Миролюба Бенатова: Живеем в държавата на бутафорията

Миролюба Бенатова е журналист повече от 22 години. Започва като репортер в отделите „Общество“ и „Разследване“ във в.„168 часа“.  След това е част от първия екип на bTV Новините, създаден през 2000-а година. Напуска медията 13 години по-късно и се присъединява към екипа на Нова и продуцентска компания ТЕЛЕМАН. Нейните филми и репортажи намират своето място в рубриката на Нова „Миролюба Бенатова представя“. Тя е автор на над 50 кратки филма и разследвания за bTV Репортерите. Един от малкото репортери, отразявали СПИН- процеса срещу българите в Либия, като след края на делото пише автобиографичната книга на медицинската сестра Кристияна Вълчева – „Осем години заложница на Кадафи“. Носител е на голямата награда в престижния конкурс „Валя Крушкина – журналистика за хората”- 2014 г. за филма „Народ под наем“. Има и две първи награди от телевизионния фестивал „Сребърен сателит“, „Черноризец Храбър“ 2005-а в раздел „Разследване“ в електронна медия. Миролюба Бенатова е единственият български журналист, получил номинация със стойност на втора награда, от Международния консорциум на разследващите журналисти за разследването „Трафик на бъбреци“.

От колко време правиш предавания за българските емигранти?

От около 2 години, след като напуснах БТВ и се преместих в „Телеман“, и Нова ТВ, започнах да разработвам повече теми за българи в чужбина. Разказвала съм за българи, които  работят в Англия, Германия, Швеция, Холандия. Понякога „работят” е в кавички, защото част от материалите са за роми, които просят или злоупотребяват със социални помощи. Така беше в Холандия, където български роми източваха системата с фалшиви регистрации. Нашето разследване провокира трус в правителството и за малко да си „отиде” един зам. министър на финансите от Кралството. Холандците разбраха от нас, какво им се случва всъщност.

Кои са най-силните моменти, които си запомнила от тях?

Едни от най-силните моменти бяха в поредицата „Народ под наем“. Предаванията бяха провокирани от статистика, че повече българи работят в чужбина, отколкото в България. И че реалните чужди инвеститори у нас, са всъщност гастербайтерите. Ако те спрат да дават пари, българската икономика ще рухне. Снимахме във една фабрика за бране и пакетиране на плодове в Англия. Там показахме как берачите отглеждат децата си по скайп. Много тъжни срещи, в които виждаш какво е имал предвид Фром с „да имаш или да бъдеш”. Изборът е да имаш пари за лекарства на децата си, но да нямаш деца. Да ги нямаш, защото не ги познаваш. Изгубени. Изгубени връзки, изгубена любов, изгубена близост. Това е цената. Плакахме заедно с тези хора.

С българите в Швеция, които всъщност са български роми, които просят, емоцията беше съвсем различна. Силен момент беше, когато успях да мотивирам един от тарторите на просяците, да ми разкаже за организацията, да ми покаже шкафа с парите, т.нар. сейф, който е един долап. И да ни разходи из Гьотеборг, по всички места, които „държи” със свои хора. В момента, в който той се съгласи и ми каза: „Добре, ще ти разкажа, ще ти покажа всичко”, за мен беше силно, защото даде много по-голяма плътност на историята с просяците в Швеция. Другото „силно” в Швеция беше студът, но това не е интересно.

По-силните моменти от темата за българите в Холандия, беше всъщност в България, в родното село на подлъганите да участват в схемата.

Каква беше схемата?

Ти си беден, нямаш нищо, един от селото, който е богат, ти казва, че ще ти даде  500 евро, ти да отидеш  в Холандия, ще се явиш за регистрация, ще получиш дебитна карта, ще я дадеш на организатора, заедно с пин кода и това е. Нататък не те интересува. Всъщност всички тези хора, които са се регистрирали, всеки месец получават по сметките си хиляди евра. Човекът, който ги е завел и им е събрал картите, си прекарва чудесно, докато в един момент се оказа, че на имената на тези хора са взимани и кредити в големи размери. Един от тези клети роми беше разбрал, че има да връща на холандската държава 11-12 хиляди евро, уплашил се и „издънил“ четата. Така се разбра. В България той обитава една стая, колкото кутия. А пред „кутията” – каруца, но без кон. Когато го снимахме, той размахваше една оранжева холандска карта в ръце и викаше – „ей, с тоя банкомат 11 хиляди евро дължа“. Хем смешно, хем страшно. Бяло, пусто място в Шуменско, сняг до кръста, една счупена каруца и той – мургав, мръсен и тъжен, разправя за „банкомата”. Сюреалистично беше всичко.

Някоя положителна история за българите в чужбина сещаш ли се?

По време на евроизборите, миналата година бях в Лондон за да отразявам как гласуват българите там. Станаха опашки пред секциите. Българите в Лондон искаха да гласуват. Много искаха да гласуват. Организацията, която беше създадена не можеше да поеме всички желаещи да гласуват. Аз не бях виждала такова нещо – хора, които не искат да си тръгнат, защото искат да гласуват. Тези българи, тяхната енергия, ми върнаха смисъла. Провокираха ми усещането за съпричастност. И на мен ми стана важно да гласувам. Заразиха ме с чувство за общност.

Клише ли е, че България гони кадърните млади хора?

Не. Вярно е. В Германия ме заведе темата за българските лекари – за липсата на български лекари, за загубата на български лекари, за това, че през последните години три випуска са напуснали категорично и работят предимно в Германия. Те не са в Германия с водещ мотив пари. Там са, защото имат  въможност  да специализират, позволяват им  да оперират, ако са хирурзи. В същото време, в България почти нямат достъп до пациенти и освен това трябва да си плащат. Тези, които знаят език, изобщо не се бавят и заминават. Бях в една болница в Бохум, в която имаше 8 български млади лекари.

Казваш в едно предаване, че: „Забогатяват тези, които организират пътуването на другите. Тези, които са бедни, си остават бедни”, това метафора ли е?

Факт. Не е метафора. Историята с холандските „банкомати” е точно такава. Организацията на просяците – също. Дори и да не си длъжник на лихвар, и заминеш с илюзията, че отиваш да работиш просия за себе си, тарторите ти поемат пътя до там и после те карат да се отчиташ. Накрая винаги се получава така, че все дължиш – дали за пътя, дали за храната, дали за квартирата. И си роб. А да просиш в Швеция хич не е лесно, защото се изкарват по 10 часа на улицата, в общия случай – на земята. Има организатори, които събират изпросеното от поне десетина души и така изкарват по 500 – 600 евро на ден.

След „Голямата екскурзия” на българските турци през 1988-1989 год., отново водим в класациите по емигриране (и то без военен конфликт), как си обясняваш това?

Моето обяснение специално за младите хора е точно такова, каквото е обяснението и за лекарите. Искат с тях да се отнасят като с нормални хора, да не попаднат в спиралата на корупцията и да избягат от системата на „връзките”.  Да могат да проявят възможностите и уменията си по нормален начин, да ги приемат за ценност. Нуждата да запазят нормалността си, води младите хора в чужбина. За образованите млади хора целта не са парите. За останалата част от емигрантите, икономическите емигранти, за тях водещото е желанието им да бъдат правилно заплатени, за да могат да си купят лекарства, да осигурят на децата си образованието, което те нямат, да им осигурят собствената си мечта.  Да могат да платят за живота, който са нямали.

Българският Северозапад е най-бедният регион в ЕС – там цели населени места са емигрирали, била ли си там?

В България не само този район е като декор от филм на ужасите. Пътувайки например от Плевен към Брегово, гледките са наистина смразяващи. Виждаш руините на сгради, които през  90‘те са започнали да се разпадат. А сега са метафора на разядения постсоц, на нашия разпад. Вижда се, че материята, оставена на себе си, без подръжка, се разпада. Това са сгради-трупове, които се разлагат пред очите на всички ни и дотолкова сме свикнали с тези гледки, че вече на никой не му прави впечатление. А хора няма. Такива села изведнъж драстично си сменят демографията, обезлюдяват се първо, след което биват населени от пришълци, които в най-общия случай са роми. На някои места има села, които са населени от богати роми, спечелили пари от просия или от кражби по Европа. Начинът, по който те диктуват правилата е смразяващ. Някои хора, които бях засякла като уж просяци в Швеция, са лихвари от видинското село Дреновец. В това село правилата се определят от малцинствата и техните неясни пари. В това село богатите роми определят кой с кого да говори, особено, когато става дума за тях и техният „бизнес”. Искаха да забранят на един възрастен човек да разговаря с мен, пред собствената си къща. И го заплашиха да си влиза, че „свършили ковчезите”. Необразовани, относително богати, арогантни хора, без значение от какъв етнос са, са „новите мутри“, които завладяват обезлюдената от изнеслите се, земя на България.

Има ли път назад за българските емигранти?

Днес причини за обратен път назад нямат, но вероятно ще се върнат след години. Както има много англичани, които идват в България и си харчат пенсиите тук, някой ден българите, които се реализират в чужбина, също ще си харчат пенсиите в България.

Според последните предвиждания към 2050 г. Ще сме намаляли с 28 % или ще сме останали около 5 милиона, статистиката е стряскаща…

До 2050 г. 40% от българското население ще е ромско и ще бъдем с най-висок процент на необразовани хора на глава от населението, което можете да си представите как ще затрудни  пазара на труда. Няма да има местни хора, които да могат да отговарят на изискванията. Тогава, освен детегледачки, ще си внасяме лекари и учители.

Да поговорим за изборните имигранти, когато т.нар. „мъртви души” (тоест българи, фигуриращи в избирателните списъци, по данни на НЦИОМ) се оказват най-малко 800 000, и то редовно и акуратно? В началото ги наричаха фантоми, но за тях като че ли много не се говори. Кои са те, всъщност?

Голяма част от тези хора формират и днес т.нар. вътрешна миграция, вписването на жители в различни населени места точно 4-5-6 месеца преди изборите, както се изисква по закон, така че да се регулират избирателните списъци по малките населени места. Това умишлено вписване на нови хора в избирателните списъци по места прави изборите лесни за изчисляване. А „мъртвите души” умишлено пълнят избирателните списъци, защото ако ги съкратят, избирателната активност ще бъде много по-реална и резултатите ще отговарят повече на обществените нагласи. Мъртвите души вдигат общото число избиратели и се стига до абсурда да има 7 милиона избиратели по списъци. Не е възможно да има 7 милиона пълнолетни граждани. Ние – целият народ, сигурно вече сме 5 милиона, цифром и словом, заедно с бебетата. Няма как такова голямо абсолютно число да доведе до отчитане на реална избирателна акивност и до реален резултат. Изкуствено надутото число се държи умишлено, а всичко нататък се деформира, от което партиите имат интерес – да има не реален, а изчислен избор.

Ромите ли са най-сериозният фактор в решенията за Шенген спрямо нас?

Не мога да преценя. По-скоро не. Корупцията на високо ниво пречи най-много. Корупцията на всякакви нива.Тя е навсякъде. Както и липсата на реално работеща съдебна система, която да се отнася отговорно към разкриването на престъпленията и наказанията на виновните. Ако на тебе ти пука за твоя народ, за хората, които страдат, ти ще си отговорен и ще се стремиш да разобличаваш извършителите. Съдебната система, особено прокуратурата, последното с което се занимава, е да овъзмездява жертвите. Това нещо се вижда, а хората страдат най-вече от формалното отношение.

Събитията, развиващи се в Близкия изток, гарантират един постоянен приток на бежанци, които използват страната ни не само като транзитна спирка към Западна Европа, но и като перспектива за заселване, до 20 години и етническият облик на България като че ли значително ще се промени?

Това е също бомба със закъснител, защото с тези хора никой не работи истински. Бежанците са източник на пари за трафикантите, никой обаче не се интересува реално от тях. Голяма част от тях ще останат независимо от това дали го искат или не. Никой не се грижи за това да се интегрират, да развиват някакви умения, да могат да си вземат живота в ръце и в един момент голяма част от тези хора ще се превърнат в генератор на престъпност – това е неизбежно. Те ще бъдат трафиканти, крадци, убийци и ще се върнем в началото на 90‘те, когато иранци контролираха трафика на хероин и т.н.

Имаме се за толерантни, но не забелязваш ли напоследък форми на расизъм?

Не сме толерантни. Дори и тези, които твърдят, че са най-толерантни, те пък са нетолерантни към расистите. В кръга на шегата, разбира се. Но толерантността става все по-малка и това е плод на изключително подхранваното усещане за несправедливост. Ние хората сме инфантилни, казвам ние, защото всички ние сме част от това и когато се чувстваш несигурен, търсиш на кого да си го изкараш, гледаш да е нещо извън теб. Инфантилната ни реакция като общество се обръща срещу слабото звено. Но не срещу ромските барони, а срещу циганите като етнос. Няма я смелостта  да се направи бунт срещу богаташка ромска къща, ама не като в Катуница, когато някой умре, а преди това. В Игнатиево например – царството на джебчиите, там където босовете си общуват с политици от най-различни партии, там би било интересно да има протест, ръководен от ВМРО, промерно. Много ме смущава липсата на прояви на непримиримост, когато отсреща са богатите. Никой не скача на богатите. Особено на забогателите от престъпност.

На 128-те етнически групи в САЩ са им трябвали повече от 200 години, колко ще ни трябват на нас?

Там още има расизъм. Сматям, че в  САЩ има огромен скрит расизъм. И последните събития  – престрелки между полицаи и чернокожи, го доказват.

Културата ли е определяща за различията или различията определят културата, в контекста на това, че България (заедно с Италия и Гърция) е в тройката на Европа по културно-историческо наследство, и в същото време противно на всякаква логика развиваме алкохолен туризъм?

Миналото лято бях в Испания, където правих репортаж за испанския алкохолен туризъм. В едно градче, където е имало няколко брутални смъртни случая  през 2011‘та. До тогава е имало анархия от към алкохолен туризъм, сблъсъци с полицията, полумъртви хора по улиците всяка нощ. В един момент властите взимат мерки, забраняват употребата на алкохол извън заведенията, забраняват с глоби уринирането извън посочените за това места, взимат и други мерки, и това води до резултат. Но за съжаление винаги мерки се взимат едва след крайно тежки инциденти. Въпросът с туризма  е в избора между количеството или качеството. Допуснали сме и сме избрали ширпотребата. Защо? – не знам. Гледам на „Леденика“ какво е спретнато – има едни бутафорни скалички, на входа на пещерата, смешни пейки за огромни пари. Не знам защо избираме да сме държавата на бутафорията. На истинска пещера да сложиш отпред стиропор!? Бутафорни са ни и богатите хора, които решават, че вече са толкова богати, че могат вече и да измислят историята. Правят крепости, които никога не са съществували, там водят децата, разказват им несъществуващи исторически събития и им създават неверни представи – и за крепости, и за история.  Неотдавна 7-годишната ми племенница се беше впечатлила от една такава млада, стиропорена крепост, широко рекламирана – собственост на богат българин. Тя се впечатли, защото е на 7 и не може да направи разлика между „Царевец“ и тази „крепост“. Казах й ясно да не вярва на митовете за макета.

Защо не обръщаме внимание на хилядите ежедневно избивани в Близкия изток и Африка, а целия свят заговори за случаят „Шарли Ебдо“?

Според мен, точно това е проява на нашия не добре прикрит расизъм. Идентифицираме се с жертвите от „Шарли”, с другите не се идентифицираме и затова сме безчувствени към тяхната болка. Това е истината.

Толкова ли е голяма границата с Гърция, която ни разделя, че ни прави толкова различни и защо ни е толкова голям прагът на търпимост?

Ние сме израстнали с клишетата, че гърците са долни византийци, лицемерни и подмолни, че турците са ужасно жестоки и страшни, защото сме били под робство, румънците са „бедни мангали”, а сърбите са страшни пичове, защото имат Лепа Брена. И въпреки че бяхме заедно в соца, сърбите  винаги са имали повече от нас – дъвки, певици, „Горещ вятър“… В Румъния изкачаха бедни деца от царевицата и можеха да ти ограбят колата докато пътуваш. Дойдоха други времена и видяхме, че клишетата не са верни.

Защо гърците, за които ме питаш, са такива, каквито са – не знам. Какви са всъщност – още по-малко знам. Гърците са различни от нас. Според мен са доста по-единни, не казвам дали за добро или за лошо. Може да сбъркат, но ще сбъркат групово. Ще си вярват и ще се чувстват добре. Колкото до прага ни на търпимост – българският елит е убиван няколко пъти. Няма как да не сме се изменили в посока примирение. И това е заложено в тези кланета, които все са били „за добро“. Все някаква геополитическа причина се е намирала, за да ни бъде заличен елитът. Сега сме „шеста цедка” и то на оцелелите, които със сигурност са били склонните на конформизъм. Няма как ние да сме различни. Ние сме потомци на конформистите, тия които са сменяли калпака с чалмата, примерно. Правили са и много други неща, за които не знаем. Правили са компромиси много пъти. Дарвин е казал, че оцеляват не най-умните, а най-приспособимите. Очевидно не е казал, че оцеляват бунтарите, които си отстояват ценностите до край. И това не винаги е повод за гордост.

По свобода на медиите сме на последно място в Европа. Би ли направила паралел между свободата на медиите в България преди 89‘ и сега?

Сега разбира се не е като тогава. Днес имаш право да бъдеш свободен и да се бориш за свободата си, макар да не е лесно. Сега също има директиви и „правилни“ гледни точки. Службите действат по същия начин, правят се активни мероприятия, има хора които формират обществено мнение, има журналисти, които ретранслират тези и послания за формиране на  обществено мнение съвсем програмирано. За съжаление едно от най-лошите неща на службите е, че вербуват талантливи хора, които ти въздействат, хора на които би вярвал. Например писателят Милан Кундера, когато разбрах, че е бил сътрудник, ченге, бях изумена, „отрових се“. Има моменти, в които можеш да бъдеш много разочарован, защото може да се окаже, че този, който те е накарал да вярваш, всъщност е най-умелия лъжец. Така че пропагандата има много лица.

Какво се вижда от твоята камбанария?

Самолети. Много самолети. Небе. Буквално и метафорично все е небе.

За какво мечтае Миролюба Бенатова?        

Като журналист си мечтая да има по-малко теми – табу и интервютата с политиците от управлението да бъдат директни, по същество, с неудобни въпроси и от това да не следват сътресения за журналистите по веригата.

Един коментар

  • Интервюто е страхотно. Малко конструктивна критика към редактора. Пише се „стиропор“ , не „стереопор“ :)

*