За Атанас Славов: тъй шъ`й тя!

В мътното и възторжено време на зимата на `89 – време на ентусиазми и надежди – жена, която не познавах и повече не съм виждал, ми даде книгата „С трева обрасли” от Атанас Славов. Неугледно парижко издание от 1983, (Пеев & Попов, № 6 от „За вашата библиотека”), вече почти разпаднато от нечие четене. Изчетох я така, че дадох и своя принос в разпадането й: бях като обсебен от дъха, който излъчваше тая книга – усещане за помръкнал вече гняв и за печал. От което пък разбрах, че авторът е мъдрец. Когато след това щях да чета „Оловното кълбо” или „С точността на прилепи”, щях да разбера, че освен с гняв и печал, Атанас Славов пише и с много обич. И добронамереност.

Няколко години по-късно той цъфна в редакцията на вестника, където работех, попита делово: „Кой тук е Карастоянов?” – и тъй започна едно дълго другаруване, което не вярвам да забравя някога. То няма и как да го забравя, защото има и книги, останали от това другаруване. Например „Въведение в пропедевтиката”. Аз я странирах, той рисуваше картинките направо с мишката, и от тая книга човек може да научи, че през Възраждането главите на статуите са ги дялали несъразмерно големи, понеже Микеланджело и там другите скулптори знаели, че по тази начин, гледани отдолу, главите ще изглеждат точно каквито трябва да са. („Въведение в пропедевтиката” я има възпроизведена в четвъртия том на избраните му работи; и слава Богу, понеже в първото си издание тя беше в тираж от точно сто номерирани бройки. Както и да е.) После беше „Светът на циганите: Кратка история”, а после „На Запад и на Запад”… Тая книга е по-особена. Беше тръгнал по маршрута, който баща му си бил изписал в тефтерчето – сиреч последва мечтата му да обиколи планетата. Атанас Славов наистина обиколи света, написа книга, и накрая ми я посвети. Така и така, „С благодарност към Христо Карастоянов, без когото тази книга нямаше да я има”. „На Запад и на Запад” сто на сто щеше и без мен да я има, но работата е там, че ми пишеше от всяко място, където се намира; писмата му пристигаха с точността на едно обещание и марките върху пликовете можеха да хвърлят в трепет дори и заклет домосед като мене, та затуй преди да отворя плика – първо вземах атласа… Написа и предговор за моята „Кукувича прежда”, където казваше тъй: „Питаха по него време на нашата улица циганката Дуда, като я хванеха попийнала, какъв го обича – дебел ли, тънък ли, дълъг ли, закривен ли, кафалия ли, а тя викаше: „Да фърга, да фърга ми дайте на мeня!” Карастоянов хвърля като кит.”

Написа книги, за които не съм сигурен дали са побрани напълно в някоя библиография. Бяха книги за каквото се сетите. Задълбочени изследователски книги на истински познавач на изкуството; романи; литературоведски и краеведски… Но не само. Да речем състави песнопойка със стари тарикатски песни, където всяка от песните беше съпътствана с по няколко негови думи и само тия думи я превърнаха в същински труд по народопсихология – нищо че кипваше само като чуе тая дума. Или книгата му с рецепти за приготвяне на зеленчуци, която беше на тънкия ръб между майтапа и еротиката… – и нея не я виждам в библиографиите му.

И тъй нататък, и тъй нататък.

Той просто живееше с книгите си и заради книгите си. Затвори се за три месеца в ямболския хотел „Тунджа” и написа първия том от биографията на Петър Дънов. „Пътят и времето. Началото: Светска биография на Петър Дънов”. Половината дъновисти го помислиха и него за дъновист и го критикуваха, че не знам кое точно в биографията не било баш както го е написал, а другата половина скочиха отгоре му, че работа ли му е да пише за техния Дънов. Въобще не го бяха разбрали.

Веднаж се скарахме люто и не си говорихме година и три месеца. После се появи и каза: „Не знам какво ти казвам, но да знаеш, че е точно така, както ти го казвам!” По-безпардонно преобръщане на онова капризно изречение на Сократ, (че знаел, че нищо не знае), не съм чувал, но не е там работата.

Накрая седнал да убеждава Веселина Седларска да инсценират смъртта му. Така и така, той щял да се скрие някъде, тя щяла да напише некролога му и така щял да преброи с точност колцина са му приятелите на тоя свят. Веселина, разбира се, не приела да участва в жестоката му игра, което вероятно никак не е било игра, защото точно по това време получих най-странното писмо. В събджекта пишеше: „Старостта дóди!”, а писмото – празно. Само „Старостта дòди!” и нищо друго.

Не знам какво ми е казвал с това, но вече знам, че е точно така, както ми го е казвал.

През юни в годината, когато Атанас Славов след месец щеше да стане на 80, сливенската регионална библиотека „Сава Доброплодни”, където вече имаше фонд „Атанас Славов” и където по онова време директорката Росица Петрова му беше отделила самостоятелен кабинет в библиотеката, организира (ако така се казва) честване на юбилея му. Камерната зала на тамошния театър беше претъпкана, ще прощавате за тъпото клише, но точно така беше. Тоз говори, онзи говори, аз говорих, а накрая Насо каза, така и така, тука съм написал нещо и ще го прочета, а вие ще ме слушате, щот` нали за тва сте тука. В залата не знам защо беше тъмно, пуснаха малко светлина, но пак си беше тъмно, обаче той четеше с точността на прилепите…

Онова, което беше написал и което прочете, си беше чисто теглене на чертата. Прочете го и каза това, което винаги казваше след добре свършена работа: „Ай готово!”…

Когато си тръгвах, към Насо се виеше ли виеше безкрайната опашка от хора с букети и подаръци, а Атанас Славов стърчеше над всички, както винаги е стърчал.

Повече не го видях.

ПП: Когато вече бяхме другари, му показах онази книга, дето ми я даде непознатата жена през зимата на `89. И му викам: „Напиши ми нещо…”

И той ми я надписа тъй:

„На Книжара Христо Карастоянов – хей ура! – за спомен от автора!

Тъй шъ`й тя!

А. Славов”

Тъй шъ`й тя, наистина…

Няма коментари

*