PROVO Magazine

Преосмисляне

Представяме на Вашето внимание трите текста отличени в конкурса на тема “Преосмисляне”

ПОЗАБРАВЕНИ ЛИЧНОСТИ

Доц. инж. Николай Й. Колев

от Цветана Качерилска

За своите съвременници и студенти,  доц. инж. Николай Колев  е бил и ще остане една загадъчна фигура, загърната с ореола на фантастичното, мистичното, приключенското, подчинени изцяло на научното предизвикателство, техническата мисъл  и бъдещето. Творчески гений, който остава не само неразбран докрай, но и недооценен и спъван в размаха на въображението и техническите прозрения, прекрачващи столетието.  

Николай Колев е роден на 5. 12. 1915 г. в с. Врабево, Троянско. Твърде рано остава сирак и е изправен пред редица трудности и изпитания. Прогимназия учи в родното си село, а гимназия – в Ловеч, след което заминава за Унгария. Там чичовците му са градинари и поемат грижата за него. После отпътува за Германия и се записва  студент в Политехническия университет в Берлин –  специалност “Строително инженерство”, а след това завършва и втора специалност  – „Аероинженерство”. Негови професори са фон Браун и Месершмит, собственик на най-големия дял акции в заводите “Месершмит”. Още като студент прави първото си изобретение за въздушни спирачки на високоскоростните самолети. И двамата професори, забелязали редкия талант на Колев, му предлагат стаж в самолетните заводи в Германия, но той отказва. 

За пропагандна дейност срещу Хитлер е арестуван от Гестапо и подложен на мъчения, за които по-късно разказва на своите близки във Врабево. За освобождаването му голяма роля изиграва проф. Иван Тутеков, врабевенин, представител на България в немския Райх. Колев е изгонен от Германия, но българското правителство отказва да го приеме. Унгария отново му дава подслон. През 1943 г. се завръща се в родното си село Врабево, в чичовия си дом, под грижите на леля си Димка Павлова.  Организира сказки за своите съселяни, но не му позволяват да работи дори и като учител. През 1946/48г. говори за това как човекът не само ще полети в Космоса, но ще стъпи и на Луната. Дори на напредничавите умове в онези години този чудак им се струва малко луд и много странен – до годината, когато космонавтите кацат на Луната.

След двегодишна принудителна безработица, през 1945 г. младият изследовател, един от най-талантливите студенти, канен за специалист в заводите “Месершмит”, бива назначен за селски учител в новооткритата гимназия във Врабево. После работи за кратко във Военния завод в Казанлък. След това става преподавател  във ВМЕИ “Ленин” по специалността “Топлотехника и техническа аеродинамика”. 
Изследователската му работа постоянно е спъвана от преките му ръководители, с които е в научни спорове. Младият учен доказва, че в разработката на самолети ЛАЗ – 7 има технически несъвършенства, които завеждащ катедрата проф. Лазаров отказва да признае. Тези пропуски довеждат до смъртта на няколко пилоти. Под натиска на инж. Колев и други негови колеги грешките са отстранени, но с това си спечелва силен противник, който му отказва защитата на научно звание. По-късно инж. Колев става доцент в Техническия университет. Със свои  студенти разработват ракети срещу градоносни облаци. През 1950 г. доц. инж. Колев изпитва в подземията на ВМЕИ първия български ракетен двигател с твърдо гориво, а през 1976 г. успешно експериментира такава ракета. През 1980 г. той  изпробва  първия български йонен двигател, много икономичен, с перспективата да намери широко приложение при производството на подемни устройства, при електрофилтри на заводски комини, радио и телевизионни транслатори, космически телескопи; както и за снабдяване на Земята с електроенергия от земното електростатично поле и от орбитални космически електроцентрали. Доц. Колев е изобретател на много метеорологични проекти за ракети с течно гориво, за космически ракети с течно гориво, но за съжаление нищо от тези проекти не се прилага. Те остават забравени като своя изобретател.

Според бившите му студенти причината да не се реализират неговите прозрения, е тази, че той никога не е членувал в БКП. За времето си някои от разработките му изглеждат като фантастика – космически асансьор, космическо огледало, което да хваща слънчевата енергия и чрез лазерен лъч да се препраща на Земята. Днес тези идеи се разработват от руско-американски проекти. 

Надеждата, че ще бъде разбран и оценен няколко поколения след него, става все по-бледа, тъй като  научните му открития ще принадлежат на чужди учени и държави. Николай Колев, както всички големи умове,  принадлежи повече на бъдещето, отколкото на миналото.

Недовършени остават последните му опити над разработката “Стратосферна измерителна уредба за високи напрежения”, за които получава подкрепата и съдействието на Стефан Павлов, тогава директор на завод “Чавдар” във Врабево, предоставил му базата и всички условия за работа. 

Доц. Колев умира през 1984 г. Награден е посмъртно със златна значка от БАД  /Българското астронавтическо дружество/.

Отива си един голям български учен, оценен от световните капацитети в самолетостроенето, отказал да замине за Германия, а предпочел да работи за българската наука, изобретател от голям ранг, сблъскал се с родния бюрократизъм и завист. Дали това все още ни учудва?!

ОРЯХОВСКИЯТ ПРИНЦ – ИМПЕРАТОРЪТ НА ТЕКСТИЛА

от Цветана Качерилска

Светлин Русев в своето слово го определя като „един странен пътник, необичайно деликатен за балканските нрави, тръгнал от изконните начала на българската духовност, преминал през тайните на източната опитност и модерния дух на Париж, който се завръща отново при нас като път и памет – път за търсещите и памет за постигналите вечност.

Днес все още нямаме истинска мярка за Марин Върбанов и като артист, за който модерният свят беше традиция, преоткрита във времето, и за Учителя, който изведе съвременния български гоблен от приложните традиционни функции до изящно пластическо произведение, което владее пространствената среда  по свой неповторим начин”.

Марин Върбанов е роден нa 20. IX. 1932 г. в гр. Оряхово в семейството на преселниците от с. Врабево, Троянско – Пеко и Петкана Ганекови. Завинаги ще носи в сърцето си духа на крайдунавския град – с красотата на крайбрежието, с древната история и култура – римската крепост  „Бургозоне”, ромейската – „Вариана” и българската – „Камъка”.

Майка му Петкана умира много млада и оставя четири сирачета. Марин е най-малкият и  е даден за осиновяване на бездетно оряховско семейство – Тота и Ванко Върбанови. Момчето учи в мъжката гимназия в Оряхово, днес носеща неговото име.

По-нататък житейският път на Марин Върбанов е свързан с изкуството и текстила. През 1951 г. е приет в Софийската художествена академия в класа на проф. Пенков, а през следващата година е студент в Пекин – специалност  “Декоративен текстил и гобленно изкуство” при проф. Чай Фей. В Китай Върбанов среща очарователната и талантлива Сун. Много драматични препятствия и условности преодоляват двамата, докато узаконят връзката си – далечни страни, различни традиции,  мнителност. Но любовта побеждава.

През 1960 г. Марин, Сун и тяхната малка дъщеря Боряна се завръщат в България и той става преподавател в София, а от 1967 г. е доцент. Марин Върбанов създава специалността “Текстил” в Художествената академия у нас, а по-късно гобленната секция в Университета Ню Сауд в Сидни, Австралия.

Със своето обаяние и неподражаемия си талант печели уважението и приятелството на студентите, увлича ги в творчески търсения и новаторство.

С новата специалност, открита в Академията, Марин Върбанов прави от гоблена и стенния килим, присъщи за гостните стаи,  ценно приложно изкуство, което украсява много международни зали, фоайета, художествени галерии. Нашият творец с яркия си талант печели множество награди у нас и в чужбина. Трикратно получава националната награда за изкуство, а през 1972 г. е награден с орден “Кирил и Методий” – ІІ степен.

Проф. Марин Върбанов приема поканата и заминава заедно със съпругата си и двете си деца – Боряна и Феникс – във Франция, където 10 г. налага своя стил и общува със световно признати творци. Известният френски моделиер от италиански произход Пиер Карден е впечатлен от нашия художник-приложник и сключват договор за съвместна работа.

Марин Върбанов налага използването на естествени материали в изработването на гоблени, държи за съхранение на българския дух в тъкаческото изкуство. Участва в изложби със свои творби в Париж, Китай, Брюксел, Прага, Москва, Берлин, Варшава, Лозана, Вашингтон и др. Едни от най-известните негови гоблени са: “Търново”, “Кукер”, “Родопска песен”, “Народна приказка”, “Музика”, “Розобер” и др. Неговите текстилни творби днес са притежание на частни колекции и галерии във Франция, Китай, Япония, САЩ. У нас негова пластика е изложена в подлеза на НДК, както и паното “Тракийска врата” в резиденция „Бояна”.

В създадената от него школа  има художници от три континента – Европа, Австралия и Азия. Драматична и с много неочаквани обрати е съдбата на Марин Върбанов. Като дете той губи рождената си майка, за да намери скоро новата си любяща майка; бедният студент, безквартирен и недохранен, живеещ в таванско помещение на Художествената академия, става един от  най-големите български художници-приложници и професор в същата Академия. Младежът, на когото китайският баща с неохота дава дъщеря си, защото по неговите думи “българите бият жените си и ядат люто”, по-късно е основоположник на Китайската художествена академия в Ханджоу и  днес носи името на Марин Върбанов.  Китайците го наричат  “императорът на текстила”. Той е първият български професор в Китай и първият българин със самостоятелна изложба на гоблени и пана в Пекин.

Върбанов е вдъхновен, енергичен, отдаден на изкуството,  неизчерпаем на идеи. Естет от висша класа, развил фин усет към цветовете и формите, превърнал килима и гоблена от ръкоделие в изкуство, съчетало вихъра на въображението, изискания усет за движение на формата и неуловимия прилив на багрите. Изкусни килимарки  дават живот на  замисъла му чрез  нюансите  и богатства на цветовете. Императорът на текстила съчетава божията искра на таланта и вдъхновението с всеотдайния труд, с безрезервната отдаденост, с търпението да създава красота и финес.  За изкуството си той казва: “Най-важното е гобленът да носи българския дух. На това държа най-много. И на корена държа. Да запазим българския корен. Да съхраним цялото онова богатство, втъкано в багрите на българските носии, в дрехите на нашите предци.” За творчеството е убеден: “Един творец, ако не се учи от световноизвестни имена, ако не търси, ако не се стреми да внася нещо свое, той ще изостане, ще загине като творец.”

Проф. Марин Върбанов – боговдъхновен, вечно търсещ дух, творец със световна слава, странстващ гражданин на света –  никога не забравя своите корени. За него бившите му студенти говорят с преклонение, а известната френска изкуствоведка от български произход Дора Валие казва: “Марин Върбанов няма равен на себе си, когато говорим за разнообразие в художествения текстил.”

Смъртта прекъсва творческия му възход и жаждата да създава съвършена красота. На 9. VII. 1989 г., на 57 г., когато не само бере плодовете на своя талант, но е извор на вечно нови идеи, секва житейският път на големия художник, майстора на гоблена проф. Марин Върбанов. София, Париж и Пекин си поделят по шепа прах от тленните останки на нашия творец, императора на текстила, оряховския принц, гражданин на света – проф. Марин Върбанов.

ВИЖДАЩИ И НЕВИЖДАЩИ

от Христина Панджаридис

Ние, виждащите, търсим опора, на която да се облегнем. Търсим яснота и хоризонти. Губим се, изпадаме в паника и безпътица.

А една незряща жена, как тя върви и не пада?

Небето е невидимо за нея, но това не е пречка. Има своето небе! Стреми се към него. Може да го обрисува с думи. С красиви, дълбоки, нейни слова. Тя пише поезия.

Стефка Стойчева – жена, която опира мечтите и раменете си на вярата. Жена, която вятърът ще побутне, обърне настрани, но не ще отклони от начертания път.

Тя е с университетско образование по педагогика, българска филология, международна диплома за работа с компютри и няколко специализации в чужбина.

В Пловдив е преподавател по компютърна и брайлова грамотност в националния рехабилитационен център за зрително затруднени. Председател е на християнския център „Благодат” за хора с увреждания.

С екип от верни приятели издава списание “Благодат”, на брайл, аудио, електронен вариант и на шрифт, подходящ за зрително затруднени. Цели двайсет години.

Слепотата не я прави слаба, беззащитна или счупена. Стефка е жена подобна на много други, но и в същото време необикновена.

Приела невиждането си за неделима клетка от организма, част от река, която се влива в нейното море.

„Аз съм от Сливенския край – село Падарево. На близо две години ме е заболяло дясното око и родителите ми тръгват по лекари. Примат ме за лечение в София, в Медицинска академия. Незнайно по каква причина, лекарите оперират здравото, вместо болното око. Обяснението – за да го запазят. И до ден днешен не знам защо така са решили.

От седемгодишна бях в училище за слепи деца във Варна. Оттогава, така или иначе, ми остана да различавам само деня и нощта – светлината, слънцето, предметите като сенки, зависи как пада светлината. Не мога да се движа и ориентирам сама в непозната обстановка.”

За нея всеки ден е възможност да се доближава до хората и техните проблеми, заедно да откриват решението някои за първи път да се вгледат и зарадват на дребните детайли в природата.

„Завърших училището във Варна и се преместих в Пловдив, където започнах да работя и уча вечерно. Омъжих се рано и временно прекъснах. Родих две деца. Кандидатствах в Пловдивския университет – специалност българска филология. Дипломирах се и ме назначиха в Рехабилитационния център за слепи. Специализирах – учих компютри, английски, педагогика на зрително затруднените – завърших Магистратура.

Компютърна грамотност съм изучавала в много курсове, а 2006 г. завърших един курс към майкрософт за незрящи компютърни специалисти. Интересното беше, че имаше кандидати от цялата страна и трябваше да изберат само 6 човека. Държахме изпит и за моя радост аз влязох в шестицата.”

„Когато се омъжих, моята свекърва се страхуваше, че като човек с увреждания, това би могло да се предаде на рожбата ми. Аз, и тя, и хората около мен се притеснявахме, дали детето ми ще вижда, имайки предвид, че съпруга ми също беше с увредено зрение.  Веднъж насън чух глас: – Не се бой, детето ти ще вижда и ще бъде момиче. И така лека полека се замислях за посланието. Забременях, и пак някак си свръхестествено знаех, че ще бъде момче и ще вижда. След което започнах да срещам хора, които вярват в Бог. И когато през 1990 г, баща ми се разболя тежко, срещнах една жена, която ми каза как да се моля.”

Тя, незрящата, сякаш вижда повече от нас. 

„Незрящите са като останалите – съвсем обикновени хора. Познавам работници, бивши миньори, които след загубата на зрение, започват да учат. Гимназия, университет, търсят нов начин за осмисляне на живота си. Свидетел съм на десетки подобни случаи.”

Стефка е жена на действието и на подкрепата. Прилича ми на заслон, където се скриваш на топло и се чувстваш обичан, нужен и оценен, специален.

Питам се, аз която получавам и чета списание „Благодат“ от десетилетие, коя е тя? Откъде тръгва нейния извор? Колко висок е най-труднодостъпния и остър връх? Познава ли дъното на съмненията, водовъртежите и подводните камъни?

Умората и безпътицата достигат ли я? Ежедневието не потапя ли лодката й, препълнена с доброта и надежда?

„Моят девиз винаги е бил – трябва да мога! Това дойде от стремежа ми непрекъснато да се доказвам, да не отпадам, да бъда винаги наравно със зрящите. А и заради моята майка, изключително амбициозен и позитивен човек. От малка ме учеше на всичко – кое как се прави, развеждаше ме из цялата градина, показваше ми листенце по листенце, кое какво е, къде, какво е засадено. Запознаваше ме с растенията, учеше ме свободно да се движа из двора. Благодарение на нея и близките ми опознавах и животните.

А когато кажех на мама, че не мога, ми отвръщаше – можеш! Ще видиш, че ще можеш! В целия ми род хората са зрящи, само при мен се случи.”

„Преди 10 ноември слепите бяха затворени в общества, в гета, в спезиализирани училища и обществото нехаеше за тях. Незрящите деца учеха в София и Варна. Аз исках да продължа в езикова гимназия, но директорът не желаеше да чуе за мен: “Как така сляп ще учи език!” Учителите ми ходиха до столицата за специално разрешение от министерството, за да кандидатствам.”

Пловдив е щастлив град! Там живее и работи Стефка Стойчева.

Отворете очите си, хора!

Facebook Comments
Споделете публикацията:
Avatar

Provo Magazine

Provo.bg е открита, свободна и независима медия. Целим да информираме своите читатели и да провокираме гражданското им самосъзнание, да пробудим народа от летаргията, да го извадим от бездействието, да го накараме да повярва, че заедно можем повече.

Вижте публикациите на този автор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *