Близки в различията

Стефан Цвайг е сред големите интелектуалци и мислители на XX век. Още през 30-те години той вече е най-превежданият писател в света. Неговите творби завладяват и бързо се превръщат в любими четива. Есеистичното майсторство на Стефан Цвайг му донася слава, която – по думите на Томас Ман – „достига до последното кътче на земята“.

Израсъл във Виена в семейство на заможен фабрикант, Цвайг натрупва огромна култура и познания за света и изкуството. Следва философия и история на изкуството във Виенския университет и става доктор по философия. Като писател полага усилия да събира около себе си значителни културни фигури и заедно с тях да подготвя съзнанието на съвременниците си за тържеството на разума над грубото политическо всекидневие. Затова и близкият му по светоглед Ромен Ролан ще го нарече „моралната съвест на Европа“.

В спомените си, озаглавени „Светът от вчера“, Стефан Цвайг набелязва един ръководен принцип, който остава в сила през целия му живот и насочва неговото дело: „В жертвоготовното служене за начеващия писател се крие повече сигурност, отколкото в собственото му творчество, и нищо, което човек е извършил някога всеотдайно, не е направено напразно.“ Сам Цвайг е автор на дванадесет биографични книги, девет тома есета и размишления, шест сборника с новели, разкази и легенди, три стихосбирки, два романа и том с мемоари. Но той е съставил, коментирал и превел близо петдесет книги от други писатели – преди всичко негови съвременници, а също събраните съчинения на Дикенс, Достоевски, Верлен, Сент Бьов и Максим Горки.

Защо Максим Горки?

Университетът на Алексей Пешков (истинското име на Горки) е животът на улицата в градовете по Волга. След провал на изпитите в Казанския университет той влиза в революционен кръжок, където чете марксистка литература. Често се чувства самотен и отчаян и на 19 години прави опит за самоубийство. После напуска Казан и предприема голямо странстване из Русия, по време на което написва първата си творба – поемата „Песен на стария дъб“. Скита се из южните части на страната: по река Дон, Кавказ и Крим. Най-вече ходи пеша, срещайки много различни хора, предимно непознати и просяци като самия него.

През 1902 г. Горки написва пиесата „На дъното“, която бързо го прави известен. Константин Станиславски веднага я поставя в Московския художествен театър. Играят я и в Европа – немската версия е показана в Берлин 300 пъти. Самият Толстой е шокиран от този успех. Когато за първи път чете драмата, той пита Горки: „Защо пишеш това?“. Той просто не може да си представи, че пиеса за група бедняци в нощен приют, с герои проститутки и алкохолици, може да е интересна за публиката. Но природният талант на Горки неотклонно проправя неговия литературен път.

Максим Горки приветства първата руска революция от 1905 година. Въпреки това критикува вземането на властта от болшевиките през 1917 г., макар да е приятел на Ленин. През 1921 г. отношенията на писателя с новата съветска държава се влошават и той иска да емигрира, но му разрешават само кратки пътувания, за да лекува туберкулозата си. След смъртта на Ленин на Горки му е позволено да напусне Съветския съюз, но тогава вече не е добре дошъл в Европа и не е допуснат да посети Капри. Успява да отиде само в Соренто. Там, през 1927 г., написва предговора към руското издание на новели от Стефан Цвайг, с когото от дълго време си кореспондира.

Практичният Сталин разбира голямото политическо значение на Горки и през 1928 г. прави опит да го привлече обратно в Русия. За повод използва 60-годишнината на писателя. Горки приема и на 20 май 1928 г. заминава от Соренто за Съветския съюз. Неговото пристигане в Русия е съпроводено от екстравагантни празненства. Съветската власт харчи огромни суми за луксозния живот на писателя: за чуждестранни обиколки и италиански вили, имение в центъра на Москва и дори за автомобилното хоби на сина му.

През 1930-те години Горки издава пиесите „Егор Буличов и другите“, „Васа Железнова“. Започва да публикува романа-епопея „Животът на Клим Самгин“. Създава и редактира много списания и литературни поредици. Организира издателство „Световна литература“. Културният му принос е огромен.

Стефан Цвайг и Максим Горки са необикновени явления в европейската духовност на миналото столетие. Въпреки тяхната всепризната значимост двамата творци се различават коренно по своята същност, по своя светоглед и литературна дейност.

Впечатляващото в тяхната кореспонденция от 1923 до 1936 г. е, че самородният, по руски гениален Горки възхвалява Цвайг за неговата култура, информираност, огромни познания и извисеност в тайните на духа. А майсторът на изисканото слово, есеистът и новелистът Цвайг отговаря на Горки почти просълзен: „Аз все още се чувствам твърде далеч от простотата на трагичното, упреквам се, че прекалено се увличам в психологията, че не притежавам възвишената непремислена мощ, която при Вас, руснаците, е така възхитителна.”

От своя страна Максим Горки се оплаква: „Смятам, че за нашего брата, за руснаците, би била много полезна скептичната усмивка на французите, понеже ние винаги твърде бързо вярваме и вярваме винаги сляпо. Ето защо завиждам на нация, която има един Монтен, един Ренан и един Франс. Ще се съгласите с мен, че е малко трудно да се живее с Толстой и Достоевски.”

Стефан Цвайг с присъщата острота на разума си продължава да се самоанализира и съжалява: „Смея да кажа, че Ви завиждам за дарбата да разказвате тъй просто, тъй поразително ясно: никой в Европа не притежава тази дарба.”

Горки също говори критично за себе си: „Аз съм напълно завладян от работата си върху един роман, в който искам да опиша тридесет години от живота на руската интелигенция. Както ми изглежда, ще се получи нещо съвсем азиатско поради многообразието на нюансите, проникнато от европейски идеи, които се отразяват в чисто руско психическо и духовно поведение, изпълнено с действителни и в същата степен въображаеми страдания. Този мъчителен и тежък труд ме държи изцяло в плен.”

Двамата писатели разискват от своите различни житейски и идейни позиции творчеството на свои съвременници и „братя по перо”.

Цвайг е особено завладян от съдбата на близкия до духа му френски поборник за мир и братство между народите Анатол Франс. Горки признава, че не познава човека Франс и не може да съди за него. Но все пак изрича: „Обичам неговата елегантна, лека и остроумна игра на мисълта, макар че неговото епикурейство ми е чуждо.”

Горки от своя страна сравнява Стендал с модерните немски мислители и заключава: „Според мен Стендал е бил дълбоко човечен, също и във философски смисъл, но без оскърбителното „състрадание” към човека. Струва ми се, че той дълго преди Шопенхауер е почувствал много добре необходимостта от един морал на „съизстрадването”, а не на християнското сантиментално и безсилно „състрадание”.”

За Толстой той казва: „Толстой – това е колосално, небивало противоречие между интелект и нагон, противоречие, което може да възникне само у един руски гений. Никой на света преди Толстой не е говорил като този човек: „Прекалено големият разум е противен” и „Съзнанието е най-голямото морално зло, което може да връхлети човека”. Толстой е обладан от такива мисли още в младини, през 1854 г., и те са го измъчвали до свършека на дните му, и ми се струва, че за да добием яснота за автора на „Война и мир”, трябва да изходим от тези негови съждения. През целия му живот у него са се борили съзидателната мощ на твореца срещу инстинкта на проповедника, срещу страха от личен грях пред някакъв Бог.”

И обобщава: „Непримиримото противоречие между големия езиков талант и малкия, морализиращ християнски разум – това не е трагедията само на Толстой. Това е „болестта на духа” у мнозина, по-велики и по-малки, руски хора. Ще я откриете у Гогол, Достоевски, ще я намерите и у съвременния млад и много даровит писател Леонов. В неговия роман „Крадец” един от героите изрича: „Мисълта е източник на страданието. Който унищожи мисълта, ще остане високо в паметта на човечеството.”

Кореспонденцията на двамата велики творци приключва през 1936 г., когато Максим Горки умира при неизяснени обстоятелства, според слуховете – от дълго мъчещата го туберкулоза. Знае се обаче, че тогава здравословното му състояние е било добро. По-късно шефът на НКВД Генрих Ягода си признава, че въпреки приятелството си с Горки лично е заповядал писателят да бъде убит.

Елиас Канети, Нобелов лауреат за литература, който дълбоко преосмисля различията между западната деятелност и източната съзерцателност, смята кореспонденцията между Горки и Цвайг за изключително важна книга, понеже разкрива основни тенденции в европейската литература и култура между двете световни войни.

Венцеслав Константинов

……

9 март 1925 г.

Залцбург

„Капуцинерберг“ 5

            Скъпи, велики Максим Горки, днес се завръщам от пътуването си и веднага Ви пиша. Комитетът, който смятаме да създадем, не предвижда да се обърне към абсолютно всички известни имена, а изключително към онези, които са приятели на Р. Р. и споделят неговите възгледи. Нашето предложение няма да бъде отправено към Мережковски, който е един безумец, обзет от ярост, нито към Бунин или Куприн – мислихме за тесен кръг, ограничен до онези, които се борят срещу омразата, които ненавиждат омразата и разюзданата лудост. Имената, които споменахте, нямат нашите възгледи и поради това никога няма да се обърнем към тях с молба. За нашата изява искаме да съберем именно тези, които вярват в човешкия род, а не в празните идоли на национализма и политическата борба, да приобщим всички, които изпитват дълбока благодарност към онзи, който остана човечен дори в мига, когато човешкият род бе разюздан и се опияняваше от кръв и убийствени слова. Мислехме за книга на приятелството, а не за литературно честване. Ето защо опасението Ви е необосновано: нашите думи няма да бъдат отправени към нито един човек, който храни омраза в душата си.

Разбирам гнева (макар и да го презирам) на тези клети руснаци, които дирят обект за омразата си, понеже душата им е изпепелена от болката по едно опустошено отечество. Съжалявам тези клетници, които живеят отчуждени в големите градове, много далеч от истинския си живот, и вярвам, че Вие сте първият, който им прощава за техния така несправедлив ламтеж.

Книгата Ви за Ленин показва съвсем очевидно на всеки човек, който желае да вижда, че изпитвате чисто човешка симпатия към този голям революционер: но те, ах, имат очи, заслепени от омраза, те не желаят да виждат ясно. И ще Ви кажа още веднъж: макар и да презирам техните лозунги, изпитвам към тях състрадание, понеже чувствам, че са много нещастни. Вашите книги, преди всичко последните, излъчват толкова ясна човечност, те са толкова дълбоко истински, че всичко, което може да се натрупа като лъжи срещу Вас, би рухнало от тази яснота на сърцето. Простете ми, скъпи, велики Горки, ако създавам впечатление, че Ви лаская: но Ви се кълна, че от години не съм чувствал в друга книга този сърдечен тон, тази ясна човешка истина, както сега в житейските Ви спомени; особено срещите с Андреев дълбоко ме потресоха. Прочетох ги поне десет пъти и зная, че често ще ги чета отново. Смея да кажа, че Ви завиждам за дарбата да разказвате тъй просто, тъй поразително ясно: никой в Европа не притежава тази дарба в такава степен, дори Толстой не владее тази висша простота. Моя милост работи тромаво, задълбава в психологията и при описанията никога не намира онази чиста форма, която при Вас възниква от първия път. Скъпи, велики Горки, боя се, че сам не знаете колко щастлив трябва да бъдете (не казвам: горд, понеже тази дарба произтича от сила отвъд Вашата воля).

Така че продължавам да имам в ума си Вашето съгласие, в случай че планът ни се осъществи. Защото още не сме съвсем сигурни дали ще можем да го приведем в действие. Скромността на Ролан стига толкова далеч, че се страхуваме да не я нараним с едно приятелско честване, което ще си остане само между нас. Сега предпазливо проучваме чрез сестра му дали можем да се осмелим на такава изненада.

Четохте ли последната творба на Ролан „Игра на любовта и смъртта” – по мое мнение най-хубавото, което е написал през изтеклите десет години? Изглежда, времето е благосклонно към старите бардове: пиесата на Бърнард Шоу[1], написана на 70-годишна възраст, тази на Ролан, създадена на 58 години, са по-свежи от цялата модерна литература. Това ни дава надеждата, че няма твърде скоро да отпаднем.

Пращам Ви, скъпи, велики Горки, най-добрите пожелания за Вашето здраве. Щастлив съм, че мога да Ви кажа колко много Ви обичам и Ви се възхищавам.

Ваш верен

Стефан Цвайг

П. П. Пращам Ви една малка моя книга[2], една легенда. Ако нямате време, не я четете; вече съм щастлив да зная, че томчето е докоснато от Вашите ръце.

 

15 март 1925 г.

Соренто

            Много неудобно ми стана, драги мой Цвайг, че не разбрах съвсем последното Ви писмо, получих го току-що и то дълбоко ме развълнува. Няма нужда да казвам колко много ценя Вашата похвала, похвалата на творец, способен да роди такива изискани и затрогващи произведения като „Писмо на една непозната”, и колко ми е скъпа Вашата сърдечност. Личното ми мнение за самия мен е следното: още не съм създал всичко, което бих могъл да създам, а също е възможно това изобщо да не ми се удаде. Не храня никакви предубеждения към Горки – съвсем не! – и не съм сляп по отношение на него. Не го приемайте като поза – уверявам Ви, не е така! Ако Ви казвам всичко това, то е, защото ме подтиква „разочарованието от завършената работа”, съмнението в собствените сили, което, естествено, и Вие познавате и което също като мене Ви измъчва.

Написах книга – голям роман[3] – и ще я посветя на Ромен Ролан. Ала не зная дали това ще го зарадва. Как мислите? Понастоящем пиша за онези руски хора, които обикновено не са способни сами да изградят собствения си живот. Ако тази книга ми се удаде повече от другата, ще я посветя на Ролан.

Още не съм намерил време да се запозная с Вашата творба; благодаря Ви от цялото си сърце, че сте ми я пратили. Щом ме запознаят с нея, ще Ви пиша – ако желаете – какво мисля за нея, естествено, като читател, а не като критик.

Още веднъж благодарности за Вашата добросърдечност. Пращам Ви хиляди пожелания за здраве и щастие.

М. Горки

 

Стефан Цвайг

Максим Горки

Писма

 

Превод от немски

Венцеслав Константинов

 

Издателство „Ерго“

София, 2019

 


[1]          „Света Йоанна” (1923).

[2]          „Очите на вечния брат” (1922).

[3]          „Делото на Артамонови” (1925).

Няма коментари

*