Зияд Хаддаш (1964, Ерусалим) казва за себе си: „Започнах да пиша разкази, за да ме напишат те върху плочите на живота в четирите му посоки.“ Автор е на книгите „Спи спокойно, Рам“ (1990), „Непристойна среща с бурята“ (1994), „И верандите си отиват“ (1998) и мн. др. Втората му голяма любов са неговите ученици в една гимназия в Рамалла-Ал-Бира, които с цялата си пламенност приобщава към красотата на арабския език и неповторимата арабска поезия.
Текст написан в навечерието на 11 ноември, 10-тата годишнина от смъртта на Ясер Арафат
Никога не съм го обичал, не съм окачвал негов портрет на стената си до портрета на Насър, никога не съм се стремил да се ръкувам с него, когато една сутрин той дойде на посещение в някаква институция, където случайно се намирах, аз изскочих през прозореца и побягнах, а когато веднъж кортежът му мина покрай мен на улицата, за малко да го замеря с камък. Надсмивах се на обърканите му фрази, на смешните му граматически грешки, на неподрязаната му брада. А когато изведнъж той умря – красив, упорит, величав, мъченик, окачих портрета му на стената си, ръкувах се мислено с него хиляди пъти, отидох в институцията, през чийто прозорец бях избягал, и подадох молба за назначаване в нея. Много пъти сядах на същото бюро, на което бе седял той, започнах да обяснявам на учениците си естетиката и необходимостта понякога да се нарушава граматиката и си пуснах брада и я оставих неподрязана.
11 ноември, улица в Рамалла
