„Плячката ще е наша и това ще бъде основата на нашето богатство, защото тази война е справедлива и съвсем богоугодно дело е да изкореним тази проклета пасмина от лицето на земята.”
Цитатът, с който започвам своя пост е от най-знаменитото литературно произведение, разпространено на всички езици в света. А именно – романа на великия испанец Мигел де Сервантес „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча”, чийто общ тираж е веднага след Библията.
С тези думи „рицарят” се устремява да разгроми пълчищата от великани. Това обаче са си негови фантазии, тъй като „пасмината” не е нищо повече от построени на подходящия хълм вятърни мелници. Или казано иначе, съвсем безобидни съоръжения са въодушевили за „подвиг” вманиачения на тема геройства усърден читател на книжнината, която той възприема с възвишен романтизъм С други думи, идалгото е възприел като чиста монета масовата култура на тогавашното време.
И ако се твърди из учебници и студии, че след романа на Сервантес повече не били писани рицарски романи, това е много далеч от истината. Нима филмите за Чапаев и за майор Деянов не са пропити от рицарска романтика, като оръженосците са съответно Петька и Митьо Бомбата. Ами какво да кажем за Джеймс Бонд, който –обаче – има за приближени умопомрачителни красавици.
Но все едно, чрез идеализиране победата над „неверниците” и полагащите се трофеи, острови и „губернаторства” е мотивирано всяко „праведно” завоевателство: от древен Китай, през Троя и Александър Македонски, Наполеон, Хитлер, Сталин и за когото още си спомните.
Само че предупрежденията на Сервантес, че всичко това е вид лудост – понякога смешна, друг път опасна, но никога „ДОБРА” биват погазени от пакостната дислексия – идеократична или академична.
И пропускаме да направим аналогията, че масовият убиец Брайвик, който съвсем не е слуга на Аллах, обявява себе си за рицар! Докато на смъртния си одър прогледналият “рицар” иска да бъде запомнен като Алонсо Кихано Добрия…
Орлин Стефанов е български театровед, актьор и литературен историк. Докторската му дисертация е посветена на творчеството на Софокъл, но в сферата на научните му интереси влизат широк кръг произведения от световната и българската литературна класика. Негови студии са публикувани в реномирани академични издания в Русия и Канада. Известен е също с авторските си моноспектакли по произведения на Софокъл, Сервантес, Илф и Петроф, Ботев, Русо и др.
