Из „Чернобилска молитва. Хроники от бъдещето”

Светлана Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието се присъжда на белоруската писателка за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод, грижливо да създава колажи от човешки гласове.

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск, родителите й са белорусец и украинка. След края на военната служба на бащата, семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университета в Минск (1967-72 г.). Алексиевич работи като учител и журналист. Всеки от трудовете й е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен. Наричана е „археоложката на комунизма“. Предстои издателство „Парадокс“ да публикува на български три нейни книги – „Време секънд хенд: Краят на руския човек“, „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“, като последните две ще излязат в един том.

Глава 9 – Войнишки хор

Артем Бахтияров, редник; Олег Леонтьевич Воробей, ликвидатор; Василий Иосифович Гусинович, шофьор – разузнавач; Генадий Викторович Деменев, милиционер; Виталий Борисович Карбалевич, ликвидатор; Валентин Комков, шофьор, редник; Едуард Борисович Коротков, летец на хеликоптер; Игор Литвин, ликвидатор; Иван Александрович Лукашук, редник; Александър Иванович Михалевич, дозиметрист; Олег Леонидович Павлов, майор, летец на хеликоптер; Анатолий Борисович Рыбак, командир на охраняващия взвод; Виктор Санько, редник; Григорий Николаевич Хворост, ликвидатор; Александр Васильевич Шинкевич, милиционер; Владимир Петрович Швед, капитан; Александр Михайлович Ясинский, милиционер
„Вдигнаха полка ни по тревога… Пътувахме дълго. Нкой не казваше нищо конкретно. Едва в Москва, на Белоруската гара ни съобщиха направлението ни. Един, май от Ленинград, се възпротиви: „Искам да живея.“ Заплашиха го с трибунал. Командирът ни така и каза пред строя: „Или в затвора, или разстрел.“ Аз чувствах по друг начин. Всички наопаки. Исках нещо героично. Да изпитам характера си. Може би е било детински порив? Бяхме събрани момчета от всички краища на Съветския съюз. Руснаци, украинци, казаци, арменци… Беше тревожно и някак забавно. Е, докараха ни… Докараха ни до самата гара. Дадоха ни по един бял халат и бяла шапка. Марлени маски. Прочиствахме района. Един ден стържехме долу, един ден – горе, на покрива на реактора. Навсякъде с лопата. На тези, които се качваха горе, им викаха „щъркели“. Роботите не издържаха, техниката се побъркваше. А ние работехме. Понякога от ушите, от носовете ни потичаше кръв. Гърлото драска. Очите болят. В ушите постоянно кънти монотонен звук. Пиеше ни се, а апетит нямахме. Забранени бяха физзарядките, за да не дишаме напразно радиация, а на работа ни караха в каросериите на открити камиони. Но добре работехме. И много се гордеехме с това…“

„Влязохме… Имаше знак „Забранена зона“. Не съм бил на война, но усещането беше за нещо познато… От някъде в паметта… От къде? Нещо общо със смъртта… По пътя срещахме подивели кучета, котки. Понякога се държаха странно, не разпознаваха хората, избягваха ни. Не разбирах какво им става, докато не ни наредиха да ги застрелваме… Къщите – запечатани, колхозната техника – захвърлена… Интересно е да се види. Няма никой, само ние, милицията, патрулираме. Влизаш в къщата – снимки висят, а хората ги няма. Търкалят се документи: комсомолски билети, удостоверения, похвални грамоти… Взеха на заем един телевизор от една къща, временно, но не съм забелязвал някой да си носи нещо вкъщи. Първо, защото имахме чувството, че хората ей сега ще се върнат… Второ… по някакъв начин е свързано със смъртта… Ходихме и до блока, до самия реактор. … Снимахме се… Искахме да се изфукаме в къщи… Имаше страх, но и някакъв непреодолим интерес: какво е това? Например, аз отказах, жена ми е млада, не посмях, но момчетата удряха по двеста грама и отиваха… Така… (Млъква за кратко.) Щом се върнаха живи – значи всичко е наред. Застъпваме нощната смяна. Патрулираме… Пълнолуние. Виси фенер. Селска улица… Нито един човек… В началото къщите все още светеха, но после изключиха тока. Вървим – и от входа на училището върху ни изскача глиган. Или лисица. Животните се бяха заселили в домове, училища, клубове. А вътре висят плакати: „Нашата цел – щастието на цялото човечество“, „Победа на световния пролетариат“, „Идеите на Ленин ще живеят вечно.“ В колхозните кабинети – червени знамена, новички флагчета, купчета с грамоти с профилите на вождовете на революцията. По стените – портрети на вождовете, по масите -гипсови бюстове, техни. Навсякъде военни паметници… Други не видях. Набързо вдигнати къщи, сиви бетонни хамбари, ръждясали силажни кули… И пак, и пак – малки и големи мемориали на славата… „И това е нашият живот?“ – попитах аз у дома, като погледнах всичко с различни очи -Така ли живеем?“ Все едно племе по време на война си е тръгнало от временен лагер… На някъде… Чернобил взриви мозъка ми. Започнах да мисля.

„Изоставена къща… Заключена. На прозореца – коте. Помислих, че е керамична фигурка. Отивам да видя: живо. Опасло всички цветя в саксиите. Здравец. Как се е озовало там? Или са го забравили? На вратите – бележки: „Скъпи минувачо, не търси скъпи вещи. Нямахме такива. Използвай каквото искаш, но не граби. Ние ще се върнем.“ На другите къщи съм виждал надписи с цветни бои: „Прости ни, роден дом!“ С къщите си са се сбогували като с хора. Надписи: „Тръгваме сутринта“ или „Тръгваме надвечер“, с дата и даже часовете, и минутите. Бележки с детски почерк на листове от ученическа тетрадка: „Не бий котката. Плъховете ще изядат всичко.“ Или: „Не убивайте нашата Жулка. Тя е добра „. (Затваря очи.) Аз съм забравил всичко… Помня само, че отидох там, и повече нищо не помня. Забравих всичко… На третата година след уволнението нещо се случи с паметта ми… Дори лекарите не го разбират… Не мога да си преброя парите – обърквам се. Скитам по болници… казах ли ви вече за това, или не? Приближаваш и си мислиш – празна къща. Отваряш – само котка… Е, и тези детски бележки…“

„Викнаха ме в запас… Запасната служба беше такава: да не се пропускат в изселените села местните жители. Стояхме в засади до пътищата, копаехме землянки, строяхме наблюдателни кули. Наричаха ни по някаква причина „партизани“. Животът си тече мирно. А ние стоим… във военни униформи. Селяните не разбират защо, например, не могат да си вземат кофата от двора, триона или брадвата. Да съберат реколтата. Как да им обясним? Действително, от едната страна на пътя войниците не пускат, а от другата крави пасат, бръмчат комбайни и вършеят зърно. Жените се събираха и плачеха: „Момчета, пуснете ни! Това е нашата земя… къщите ни… “ Яйца и сланина носят, самогон. Пуснете… Плачеха за отровената земя. Мебелите… покъщнината… А нашата задача е такава: не пускаме. Бабичка някаква носи кошница с яйца – да ги конфискуваме и да ги закопаем. Издоила кравата, носи кофа мляко. С нея върви войник. Да погребат млякото… Извадила си лука – да го вземе. И цвеклото, и лука, и тиквите. Да го погребе… Според инструкциите… А реколтата беше славна, за завиждане. И красота наоколо. Златна есен. Лицата на всички бяха като на луди. И нашите, и техните. А във вестниците тръбяха за нашия героизъм… Какви юнаци сме… Комсомолци – доброволци! И кои бяхме наистина? Какво правехме? Бих искал да знам за това. Да прочета. Въпреки, че аз бях там …“

….

 

Няма коментари

*