СъЕДИНЕНИЕ 1885

Съединението предотврати създаването  на „румелийска нация“, както посетне  бе създадена македонска такава

(Анонимен автор в интернет)

 Първият опит за Съединение между Източна Румелия и Княжество България е проведен много скоро след Берлинския конгрес от 1878 г. Още през 1880 г. дейци от двете области, сред тях и Стефан Стамболов, съставят Централен комитет в Сливен за тази цел. Гладстон не подкрепил идеята, а срещу нея се обявила и Русия и опитът за съединение пропаднал.

През март 1879 г. в Париж, княз Лобанов-Ростовски  отива в Париж да прецени Алеко Богориди (Алеко Паша) дали има качества да бъде посочен за руския кандидат за поста генерал-губернатор на Източна Румелия. Съпругата на Алеко Паша, както бил известен той в Османската империя, слуша внимателно хвалебствията на руския княз, който изтъква, че императорът на Русия цени високо извънредните му качества и е спрял своя избор върху него. Изведнъж тя казва на руския дипломат: „Ако Негово Величество има такова добро мнение за способностите на моя мъж, защо не го препоръчва за княз на България?“

Княз Лобанов дава интересно  обяснение, като изтъква, че постът на генерал-губернатор е по-важен, тъй  като Македония ще бъде присъединена при първия удобен случай към областта (Източна Румелия), която по този начин ще стане ядката на бъдеща целокупна България.

Интересна теза, която 6 години по-късно  е в основата на все още неясния  план на Захари Стоянов за Съединението, което да се случи след едно въстание в Македония. Захари Стоянов e лидер на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК), подготвящ Съединението през 1885 г., смятал да го проведе чрез народни акции. Опиращ се на своя опит от Априлското въстание, той разчитал на действия чрез чети, които да излязат в Балкана, да развеят знамето и да обявят Съединението. Според него това щяло да бъде напълно достатъчно. Настроените не толкова романтично дейци на БТЦРК наложили промени в този план. Все пак по-добре било да привлекат военните.

По времето, когато се провежда разговора  на руския дипломат с Алеко Стефанов Богориди (Алеко паша), кандидатурата  за княз на България все още не е  избистрена, но най-голям шанс е имал принц Александър Йозеф фон Батенберг, който е племенник на жената на цар Александър ІІ. Плюс това служи в руската армия и участва във Руско-турската война през 1877-1878 г. в отряда на ген. Гурко. Шансът на Батенберг е най-голям сред тримата кандидати представени пред Великото народно събрание на 17 април 1879 г.

Алеко Богориди е син на влиятелния Стефанаки бей (княз Стефан Богориди, който е единственият християнин, който има честта да приеме султана  на Турция в дома си). Алеко паша е  и правнук на Софроний Врачански, но не знае български?! Богориди заема високи постове в Османската империя – член на Държавния съвет, министър на обществените сгради, пощите и телеграфите, дипломатически агент в Молдова, член на дипломатическата мисия в Лондон, посланик във Виена. Дори август 1886 г. след абдикацията на княз Александър І, той е отново кандидат за българския престол, но всичко това ще се случи след Съединението на България.

След като руските войски се изтеглят от Източна Румелия, Алеко паша влиза  решително в ролята си на господар на областта, което го довежда до противоречия с руския консул в Пловдив, княз Церетелев.

Противоречията на Алеко Богориди с руснаците се изострят и от липсата  на съвпадение на целите на трите фамилии  Гешови с неговите. Големият клан на Гешови господства над Пловдив и  според думите на Симеон Радев „Гешовците бяха превърнали наистина държавата в семеен монопол“. Като начин на съпротива и недоволство срещу техния монопол в Пловдив се появява и т.нар. „казионна партия“ на Тодор Кесяков, Иван Салабашев, Яким Груев. Алеко паша им симпатизира поради русофобските им възгледи. Срещу социалното положение и богатствата на Гешови, „казионната партия“ противопоставя неорганизираното политическо недоволство и стремежа за национална независимост от Русия.

Идването на Каравелов в Пловдив и неговата дейност водят до активизиране на румелийските партии и през 1883 г. „казионните“ печелят изборите и взимат определените по „Органическия устав“ директорски места, а Каравелов става кмет на Пловдив. До тук стигат инициативите на т. нар. „казионни“, до взимането на властта. В отговор на това променено статукво Иван Ст. Гешов-братовчед на Иван Евстратиев Гешов се насочва към една популярна платформа: Съединението. Ето как политическите борби в Източна Румелия водят към едно добро дело, което обаче е политически похват, а не напълно осъзнат национален идеал.

Макар и идеята за Съединението да се датира още със самото учредяване на автономната Източна Румелия  според Берлинския договор, тя е позабравена  до този момент, когато е използвана като политически лозунг и средство за политическата борба. Още през 1882 г. княз Александър чрез министъра на външните работи на княжеството д-р Вълкович сондира мнение за едно съединение. Иван Ст. Гешов присъства на прием на княз Александър І през януари 1882 г. по случай довършване на двореца. На този прием външният министър на Княжество България д-р Вълкович заявява, че съединението трябва да стане скоро и че русите не са против.

Пристигането на новия руски  консул в Пловдив Сорокин, който  донася инструкции да подготвя населението на Източна Румелия за едно съединение с България, което е трябвало да предшества детронирането на княз Александър според руския план от 1883 г. дава също тласък на събитията. Това идване обръща надмощието на политическите сили в полза на Гешови и „казионните“ са принудени чрез митинг в Пловдив на 1 април 1884 г да заявят, колко високо били ценени заслугите на пашата (генерал-губернатора). Иван Ст. Гешов обръща митинга в контра митинг издигащ призиви „Да живее руския цар“ и в голяма съединистка демонстрация.

Тези събития са предшествани от голям съединистки митинг в София  с 5000 присъстващи, които на 21 март са приети на аудиенция при княз Александър с резолюция за съединение на княжеството  с Източна Румелия. Княз Александър заявява: „Като българин не мога, освен да съчувствам на патриотическите заявления на българския народ, изказани в поднесената ми резолюция, но като княз на България, поставен тук вследствие на Берлинския договор, Ви заявявам, че сега още не е дошъл моментът да стане желаното от всички съединение.“

Фамилията Гешови има опит със западната  политика, самият Иван Евстратиев Гешов  е бил почетен вицеконсул на САЩ  в Пловдив през 1877 г. и той съветва  братовчед си Иван Ст. Гешов, както  това прави и английският консул в Пловдив, Джонс да лобират съединистката идея пред европейските кабинети. Преди заминаването си за Европа, Гешов се среща с министър-председателя Драган Цанков, който одобрява идеята и им отпуска пари за път. Скромната делегация посещава Лондон без особен успех. Старият лорд Дерби им казва: „Търпение! Съединението ще стане един ден, но сега е рано да се мисли за него“

В Париж френският министър-председател им съобщава, че по никой начин няма да ги приеме.

Във Виена руският посланик княз Лобанов ги съветва да не ходят в Петербург с думите: „Но сега не е момента за едно нарушение на Берлинския договор. Имайте това предвид и бъдете благоразумни.“

В Русе княз Александър приема делегацията  и не се изненадва от неуспеха на пътуването им. На самия него е добре  известна идеята на Русия да се извърши Съединението като една прелюдия на нейните широки планове на Балканите, но временно се е отказала от тази идея предвид усложненията, които ще предизвика една революция в Пловдив.

Мандатът на Алеко паша изтича, а само Русия има голям интерес към румелийските дела и тя се възползва от пасивността на другите европейски сили и от фактическото право тя да одобри новия генерал-губернатор. На поста генерал-губернатор е назначен главният секретар на Алеко Богориди, Гаврил Кръстевич, участвал в борбите за църковна независимост и издал с помощта на Стефан Караджа – „История на българите“. Той е доверено лице на руското посолство в Цариград.

По същото време идват на власт  и т.нар. „съединисти“, като Иван Ст. Гешов е избран за председател  на Постоянния комитет. Взимайки властта, носени от вълната на Съединението, те се обръщат срещу тази идеята с мотива, че времето не е подходящо. Отново по политически причини обвързани с лични интереси идеята за Съединението е позабравена.

Захари Стоянов подема идеята за Съединението без ясни намерения, като алтернатива срещу „лъжесъединистите“, които са изменили на народния идеал. Схемата за извършване на Съединението, според Захари Стоянов и другарите му е обвързано, с едно въстание в Македония, на което правителството на Източна Румелия няма да пречи и чак после да извърши акта на съединението.

През пролетта на 1885 г. капитан Коста  Паница създава таен комитет в  Русе и подготвя въстание в Македония, чрез изпращане на въоръжени чети от България. В този комитет влиза и Филип Тотьо и Никола Живков. Интересен е механизмът на финансиране на четите. Коста Паница изпраща хора да убият един румънски чокой, който държи в метална каса в Букурещ много акции и брилянти. С помощта на румънския касоразбивач Жоржеско касата била отворена и акциите и брилянтите ограбени. Заради преследване от румънската полиция, Филип Тотьо използва пренасянето на ковчега с костите на Раковски в Русе, за да пренесе нелегално акциите и брилянтите. По-късно с тези акции (купони за по 250-300 лева), Димитър Ризов, който ги обменя осигурява пари за четите за Македония.

Калмиковата чета трябвало да даде сигнал за въстание в Македония, но тя била бързо разбита. Липсата на оръжие за четите като проблем достига до Захари Стоянов, който решава да ограби военния склад в Чирпан. Акцията е успешна, но румелийското правителство изпраща преследвачи след конвоя, който е настигнат по пътя към Балкана, край Стара Загора.

Правителството завежда дело, а  случката става известна в Цариград.

Тази случка довежда Захари Стоянов до извода цитиран от Симеон Радев в книгата му „Строители на съвременна България“, а именно: „Ний вече трябва да работим за съединението на княжеството с Южна България. Румелийското правителство пречи на освобождението на Македония. За това трябва да гледаме да го свалим и направим Съединението, че тогава вече ще дойде редът за Македония.“

Присъединяването на Паница и Димитър  Ризов към движението му дава нов  тласък, както и включването на д-р Странски, бивш директор в Румелия  от партията на „казионните“.

Създаденият през февруари 1885 г. БТЦРК  в Пловдив разчита на майор  Райчо Николов (дядо Райчо) и на майор  Данаил Николаев, който е командир на втората пловдивска дружина. И  двамата са с руско военно образование  и участници в Руско-турската война 1877-1878 г. Негов баджанак е Коста Паница. Макар и готвещо се Съединението няма определена дата за извършване и план. Захари Стоянов има виждания за една въстаническа чета, която да развее знамето в Панагюрище и оттам да хване гората, както е било по турско. Нещата се ускоряват на една сбирка на 17 юли 1885 г. на Бузлуджа посветена на смъртта на Хаджи Димитър. Ентусиазма е висок и време за бавене няма. За нужди на организацията се изпращат пратеници да поискат от бургазлията Иван Хаджи Петров 100 златни лири. Бургазлията обаче дава 15 лири, а други бургазлии дават почти 35 лири за нуждите на Съединението.

На 22 август/3 септември 1885 г., в лагерa в с. Мараш, Шуменско пристигат Димитър  Куртев, Манол Лазаров и Димитър  Сяров, участници в движението за Съединение от Сливенското опълченско дружество, чиито почетен председател е самият княз Александър. На княз Александър му е донесено, че всичко е готово и че войската е с тях, а преврата ще го извършат така: ще „сваляме пашата и го изпращаме в София, обявяваме Съединението за станало и провъзгласяваме Ваше Височество за княз и на Южна България.“ Той пита пак: “Ами целият народ в Южна България съгласен ли е с това?” Отговарят му: “Не само народът на Южна България желае единението, но и от Северна България, па и цял български народ, който чака само Ваше Височество да обещае, че ще вземе под Ваше покровителство това народно дело, и моментално ще бъде благополучно извършено”. Той мисли малко и казва: “Понеже народът от двете Българии искрено желае това и при всичко, че може би аз ще стана първа жертва на това общонародно дело, ще приема да го покровителствувам. Съобщете на главните инициатори и на видните между вас, че при първото известие за сваляне на правителството и провъзгласяване на Съединението, аз начело на войската си ще мина Балкана и ще взема браздите на управлението в ръцете си, а те още отсега, така и вие вземете мерки да не се пролива кръв, защото в такъв случай ще се компрометираме пред европейския свят и ще се попречи на делото, а най-много пазете турското население, с което ще турим султана в невъзможност да извърши нещо против”. Планът за Съединението е разкрит на майор Данаил Николаев едва в края на август 1885 г. и той се заема пряко с организацията. На 29-ти август 1885 г. Димитър Ризов и кап. Муткуров отиват в лагера на княз Александър, който преди време обещава на Русия, че няма да поддържа Съединението. Димитър Ризов го мотивира, че само Съединението може да спаси престола му от чуждите посегателства.

Петко Каравелов в разговор с д-р Иван Странски с най-рязък тон отхвърля Съединението като глупост. Въпреки всичко Димитър Ризов в Евксиновград скланя княз Александър да се извърши Съединението, даже получава динамит за взривяването на моста на р. Арда.

Първоначалните намерения са да се извърши Съединението на 15 септември, но Панагюрище въстава на 2 септември без оглед на планираното от комитета. Властта арестува размирниците, но тълпа от няколко хиляди човека принуждава околийския началник да ги освободи. Комитетът се събира в Пловдив на заседание на Сахаттепе, където е и Панайот Хитов, който помага да се изработи някакъв план за въстание.

По това време майор Николаев очаква започването на военни маневри  и отваря секретен запечатан плик, от който разбира, че военните маневри  започват на 7 септември. Той съобразява, че въстанието трябва да започне на 6-ти септември най-късно. Военната организация се раздвижва, а на 4-ти септември се раздвижва Голямо Конаре и дава сигнал за общо въстание под ръководството на Чардафон Велики – бивш сержант-майор от войската. Пловдивският префект П. Димитров заминава за Голямо Конаре, за да разбере какво става. На 5- ти септември сутринта Чардафон, облечен в униформа от четата на Хаджи Димитър, начело на 17 души арестува префекта и пред него обявява Съединението.

До този момент Иван Ст. Гешов не одобрява станалото в Чирпан и Голямо Конаре, а временно заместващия консула на Русия, Игелстром заминава в Конаре да убеждава населението, че ставащото е безполезно и че Русия е против.

На 5-ти септември се установява с  помощта на кавалерийски поручик Никушев, че паролата за през нощта за минаване през караулите е „Дупница“. Вечерта заседават извънредно директорите на румелийското правителство под ръководството на Гаврил Кръстевич. Един бивш полицейски чиновник П. Иванов настоява да се изпрати съобщение по телеграфа до Портата, в което да са съобщи за вълненията и невъзможността румелийското правителство да се справи и запази реда.

Съобщението били изпратено по един ординарец до телеграфа край конака, но губернаторът Кръстевич сам го връща и предотвратява изпращането му в Цариград, като заявява: „Не трябва да се съобщава в Цариград. И аз съм българин: каквото стане, нека стане.“ Преди това бил наречен с прозвището Треперко паша. Заслужилият книжовник и деец от борбата за самостоятелна българска църква се „сдобива“ с това неособено уважително име благодарение на Захарий Стоянов. В своя вестник „Борба“ последният атакувал без пощада своите политически противници. Сред тях е и главният управител, чиито ръце треперели от преклонната му възраст. Този факт е използван от Захарий Стоянов, за да осмее човека, стоящ начело на Източна Румелия. Между другото Захарий Стоянов „изобретява“ във вестника си и популярния израз „шуро-зетьо-баджанакизъм“, с който осмива управляващата в Пловдив Народна партия. Според свидетелството на главния управител Гаврил Кръстевич: „Аз знаях какво се вършеше за това съединение и с времето аз можех да взема таквиз мерки, на каквито ми даваше право законът, но предвид на всички злини, които можеха да сполетят поверената ми област, аз се престорих, че не виждах и не слушах.“ Не е изненадващо, че вечерта на 5 септември той спокойно отишъл да си легне вкъщи. Но дейците на Съединението на 6 септември го качили за присмех на един файтон с девойка (Недялка Шилева, годеницата на Продан Тишков – Чардафон Великий), която с извадена сабя в ръка го придружила извън Пловдив.

Близо до Бунарджика в Пловдив в  Дюкмеджиевата къща, поручик Стефов намира един изплашен революционер и  бивш хъш, Захари Стоянов. Едва по-късно, когато войската, предвождана от майор Николаев и дружината на Чардафон са вече влезли в Пловдив и са пред конака, където е губернаторът Кръстевич, Захари Стоянов е доведен от поручик Стефов и двамата влизат при Гаврил Кръстевич и му съобщават, че народът е обявил Съединението под скиптъра на княз Александър и че милицията е прегърнала това патриотическо дело.

В градския съвет е избрано привременно  правителство начело с д-р Странски и с участието на майор Д. Николаев, майор Райчо Николов, Захари Стоянов. Из улиците ехтят викове: „Да живее княз Александър! Да живее Съединена България!“

Любопитен факт е направената импровизирана  трапеза от руските офицери за техните български колеги в руското  консулство. Отварят се бутилки шампанско, обстановката е сърдечна. А подполковник Чичагов дава информация на българските офицери, къде да се съсредоточат войските срещу ответен удар от Турция.

По същото време в княжеството  министрите от правителството на Петко Каравелов са изненадани. Самият Каравелов  е много изненадан. Пристигайки в Търново, Каравелов вижда една многохилядна тълпа, която го среща с викове: „Да живее Съединението! Да живее Каравелов !“ Доскоро говорел против него, сега Каравелов държи една импровизирана реч, която в края си призовала: „Тая година в Тракия, догодина в Македония!“

Княз Александър Батенберг не се колебае и изпраща телеграма  до привременното правителство в  Пловдив, че ще признае от Търново  с официален акт Съединението. Телеграмата завършва с думите: „Бог да е с нас!“ В разговор с  Каравелов, княз Александър заявява: „Моето мнение е, че не мога да не приема Съединението. Предлагам немедлена заповед да се мобилизира войската, да тръгна с вас заедно за Пловдив и да се вземе в ръце управлението на страната.“

Използвайки хитрост, княз Александър изпраща циркулярна телеграма до Силите, за да им съобщи, че признава сюзеренните права на султана и че Съединението не съдържа никаква враждебна цел спрямо Турция.

От друга страна той взима  решение да се мобилизира войската в княжеството и да се свика  Народното събрание на извънредна сесия на 10-ти септември 1885 г. Три дни след Съединението княз Александър І Батенберг стъпва в Източна Румелия придружен само от двама адютанти и един стражар и един слуга. Един европейски журналист от „Indipendance Belge“ пише, че народният възторг надминавал всяко въобръжение.

Така почти без кръв и хитро  заобикаляне на проблемите се извършва великото за нашия народ дело Съединението на две основни части от българските  земи с обща площ от 96 345 квадратни  километра и население от 3 150 000 души. Ето едно чисто и напълно българско дело, доведено до трайно успешен край, въпреки политическите машинации и интриги.

Съединението все пак не е  съвсем безкръвно, както обикновено се твърди в учебниците. Една от четите, тръгнали в началото на септември 1885 г. към Пловдив, се сблъсква по пътя с източнорумелийска военна част.

След Освобождението няколко села в Родопите, около долината на река Въча, населени с българи-мюсюлмани, отказали да признаят източнорумелийската  власт. Те образували т. нар. Тъмръшка република, която не се подчинявала на Пловдив, не плащала данъци и не спазвала законите на областта. Управляващите в Източна Румелия много лесно можели да смажат това неподчинение с военна сила, но оставили непокорните села на мира. След 6 септември 1885 г. с Топханенския акт, който официално уредил Съединението, тази „Тъмръшка република“ останала в пределите на Османската империя, както и Кърджали. Това била териториалната цена, която трябвало да се плати за Съединението.

Няма коментари

*