Африканската одисея на 3inSpirit

Мечтите на човек го карат да израства.

Преди години мечтаех да посетя три места –  най-високото (Хималаите), най-голямото пусто и равно (Сахара) и най-ниското – (Мъртво море в Израел).

След като изкачих Хималаите на 5600м. през 2008, преди да се изкъпя в Мъртво море през 2011, беше Сахара.

Тръгнах сам. Никой от моите близки и приятели не знаеше къде точно се намирам. Знаеха само, че съм в Африка. Това, което аз знаех, е че съм 5-ти ден някъде в мароканската част на Сахара, в колата на Азизу – 55 годишен мъж, с който се бях запознал случайно седмица по-рано на площада Джамал Ел Фина в Маракеш.

От двуседмичния ми престой в Маракеш бях разбрал, че е пълна лудост да предприема това, което си бях наумил – да тръгна сам през пустинята. С Азизу се бях запознал в търсене на начин все пак да сляза от Маракеш в Сахара, но не с група или екскурзия, а сам, с кола и шофьор. Азизу беше един от малкото мароканци, които знаеха някоя друга дума на английски. В Мароко малко хора говорят английски. Предимно се говори на френски и арабски, езици на които аз не знам нито дума.

След дълъг пазарлък (нещо задължително) с Азизу за цената, уговорката ни беше ясна – тръгваме на 7 дневно пътешествие из Сахара, на което той ще спира и ще ме чака докато снимам. Бях доволен най-вече от това, че той усети що за човек съм и ми предложи спането през тези дни да е в различни семейства – негови познати. Аз точно това търсех – възможност да се потопя в истинският бит и култура на местните хора.

7-ми юни 2010 г.

5-ти ден сме на път, остават 2 дни до връщането ни в Маракеш.

Почти бяхме обиколили местата, които си бях набелязал, когато Азизу ми предложи   да отидем до неговото родно село. То се намирало на около 600 км. Нямало да заплащам допълнително, защото искал да види роднините си и да използва възможността да ми покаже още интересни места. Съгласих се, разбира се и потеглихме.

Същият ден около 14 следобед

Пътувахме от 5 часа и имах чувството, че полудявам от гледката на безкрайния прав път, потъващ в маранята и пясъците. Сякаш животът ми бе спрял и пътувах към безкрайността. Изведнъж, на около 500-600 метра от пътя, видях някакви колиби с голи играещи деца пред тях. Казах на Азизу да спре, за да ги снимам. Усещах онази превъзбуда, която ме обзема всеки път щом видя нещо вдъхновяващо. Минути след това, с апарат в ръце, се бях устремил към дечицата.

В момента, в който децата ме забелязаха обаче се разбягаха. В Мароко е много трудно да снимаш хора, защото си крият лицата щом видят фотограф. Те вярват, че снимките отнемат част от душата. Леко разочарован, че не съм успял да снимам, се обърнах да тръгна към колата… В този миг видях, че колата я няма… Бях сам насред пътя!

Изтръпнах! Никога преди не бях изпитвал такова чувство. Блокирах, осъзнавайки ситуацията, в която съм попаднал. Бях насред нищото, в пустинята Сахара. На място, където в продължение на 4 часа не бях срещнал жива душа. Нищо друго освен пясъци. Температурата беше 48 градуса, бях по потник, къси гащи, с фотоапарат в ръце… Без нищо друго! Всички вещи, които носех, бяха в колата – телефон, пари, паспорт, багаж… ВСИЧКО!

Първото нещо, което си помислих беше: „Ех, какъв съм глупак… Как ме излъгаха, ограбиха и оставиха насред пустинята“.

В този миг осъзнах, че не знам какво да правя. Мислех си как не мога да помръдна. Не можех да взема решение дори накъде да тръгна. Бях се гипсирал тотално. Нямах ни една стотинка,  ни паспорт, ни багаж… Не помнех дори кога и в колко ми е полета за връщане.

Помислих си, че дори фотоапарата няма как да предложа на някой. Защото в тази част на света сигурно друг, освен мен, не знаеше за какво служи и нямаше представа, че има някаква стойност. Нямам думи, с които да опиша какво усещах в онзи момент. Това, което помня най-силно е, че се усещах напълно друг човек. Осъзнавах, че нямам нищо… нито телефон да се обадя на някой, нито приятел до себе си… Усещах се напълно празен, безпомощен и уплашен. На 50 градуса, без капка вода и без шапка на голата си глава, до 30 минути щях да съм слънчасал…

Помня, че тогава си казах: „Е, Стефане, хайде сега да те видя колко струваш!?”

В следващите 15 минути стоях все така неподвижен и усещах, че аз вече не съм аз.

Въртях глава наляво и надясно и виждах все едно и също – нищо!

Дори си помислих, че ще умра… В близост имаше само 5 колиби с хора, които бягаха щом ме видят.

Тогава в далечината съзрях колата на Азизу.

Ох… Стефан се върна в кожата си!

Колата спря до мен и аз, сдържайки се да не покажа състоянието, в което бях изпаднал, попитах Азизу къде е бил. Отговори ми, че е отишъл да зареди до най-близката бензиностанция и ме е информирал за това преди да сляза от колата… Знаех, че това е така, защото щом видя нещо, което искам да снимам, ми пада пердето и нито чувам, нито виждам нещо друго… Фотографията винаги ме пренася в друг свят… Моя свят.

По пътя разсъждавах над това, което ми се беше случило. За първи път в живота си се чувствах не на себе си, безпомощен и паникьосан до крайност. Не бях аз! Осъзнах как тази случка ми показва на практика неща, които от години се мъчех да възпитам в себе си. Видях как начинът ми на мислене ме доведе до паника и страх. Видях как греша в преценката си за ситуацията и как можех да взема погрешни решения.

Случи се само защото гледах през своята гледна точка, през своето самосъзнание – на изоставен, ограбен и самотен човек сред пустинята…

Да, но това се случваше само в моята глава. В този миг реално ситуацията не беше такава. Погледнах се отгоре… от космоса и видях как единствен на планетата в този момент мисля по определен начин за ситуацията, в която съм попаднал. Погледната отстрани, тя въобще не беше такава.

Помислих как милиони хора ежедневно и ежеминутно се притесняват за неща от живота си, за които сами са преценили, че стоят по определен начин благодарение на своята гледна точка и самосъзнание.

Помислих как милиони хора се карат помежду си, заради собствените си гледни точки и убеждения за истина.

Помислих как хората реагират на живота, повлияни от начина и мястото на което са израсли. (ако аз бях израсъл на място, където кражбите са далеч от ежедневието, изобщо нямаше да ми мине през ума, че са ме ограбили, а просто че шофьора е отишъл някъде за малко).

Помислих, че човек не трябва да се ядосва, паникьосва или кара за нещата, които мисли, защото в повечето случаи реалността е различна от представата му за нея.

След тази случка в Сахара станах някак по-спокоен, ако щете и по-добър.

 

Няма коментари

*