никога не е чул за тях, защото не са известни. Сигурна съм, че баща ми е бил възприет от убиеца си просто като безделник. Вероятно никога не е минало през ума му, че може би убива брилянтен човек. Съпруг. Баща. Брат. Син. Има толкова много от нас, които загубиха толкова много и този човек никога не изрази каквото и да е разкаяние, извинение, или да се опита да помогне на семейството ми по някакъв начин. Двама от моите трима братя никога няма да познават собствения си баща. Баба ми и дядо ми трябваше да гледат как слагат първородния им син в земята едва след 35 години живот. Някой ден аз ще се оженя, но няма да вървя гордо по пътеката под ръка с баща си. Някой ден аз ще имам деца и те никога няма да се запознаят с дядо си. Но въпреки загубата, болката и трагедията, аз все още имам своите красиви спомени за татко“ пълни с живот и смях. Катерихме се по дърветата, крадяхме манго, играехме фризби на плажа, спомням си моето първо пътуване със самолет, бисквитите по пътя към Сентръл Парк, слушането на Стиви Уондър, софтбол игрите през уикенда, плуването и тениса на маса при баба, пощенските картички от целия свят, криенето от гъделичкащото чудовище. Слушах баща ми, свирещ на пиано, слушах го, свирещ на барабани, слушах го, свирещ на каквото и да е, всичката храна зад кулисите на концертите на „Weather Report“, гледането на „Стар Трек“. Спомням си как режеше ноктите на ръката ми, почистваше ушите ми, ходехме в „Burger King“ в петък, учеше ме как да пея с микрофон, донесе вкъщи кученце, купуваше пинаколада, как изпълни соло на завършването ми на 4-ти клас за деня на професията, държах се здраво за него, когато ме вземаше от училище на мотоциклета, целуваше ме за лека нощ.
Това са някои от спомените ми и никой не може да ми ги отнеме. Тях ще предам на децата си, така че те ще знаят за него чрез мен  и чрез музиката. Обичам те, татко!

Бас уроците на Джако Пасториъс:

Video No Found

Няма коментари

*