Ивайло Иванов: Съвременните войни са за човешките души

Ивайло Иванов е роден през 1972 г. в гр. Троян. Средно образование завършва в родния си град, а висше – Българска филология, във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Работил е като стажант-редактор във вестник „Литературен форум”, като вътрешен рецензент в издателство „ПАН – В. Т.” и като разпространител на печатни произведения. Автор е на книгите: „Хензел и Гретел” (поема, 1994), „Искри от воденичните ми камъни” (сатира, 1996), „Очи на дете” (ранни стихове, 2004), „Филологически поеми” (2005), „Пастирът на мухи” (2007), „Песен за бащите на прехода” (2010), „Брачни песни” (2013), „Светогорски пътеписи” (2013) и „Нов сън за щастие” (2015). От началото на 90-е години на миналия век сътрудничи на централния и местния печат със свои стихове, сатира, критика и есеистика. Печелил е награди от различни национални и регионални конкурси. Негови стихове са превеждани на немски, руски, унгарски и литовски език. Член е на Сдружението на българските писатели.

Светът се разтресе от новогодишното нападение на бежанци от Близкия Изток и насилието им върху германски жени в Кьолн? На какво отдавате случилото се? Каква би трябвало да бъде адекватната реакция на един християнин?

Трезвата, спокойната… Тази, чийто поглед произхожда от предполагаема психологическа дълбочина /стига, разбира се, личността му да притежава такава/. Не твърдя, че съм тъкмо такъв човек, но, все пак, има няколко неща, които не можем да не отчетем. Първо, какво точно е станало? Казват ли медиите самата истина и могат ли да кажат медиите самата истина, след като живеем в „зрелищно общество” /хубаво е да се видят по този въпрос  теоретизациите на френския философ Ги Дебор/ и за истина, на практика, се приема не това, което непосредствеността на сетивата ни е открила /разбира се, сериозни гносеологически проблеми съществуват и тук/, а онова, което медиите са изявили в своето „зрелище” и „спектакъл”. Не говоря за никаква корист – при все че тъкмо тя е – в страни като нашата – общият знаменател. Дори да бяха абсолютно безкористни медиите обаче, те виждат с електронните си сетива и журналистите в тях – инерпретират /пак да допуснем най-добрия вариант – че те безкористно интерпретират…/. Гносеологически проблеми, както виждате – преди да дойдат най-отчайващите и същинските – твърде е опосредствана връзката между съвременния човек и света.

След терористичните атаки в Париж станахме свидетели на протести, който бяха наречени гневен отговор на „християнска Европа“, не е ли това шаблон, лишен от съдържание?

Това е едно напомняне, че някога Европа е била християнска, а сега не е. Не виждам нищо смущаващо в тия културно-исторически развития и процеси…

Доколко е християнска днес Европа?

Не, Европа не е християнска – и не бива да бъде… будистка, юдаистка, ислямска или християнска. Европа днес е континент на мултикултурния елементаризъм и на „секуларния разум”. Причастието обаче го дава Църквата – а не Държавата. Като човек, който вярва в една-единствена Вяра, изповядва се и се причастява, аз приветствам едно такова раз-решение на нещата. Нека бъде така!…

Какво мислите че е бъдещето на вярата в секуларизираната съвременност?

Маргинално, смачкано, компрометирано и екс-центрично – тоест, извън центъра на обществените умонастроения и интереси. Има и нещо положително в тая ситуация обаче – секуларната, ако ли не и подигравчийска „преса”, която перманентно му оказва обществото, всъщност ще възвърне християнството към неговите първооснования и младенческа свежест. Знам, че отвънка не се забелязва, но в наши дни християнството се обръща лице в лице към отделната личност – не към империя, общество или отделна държава. И в това има нещо много по-стойностно и достойно. Все пак, ако даден човек има сърце и интуиция за Бога, той много по-лесно ще приеме реалните, интелигентни очертания, които Трансцедента впечатляващо е оставил в богословски мотивираната вяра, докато един „официален” Бог може да бъде и искрено неприятен, ако „гносиса” за Него бъде налаган чрез император, покръстител, чрез съвременен демагогски държавен глава или посредством институционални структури на обществото. Вижте, хипарите от 60-те, например, казваха: „Христос е хипи!”. Апостол Павел също ги допълва и, донякъде, апострофира: „За любовта няма закон!”… И макар между двете, по-издълбоко погледнато, да няма нищо общо, аз мисля, че сега тъкмо сега се връщаме към онова ранимо, ранно време – към времето на езическата Римска империя, която е обхванала пределите на целия цивилизован свят /сега – Обединена Европа/ но и към нещо по-дълбоко, добродушно, парадоксално ведро, леко и фриволно, което сякаш че се спотаява, дишайки сред нея – християнската свобода. Вижте, ние знаем какво предстои на света – а не него му предстоят неща, по-тежки дори от положението най-засегнатите региони, върху които се е стоварвал ужасът на Втората световна война – и продължаваме да си свирукаме, и продължаваме да се повдигаме на пръсти, отказвайки да се страхуваме и да се ангажираме с каквато и да е тегоба, а другите не вярват в тези откровения /имам предвид, най-вече, книга „Откровение”/ и вече се усещат разтерзани, в препирни са или се страхуват. Нали не вярвахме на откровения? Защо?…

От времето на Просвещението в Европа постепенно се налагат отделянето на църквата от държавата, светското образование, свободата на вероизповеданията и на словото, равенството на жените. А днес, за да бъде толерантна, Европа допуска забрадките, бурките и никабът, много западноевропейски градове, начело с Брюксел, дори се отказаха от коледните елхи, въпреки че те отдавна са загубили много от религиозния си смисъл. Регрес ли е това?

Пущай го да върви!… Днеска са ги разрешили, утре ще ги забранят, и човекът все така на сухо – в бездуховност – ще се мята. Истинските водоеми, водещи началото си, както казваме, от Изворите на Живота, са малко по-встрани от тоя вечно актуален път. Видите ли нещо, че е излъскано, покрито с лустро и е със висока котировка, да знете, че в него няма истина. Че то самото не истинско. Така е и с някои въпроси, по които обича да дебатира либералния свят. Все пак, Йордан Йовков се е родил в Жеравна – а не в Червената къща или в Литературен клуб „Перото”. Пък и житейските му топоси, където той е пребивавал, не ги синонимизираме с тях.

Какво мислите за твърдението на Юрген Тоденхьофер, че: „ИДИЛ е идеология. Идеологиите не могат да бъдат унищожени с бомби. Те трябва да бъдат опровергани.”?

С това твърдение, аз предполагам, в по-висока степен е съгласен главният мюфтия на Република  България – (негово благоговейство?) г-н Мустафа Хаджи, който наскоро изнесе публична лекция на тема –  „Методологични и доктринални проблеми в идеологията на „Ислямска държава“ – критичен анализ”. Вижте как се застраховал още в началото обаче – „критичен анализ”. Докато студентите, които завършват богословските факултети и пишат дипломна работа, да речем, върху идеологията на сектата на Мун, не слагат в подзаглавието си това „критичен анализ” – не само защото той се подразбира, но и защото в никаква близост не могат да бъдат набедени. Има нещо конформистко в жеста на главния мюфтия. Все едно е изпълнил поръчката на деня.

Ако преди войните са били за ресурси, за какво са съвременните войни? Започна ли третата световна война?

Съвременните войни не са обдарени с такава корист, каквато мнозина им „набелязват”. Съвременните войни са за човешките души. Тоест, те крият още по-голяма корист, която е, без съмнение, абсолютна. Дали да бъде оставена на себе си душата, ерго – на свободата, и оттам – да се докосне до шансовете си да се спаси, или – да се погрижим и потрудим тъй, щото да сторим всичко, с оглед нейната погибел. Това е кървавата и червена нишка, чиято кървава и животинска жила трасира всички по-големи геополитически размествания, а вероятно, и някои локални войни.

Наричат Путин и Ердоган диктатори, дошло ли е времето на новите диктатори? С какво може светът да им се противопостави?

Диктатор /или, в по-свободна синонимия, деспот/ е всеки човек, който причинява огорчения на другите около себе си – търсейки им слабата страна, поставяйки ги в губеща позиция, опитвайки се подреди живота им /подразбира се, по свой тертип/ и, въобще, учейки ги какво да правят. Всеки комплексиран човек е един деспот, всеки, който не е бил обичан в своето детство или няма достатъчно сериозни, осъзнати основания да се самоуважава. Нашата нация и не е преживяла Ренесанс /в Западноевропейсия смисъл на тия слова/ – поради което, за съжаление, това е една нация, в която Личността не е утвърдена. А това е изключително важно, според мен. Затова сме и една такава нация – хем изключително симпатична, автентична, истинска и жива, хем преобладаващо изпълнена от комплексари. Особено, в мъжката нейна част… На Путин и Ердоган светът никак не може да им се противопостави, защото и той не е много далеч от техния акъл. И, изобщо, доколкото мога да осезавам, всичко официално е прогнило. На Путин мога да се противопоставя, като продължа да събирам вторични суровини по троянската река – така няма да бъда икономически зависим от него. Докато Светлана Шаренкова, да речем, тая висока свобода не я постигна. Нито БСП, нито ДПС, нито „Атака”. За Румен Овчаров и Георги Първанов – да не говорим… Виждате ли как един човек може да бъде по-силен от цялата нагла половина на една закърняваща вече държава. Те и затова много от младите и амбициозни  хора избягаха на Запад – не им се играе до края на живота им все с тоя, по същината си, спаринг-партньор…

Спекулира ли руският държавен глава с Православието, за да привлича симпатизанти в страните от бившия соц. лагер? Кой е по-голяма заплаха за идентичността на българите – Путин или Обама?

Най-голяма заплаха за националната идентичност представляват тия българи, които твърдят, че Обама е въплъщение на Злото. Докато тия, които критикуват Путин, й помагат на тази пущинска идентичност – да се намести и си клопне по местата – и по тоя начин най-подир да се успокои. Спекулира Путин с Православието, но той е ВКР-то в казармата спекулираше с Православието /без да се е допитвал лично до Путин/, такава им е школовката на кагебистите и кадесарите – те друго не могат. Това е един изключително нагъл житейски урок и – крайно безсрамен. Моята утеха обаче е, че е и потресающо бездарен. Дори и те не се втурват да го защитават с изключителен патос – по-скоро: вяла, служебна защита. Вероятно ще разочаровам мнозина, но на мен както путиновата пропаганда ми е омръзнала, така и анти-путиновската реторика – също. От тия двама козлоноги субекти, немахме време да се запознаем с Витгенщайн.

Крие ли предизвикателства европейският начин на живот за морала на мюсюлманите?

Един изтънчен, образован и високо нравствен интелектуалец е сто пъти по-голям дразнител за обикновения български простак. Няма спасение от Злото!… /Особено, когато то съжителства с тебе всред панелния квартал…/ Сега пък плъзнаха и по богаташките квартали на Европа. Но, помнете ми думата /като че ли в моята дума има особена важност/, Европа ще умре не от тях, които идат да я провокират, да я огорчат или разбъркат – Европа ще умре от собственото си бездарие и от собствените си изчерпани залежи. Кой беше последният европейски философ и какво той ни каза? Извинете, но аз – за последните 50-60 години – не виждам такъв… Европа показва ужасяваща способност да се „прегрупира” – да се трансформира от либерална общност в тоталитарна държава. Това също е нещо, което би трябвало да се има предвид…

Престара ли се Европа с мултикултурализма? Има ли опасност от радикализиране на християтите срещу мюсюлманите?

Мултикултурализмът ми прилича на пластмасова йоника – твърде е плоска, и звуците, които излизат от нея, са плоски – а някога светът приличаше на някакво дълбоко темперирано пиано. И други партитури свиреше Животът върху него. За жалост, няма да се върнат тихите класически и осезаемо по-автентични времена… Да, може да се радикализира всичко срещу всичко. Много по-трудно е да се успокои обаче… Болшинството хора и без това живеят в някаква перманентна душевна размирица – с твърде неясен произход и летален характер и дух.  Ще поживеем – и ще видим, както казваха руснаците отпреди Путин, освен ако не дойде някой като него и изведнъж не се окажем със затворени очи…  А, знаете ли, другото име на йониката е синтезатор (да се върнем пак на темата за Западна Европа). Тя няма собствен глас, а синтезира гласовете на различните музикални инструменти – класически образ на постмодерната доскорошна световна ситуация и на понятието „симулакър”. И, още нещо – тя свири такава (псевдо)музика /„програма”/, каквато ръцете на Програмиста й зададат… Сиреч, теорията за световната конспирация не е нещо, което съвсем се изключва от моя разум. Искам да кажа, със сигурност в световната история имаме поне един пример за конспирация от обществен порядък, призната – за наше улеснение и общо удивление – и от хуманитарните и научни среди: вие я знаете, Велчовата завера… За ционистка конспирация (или: завера) не е прието да се споменава в наши дни.

Мнозина твърдят, че липсва авторефлексия в западноевропейските общества по отношение на имигрантите, така ли е?

Имам чувството, че на този континент животът е изцяло подменен и само европейски „лиги” и интелектуални „лекета” биха могли, относително безметежно, да съществуват. Погледнете тумбите и стадата на европейците… Само като им погледнеш усмивките, очите и лъщящите зъби, ти виждаш, ти на момента осъзнаваш, че това не са хора. Ами какво са тогава?… Кукли от пластмаса и целофан, чиито предци още през 11-и век са се откъснали от Бога. И това не е да не е вярно. Оттогава, цели 10 века, на духовната територията на днешна Европа се раждат духовни мъртъвци. Е, как след такъв богат, но и твърде оскъден откъм святост поколенчески опит, съвременна Европа да не бъде такава?… Имаш ли прагматик – нямаш човек. /Не знам, може би и обратното да е вярно…/ А съвременните хора на Европа са прагматици – и това е, за жалост, един от най-малките техни проблеми.

Изчерпана ли е Западна Европа като идеологически и ценностен ресурс? Има ли алтернатива и коя е тя? Каква е ролята и мястото на България в европейския пъзел?

Да, Европа е изчерпана като идеологически и ценностен модел. Имам чувството, че дори по отношение на злото, което е абсорбирала в себе си, не би могло повече да се напредва. Пък и този модел, практически и теоретически, удари на камък. Не виждам накъде би могъл повече да се разгръща. Дали ще бъде узаконен във всички страни, или само в някои страни гей-бракът, това би било само един малък нюанс. Дали ще имаме празник не снега, на целувката и на усмивката, или към тях ще прибавим празник на изварата и сярната киселина, това също не ще ни обдари с увенчаваща радост. Важното е, че вече няма да имаме празници, през които се провижда Небе! Съвременна Европа и всичките континенти /по единия усет погледнато/ отдавна са се изпрошнали от своите първооснови и вървят към своята погибел. Може да бъде спасен само отделният човек. Аз и ти, нашите близки и по-далечни познати. Тя и той – непознатият – и всички, на които имаме шансовете и дарбата да говорим. Опитите да се спаси човечеството, и преди не са се оказвали най-високият негов успех. Но, виж, баба ми, която от цялата Втората световна война е преживяла страдания три или четири минути – и то, емоционални страдания, виждайки орляк самолети да прелита в посока на София и чудейки се какво с тях да прави… все едно тия самолети са част от нейната собственост…, вижте, баба ми се е оказала спасена. Понякога ние четем чудовищни текстове, доживяваме времето, до което те се отнасят, и виждаме, че то се е оказало леко. Времето се е оказало леко!… Това е, защото текстовете, включително и апокалиптичните, за които неведнъж стана дума, освен съдържание, имат и своя стилистика. Да не се поддаваме на стила – не всичко, което хвърчи, се лапа – включително, и пророкуваните доста по-отдавна самолети. Нали така са назовани в „Откровение” тези бръмчащи откровения, прелитнали дори над баба ми – „железни скакалци”. Но скакалците минаха – и отлетяха, а пък човечеството си остава все тъй същото – отказващо да се смути, невъзмутимо. Това е то – човечеството има нерви на бизон!

Какви поуки можем да си направим ние българите от случилото се в Кьолн?

Че да си маргинален и да си „никой” на световната геополитическа сцена, понякога е най-голямо щастие. Дивеевският манастир е по-маргинален дори и от нашата периферна и малка Родина. Е, тъкмо над Дивеевския манастир Антихристът няма няма да има власт.

Един коментар

  • Силвия Чолева

    Моля, махнете „в“-то от „впредвид“! Пише се само „предвид“!

*