Фактите са ясни и брутални: вчера и днес в Париж се стреля. Вчера, 7 януари, двама души убиха дванайсет парижани – двама полицаи, четирима карикатуристи и още шестима служители на седмичника “Шарли Ебдо”, известен с дръзкия си антиклерикален хумор. Вестникът беше под охрана именно заради непочтителното си отношение към исляма (по някаква причина католиците и юдеите не стрелят по журналисти). Убийците викат “Аллах акбар” и “Пророкът е отмъстен”. Днес в Монруж двама души са били ранени и след няколко часа от раните си е починала простреляна полицайка. Отделно от това е имало слаби взривове около джамии и до една парижка синагога. След първата, сериозно организирана ислямистка атака, градските гамени от различни групи (имигранти и неонацисти) започват да се вълнуват и си разменят “честитки”. Голямото мнозинство граждани и журналистическата гилдия демонстрират солидарност и решителност пред заплахата. Президентът Оланд е заповядал самолетоносачът “Шарл дьо Гол” да отпътува към Персийския залив, може би като предупреждение срещу терористичната организация ИДИЛ. Междувременно САЩ подготвят засилване на операциите си в Ирак, а в Германия продължават антиимигрантски и антиислямски протести.
След руското нашествие в Украйна и предизвикателството пред НАТО, Европа усеща втора заплаха, която досега може би минаваше на втори план: тази от ислямизма. Какво предстои – тепърва ще разберем. Но реакциите на страшните събития си струва да бъдат отбелязани.
Няма да говоря за шумния хор на видимите публични реакции в арабския свят или в Русия – те са предвидимо примитивни. За щастие, все пак има и други гласове. Реакциите у нас обаче пряко засягат всички, които имаме интерес към общественото мнение в България и имат значение поне тук. Както винаги, българите масово не са в час.
На първо място, няма кой знае какви официални реакции. Разбира се, Президентът и министър-председателят остро осъждат, това се подразбира. Но не е много ясно как стои въпросът със сигурността. След бургаския атентат от 2012 разследването още е под кривата круша. Прехвалената ДАНС и професионалистите от МВР не излъчиха никакво послание – нито тогава, нито вчера. Междувременно по някаква необяснима причина в последните дни се говореше дали армията (или каквото е останало от нея) щяла да охранява българско-турската граница заради незаконно влизащи в страната лица. Какъв нонсенс. Още веднъж българите са встрани от света. Ние сякаш сме от друга планета. Поне докато нещо не се взриви – тогава се оказваме просто много изостанали, неефективни и беззащитни.
Някой си Валентин Георгиев от вестник “Дума” обобщи интелектуалната бедност и емоционалата инвалидност на тукашното обществено мнение: французите се оказаха виновни заради своята “толерастия”. Изказване, достойно за село Розово. То парадоксално се вписва в руски мнения като това на писателя Лимонов, според когото не може така безотговорно да се гаврим с вярата в Създателя. Нещо подобно каза и гарантът на етническия мир Лютви Местан, който напоследък има някакви възражения срещу “Ню Йорк таймс”. Любопитно е как така около руската пета колона у нас се завихрят на пръв поглед непротиворечиво дълбоката почит към исляма и обвинението в толерастия спрямо жертвите на вчерашното нападение. Очаквам съвместно изказване на Цветан Цветанов, МихаиУ Миков и Ислам Кадиров.
В тази нехигиенична комбинация от абсурди и безчувственост има нещо типично постсъветско, типично българско и типично посредствено. Вестник “Шарли Ебдо” определено не е толерастка медиа: не и щом на карикатурите му се възразява с куршуми и се е налагало да бъде охраняван.
А ако някой смята куршумите за добър отговор на непочтителен хумор, значи този някой е чудовище, изпълзяло от Средните векове (като убийците от 11-ти арондисман). В цивилизованото общество на подигравката се отвръща с насрещна подигравка или със съдебен иск. Не, не може да се приравнява стрелбата с хумора, дори и той да е безвкусен. И да, свободата на словото трябва да бъде безнаказана. Ето защо християните и евреите в Европа не стрелят по вестници като “Шарли Ебдо”, а само мърморят срещу тях. Разбира се, безчовечни неща могат да се чуят и от някои крайни левичари из Великобритания, но техните убеждения са толкова путинистки (както и тези във вестник “Дума”), че просто не си струват по-нататъшния коментар. Злорадото хихикане пред трагедията обединява неприятни личности.
По същество има нещо вярно в това, че западноевропейските страни неразумно прекаляват с толерантността към чужди култури и отказват ефективно да интегрират имигрантите в традиционната местна среда. Това не само изнервя местните жители, но и създава рискове от капсулиране на имигрантски общности, в които определено има риск от радикализация и проповядване на насилие. Това важи там, където преди няколко десетки години не е имало никакви мюсюлмани и съответно няма установени столетни традиции на съжителство между християните и мюсюлманите. Не е лъжа, че жертвите от “Шарли Ебдо” може би щяха да бъдат избегнати, ако десетилетия наред Западна Европа не беше подхождала изцяло погрешно към въпроса за интеграцията на ислямските имигранти.
Но начинът, по който трябва да се говори за това, не е този на примитивите от “Дума”, та дори и на някои уж проевропейски, консервативни и християнски автори у нас. Уви, просташкото наследство на националкомунизма не е подминало почти никого. На фона на беззащитността на България и на собствения ни безсмислен опит със село Розово грубиянщината пред гибелта на дузината парижани изглежда особено безобразна.
Междувременно по-високотиражни “медии” от рода на “Уикенд”, “Галерия” и други подобни бълват “новини” за извънземни, врачки, прасета, заклали стопаните си с лъжица и прочие. Докато светът (и една малка, относително съзнателна част от България) все пак показва съчувствие към Париж, у нас новогодишното ракиено парти продължава с пълна пара. Разбира се, тук-там някой може и все пак да процеди през зъби нещо срещу “резняците”, без да си дава сметка, че трябва да се прави разлика между циника Местан и обикновените български турци, негови жертви.
Може би най-печално е, че не само в България все пак относително повече впечатление прави гибелта на дванайсет напълно съзнаващи риска доблестни души в Париж, а не тази на сто тридесет и две невинни деца в Пакистан.
Манол Глишев е роден на 12.06.1983 г. в София. Историк, преводач и поет, човек пишещ, четящ и най-вече мислещ. Негови текстове и преводи са публикувани в сборника „Omnia vincit amor“ на СУ „Св. Климент Охридски“, „Капитал Light“, портала „Православие“, „Литературен вестник“, хартиения блог „Ариергард“, електронните списания „Кръстопът“, „Mediaevalia“ и „Public Republic“. През 2009 г. е застъпник на романа „Властелинът на пръстените“ в кампанията „Голямото четене“ и печели първа награда за есе на конкурса „СтоЛица“ (2009). Пише, превежда и поддържа блога „Луд на шарено се радва“. Един от организаторите на вече превърналия се в традиционен Толкин-фест. Автор на стихосбирката “Машина от думи” 2014.
