Ние срещу тях

Тъжно ми е от осъзнаването на една истина през последните дни. Във водовъртежа на социалните мрежи културата не е безспорна величина дори в съобществото на културни хора.  Тъжната констатация включва и мен самата.

Нямам спомен театрална постановка, филм и дори книга да са предизвиквали верижната реакция, която събуди клипът на песента „Позна ли ме“ в изпълнение на Азис. Приятелите ми, макар и относително много, са подбирани внимателно – хора, чийто естетически вкус и отношение към културата са безспорни. Почти всички тези мислещи хора с ангажирано отношение към света обсъждаха псевдокултурния феномен.

И аз също. Някак не успях да остана безучастна.

Не се придържам към теорията, че трябва да се игнорира посредствеността. Напротив, вярвам, че трябва да се сочи презрително с пръст при всеки удобен случай.  В този смисъл не упреквам наличието на реакции. Само съм притеснена от факта, че са противоречиви. Уплашена съм, че изобщо спорим по темата.

На първо място клипът към песента, въпреки ярката социална позиция във визуализацията, не е върховно артистично постижение. Той е ерзац на множество подобни видеа, професионални и аматьорски. Претрупан е със символи и образи. Посланията му са едноизмерни, плоски, лесносмилаеми и повърхностни. Колкото да си кажеш „Ау, говорят политкоректно, ура!“. И – в ролята си на „културтрегер“ – да се умилиш от факта, че презряната чалга е дорасла до моралните дилеми на десетилетието. Нищо не може да бъде по-плоско от това.

Този клип не е послание, той не пренася значения извън времето и мястото на случването си. Това е хартиен лозунг на стара стена. Едноизмерен, еднопластов. Елементарен като символната двойка, щедро употребена в клипа – гълъби срещу гарвани. О, чакайте, това с гълъбите не беше ли една друга песен?

Темата е важна, имаме да се учим на толерантност много дълго. Този клип обаче е по-скоро приятелски огън срещу нея. Защото различията не са толкова леснооткриваеми, колкото си мислят създателите на визията. Да подредиш хърбава до дебела жена, да умилиш любителите на животни с трикрако куче, да покажеш инвалид или малък човек не е борба за приемането на различните. Това всъщност е посочване кои са те.

Патетиката в словото на Цветана Манева също не помага, въпреки сантименталния фон. Помним още от соца, поне някои от нас, какво носи патетиката – скука. Случайни тръпки по гърба, които слизат по опашната кост в нищото.

Да, след този клип вече е ясно кои са различните и кои обикновените. Ивайла Бакалова е обикновена, а грозноватите женици покрай нея – различни. Наистина ли?
Татуираните са различни, а тия без татуировки – обикновени. Ама вие сериозно ли?

Една от мислите, които нахлуваха неканени, докато гледах клипа, беше: „А тези хора, които са ги снимали като „различни“, дали не изпитват унижение?“. Аз бих изпитвала. Защото съм една от тях.

Това е грешката на създателите на този клип – твърде бързо и твърде лесно са раздали присъди, при това са ги изписали с думички по екрана. Кой е красив, кой е силен, кой е противоположното на това. И са получили очакваната реакция – хората реагират, защото са се разпознали. И реакцията им е объркана.

Е, поне си обясних защо обсъждаме псевдокултурния феномен на клипа вече толкова дни.

Но не знам дали забелязахте, че говоря само за клипа и неговите създатели. Не и за Азис.

Всъщност клипът към песента и самата песен са две отделни неща. Съвсем различни. Опитайте се да слушате песента, без да я гледате. Има една драма – изоставена жена, която страда под прозореца на женения си любим и реже спомените до кокал. Това няма нищо, ама нищо общо с „посланието“ на клипа. Ако чуете тази песен по радиото, неизкушени от предварителна информация за визуализацията, няма да си зададете нито един въпрос за толерантността и различните. Ако си падате по чалга-извивки, може да пророните сълза и евентуално да се възхитите на певческото майсторство на Азис. И толкова. Песента всъщност е предназначена за обичайната публика на Азис, която ходи по негови участия и купува албумите му. Те, за които уж е това послание от клипа, няма да го видят. Те ще слушат за драмата на отхвърлената жена и ще се разпознават в нея.

И тук идва финалната част – монологът на Цветана Манева. Ако можете да издържите клипа, пуснете си го пак. Чуйте как песента на Азис свършва точно преди този монолог. Рязко. Започва друга песен, в друга мелодика. Върви съвсем различна музика. Тоест, по време на участия на живо, изрязването на последните 2 минути от клипа няма да пречи на изпълнението.

Но има и още един проблем, свързан с посланието в думите на Манева. Специално го слушах отново. И ми стана много обидно. В нейните думи разграничението между „ние“ и „те“, имагинерните „различни“, е много ярко. Ние срещу тях. Ние, нормалните, срещу тях, различните. Ние сме жестоките, те са жертвите.

Не, незнайни авторе на текстове, не, г-жо Манева. Аз съм различна. Вие сте различни. Ти, който четеш този материал, си различен. Всички сме от „различните“. И не сме сгушени удобно в някаква имагинерна нормалност. Стига разделяне на едни и други. Ето това е рискът на плоското послание – то е двуизмерно, както казах. То е черно-бяло, при него винаги има две страни. Светът е много по-сложен от битката между гълъби и гарвани. Защото не се знае кой от кои е.

Силвия Недкова е родена през 1967 г. в Пловдив. Литературен журналист, редактор и рецензент. Автор на текстове за списанията DIVA!, “Жената днес“, „Артизанин“ и сайтовете „Всичко за книгите“, „Площад Славейков“, „Артакция“, „Коментатор“. Омъжена с две деца. През октомври 2018 г. предстои издаването на дебютната ѝ стихосбирка „Евангелие на тревата“

Няма коментари

*