Молитви от два свята

Журналистът Константин Шрайбер е посетил 13 петъчни молитви в различни джамии в Германия. Той дал за превод текста на проповедите, произнасяни съответно на турски и арабски, и ги представил за анализ на ислямоведи. Шрайбер публикува резултатите в книгата си „Inside Islam“.

Турските проповеди, на които присъствах, бяха винаги с политически характер – кога изразен по-открито, кога по-мъгляво, но те винаги съдържаха политически контекст. Арабските проповеди – обратно – бяха по-скоро спиритуално-теологически, но консервативни в посланията си. Във всички проповеди обаче неизменно се съдържаха предупреждения за опасностите, свързани с живота в Германия. От разговорите ми с повечето имами забелязах също така, че под „родина“ те разбират например Турция или Египет, но никога – Германия. На моя въпрос дали поддържа контакт с германци, един от имамите отговори: „Да, контактувам си и с чужденци“. За този човек чужденците в Германия явно бяха самите германци. Подобна линия се наблюдава и в друго отношение: Германия бива или изцяло отричана, или слушателите умишлено биват отвеждани в един съвсем друг свят“, споделя Шрайбер.

Анализаторът Мария Спирова, коментира казуса по следния начин:

Това е действителен проблем, но не е едностранен. Емигрантските общности из Европа срещат проблеми с интеграцията, защото биват полуприети, полупрезряни. Понякога сами ги засилват, като създават изолирани от реалността групи, в които митологизират „Родината“ като рай, а местната култура интерпретират като враждебна.

Когато битката за ценностите и душите на младите от имигрантски семейства е едностранна, победителят е ясен. Докато държавите – приемници очакват от тези общности просто да си траят, този проблем ще се възпроизвежда – човешките същества имат нужда от правила, цели и идеали и си ги правят сами от подръчни средства, когато ги оставиш във вакуум.

В джамиите на Германия ислямския Изток се превръща в обетована земя, защото заобикалящата действителност е твърде трудна и имплицитно изисква отказ от някои аспекти на идентичността, без да го налага изрично и непоколебимо. Играта е с неясни правила, а успешната социализация изисква най-вече зряло приемане на известна степен на обезвластяване и загуба на автономия. Но какво получаваш в замяна? На мнозина това никога не им става ясно в училище, а после вече е късно – един младеж спешно се нуждае от принадлежност. Убежище от всичко това е джамията.

Консервативната интерпретация на исляма, в която общностите са вкопчени като единствен извор на легитимност на начина им на живот, предлага някакво решение на тези екзистенциални кризи. За един млад арабин второ поколение, отраснал в гето с лошо образование, единствено ислямът гарантира власт и престиж – той е мъж и се разпорежда с другите защото Бог е отредил така. Ако приеме местните порядки, но продължава да е очевидно не-местен, той мигновено става никой, остава на опашката, без други източници на престиж и достойнство. Сделката вероятно не изглежда добра.

Подобно декласиране преживяват и не-мюсюлманските диаспори и те всички го изстрадват по собствен начин, но го забелязваме много по-малко, защото не се случва в джамии, нерядко спонсорирани от Турция и Саудитска Арабия, и не е свързан с терористични атентати (тук напомням, че огромната маса ултраконсервативни мюсюлмани в Европа не взривяват и не планират да взривяват никого, дори да е вярно, че аспекти от начина им на живот, свързани с потискане на жените, например, трябва да бъдат санкционирани от полицията, когато има такива сигнали.)

Откривам изолационистки настроения и инстинкти и сред португалците, българите и поляците във Великобритания. Родината, от която са си тръгнали, се идеализира повторно, а заобикалящата култура се отхвърля като упадъчна и безчовечна. Разликите са, че ние нямаме изявени местни лидери, които да влияят на мненията ни в такава степен, освен това не сме мюсюлмани и враждебното отношение към нас е много по-разсеяно и меко, та племенната сплотеност не е толкова спешно необходима (а пак я има). А и нашите култури са по-близки до местната и не се налага чак такова драматично оттегляне в измислен религиозен свят – имаме по-битови начини да поддържаме по същество сходни илюзии за перманентна неприетост, които накрая се превръщат в самосбъдващо се пророчество.

Мария Спирова е завършила Ithaca College и магистратура в Оксфорд (криминология и криминално право). Работи като редактор в юридическо издателство в Лондон. Има над 10 години журналистически опит в България и чужбина и е носител на международни награди за репортажи и анализи на български и английски език.

Няма коментари

*