Силвия Плат е родена на 27.10.1932 г. в Бостън, Масачузетс. Баща й бил професор по немски и етимология в Бостънския университет, а майка й – гимназиална учителка. След смъртта на бащата през 1940 г. Силвия се премества с майка си и брат си в Уелсли. В гимназията печели стипендия за Смит Колидж (1950). Първото й стихотворение е публикувано в “Бостън Хералд”, когато е на осем години. След приемането й в Колежа Силвия започва да публикува в различни периодични издания предимно статии и разкази. До 1953 г. работи като кореспондент на Колежа за местните вестници. Печели награди за есета и разкази. Първият й опит за самоубийство е през същата година, когато не я приемат да участва в лятната програма за творческо писане в Харвард. През следващата, 1954, Силвия печели стипендията “Фулбрайт” и заминава да учи в Университета в Кеймбридж. В Англия се запознава с Тед Хюз, поет, за когото се омъжва през 1956 г. Двамата заминават за Америка, когато през 1957 на Силвия й предлагат преподавателско място в Смит Колидж. Работи там само една година и през 1958 г. с Тед заминават за Бостън, за да се посветят на писане, а не на академична кариера. В периода 1958-1959 г. Силвия посещава класа по поезия на Робърт Лоуел, където среща Ан Секстън и е вдъхновена от нейната поезия. Работи едновременно като секретарка в психиатричното отделение на болницата в Масачузетс, като работата й се състои в преписване на историите на пациентите, които често включвали мечти. През 1959 г. забременява и с Тед се връщат в Англия, където скоро след това се раждат двете им деца. През 1960 г. “Уилиям Хайнеман” издава първата й стихосбирка – “Колосът и други стихотворения”. След раждането на второто им дете семейните взаимоотношения са обтегнати до краен предел и през есента на 1962 г. двамата се развеждат. Пише “Лейди Лазар”, “Треска 103”, “Ариел”, “Татко” и др. Самоубива се на 11.02.1963, само две седмици след излизането на романа й “Под стъкления похлупак”. През 1982 г. е наградена посмъртно с “Пулицър” за поезия.
Силвия, какво те тласна да започнеш да пишеш поезия?
Не знам какво ме e тласнало, пиша поезия от много малка. Предполагам, че детските рими са ми харесали и съм си помислила, че и аз бих мога да пиша така. Написах първото си стихотворение, моето първо публикувано стихотворение, когато бях на осем и половина. То излезе в The Boston Traveller и мисля, че от тогава съм професионалист в писането на поезия.
За какви неща пишеше в началото?
Мисля, че за природата: птиците, пчелите, пролетта, есента, всички тези неща, които са абсолютен дар за човек, който няма никакъв предишен опит в писането. Настъпващата пролет, звездите над нас, първия паднал сняг и така нататък са истински дарове за едно дете, за един млад поет.
Сега, прескачайки годините, можеш ли да кажеш, дали има дадени теми, които по-специално те засягат като поет, неща, за които усещаш, че трябва да пишеш?
Може би това е онова което идва от Америка: Бях много развълнувана от това, което усетих от новите литературни постижения, които дойдоха с, да речем, Проучвания за живота на Робърт Лоуел, този силен пробив в сериозното, личото и емоционалното преживяване, който почувствах винаги е бил от части табу. Стихотворенията на Робърт Лоуел за преживяванията му в психиатрията, например, ме заинтересоваха много. Тези особени, лични и забранени неща, които усетих, се откриват в съвременната Американска поезия. Мисля, че по-специално поетесата Ан Секстън, която пише за опита си като майка, която преживява нервен срив, е крайно емоционална и чувствена жена. Нейните стихотворения са майсторски и в същото време притежават емоционална и психологическа дълбочина, която лично аз мисля, че е доста новаторско и вълнуващо нещо.
Като поет и като човек, който прекосява Атлантическия океан, ако мога да поставя нещата по този начин, кое натежава повече в теб Америка или Англия?
Съдейки по езика съм американка. Моят акцент е американски, моят начин на говорене е американски, аз съм една старомодна американка. Може би това е една от причините, заради която в момента съм англичанка и ще остана такава. Смея да кажа, че поетите, които най-много са ме развълнували са американските поети. Има много малко аглийски поети, на които се възхищавам.
Това означава ли, че мислиш, че съвременната английска поезия изостава в сръвнение с американската?
Не, мисля, че тя е в усмирителна риза, ако мога така да се изразя. Имаше едно есе на Алварес, британския критик: неговите аргументи за опасностите на фалшивата изтънченост в Англия са много уместни, много верни. Не съм много буржоазна личност и мисля, че тази изисканост притежава нещо, което задушава: чистотата, прекрасната спретнатост, която е толкова видима навсякъде в Англия е може би нещо много по-опасно, отколкото реално излежда.
Но не мислиш ли също така, че английските поети, пишат под тежестта на нещо, което с главни букви се нарича “Английска Литература”?
Да, склонна съм да се съглася с повече с това. Когато бях в Кеймбридж това ми се случи. Една млада жена дойде при мен и ми каза ‘Как смееш да пишеш, как се осмеляваш да публикуваш стихотворения, въпреки критиката, ужасната критика, която пада върху всеки, който публикува?’ Помня, че бях потресена, когато някой ме критикуваше, за това, че започвам като Джон Дън, но не успявам да завърша като него, тогава за първи път усетих тежестта на английската литература върху мен. Мисля, че всичкото това, което поставя ударение на грубата критика в университетите в Англия, е почти парализиращо. В Америка, в университета, четем какво? – Елиът, Дилън Томас, Йейтс, започваме от там. Шекспир се развяваше гордо на заден план. Не съм сигурна дали да се съглася с това, но мисля, че за младия поет, пишещия поет, не е толкова страшно да отиде в университет в Америка.
Ти казваш, че смяташ себе си за американка, но когато слушаме стихотворение като „Татко”, което разказва за Дахау и Аушвиц и Моята Борба оставам с впечатлението, че това е вид стихотворение, което един истински американец не би могъл да напише, защото това не означава толкова много за него, тези имена не значат много на другия край на Атлантическия океан, нали?
Mоят произход е, ако мога да кажа немски и австрийски. От една страна аз съм първо поколение американка, от друга съм второ поколение американка, и така моят интерес към концлагерите е необикновено голям. И в същото време, аз съм човек който е политически заинтересован, така че предполагам, че се дължи и на това.
А като поет, имаш ли добър усет към историята?
Не съм историк, но откривам за себе си, че все повече се очаровам от историята и сега чета много исторически текстове. Много харесвам Наполеон, и по-специално в момента ме интересуват битките, войните в Галиполи, Първата световна война и т.н., и мисля, че с възрастта ставам все по-исторически ориентирана. Това изобщо не беше така в двадесетте ми години.
Какво мислиш, от къде по-скоро произлизат стихотворенията ти – от книгите или от собствения ти живот?
Не, не: Не бих казала. Мисля,че стихотворенията ми идват директно от чувствителните и емоционалните ми преживявания, които имам, но също мога да кажа, че не мога да изразя съчувствието си към тези викове на сърцето, които вдъхват усещане за игла или нож или каквото и да е. Вярвам, че всеки трябва да е способен да контролира и да манипулира преживяванията си, дори и най-ужасните, като лудост, това да бъде измъчван, такива преживявания. Личният опит е много важен, но със сигурност, той не трябва да бъде затворена кутия или огледало в което гледаш или просто нарцистично преживяване. Мисля, че трябва да бъде уместен, и свързан с по-големи неща, по-големи като Хирошима и концентрационния лагер Дахау и други такива.
И така, отвъд примитивните и емоционалните реакции трябва да има някаква интелектуална дисциплина?
Усещам това много силно: бидейки учен, изкушен от поканата да остане, за да стане Доктор по философия, професор и всичко това, една част от мен определено уважава тези дисциплини, докато все още не са се превърнали в отживелица.
Кои са писателите, от които си била повлияна и които значат много за теб?
Те са много малко. Трудно ми е да ги назова. Когато бях в колежа бях зашеметена и изумена от модернистите, от Дилън Томас, от Йейтс, от Одън дори: от една страна бях луда по Одън и всичко, което пишех беше ужасно Одънско. Сега отново започвам да се връщам назад, започвам да обръщам внимание на Блейк например. И след това разбира се е нахално да се каже, че някой е повлиян от някой като Шекспир: този някой чете Шекспир и това е всичко.
Четейки и слушайки стихотворенията ти, се забелязват две качества, които изплуват бързо и ясно; едното е тяхната прозрачност (като мисля, че тези две качества имат общо едно с друго), тяхната яснота и влиянието което имат при прочит. Сега, съзнателно ли пишеш стихотворенията си ясни и в същото време подходящи за четене на глас?
Това е нещо което не съм правила при по-ранните си стихотворения. Например, първата ми книга Колосът, сега не мога да прочета на глас, нито едно от стихотворенията в нея. Не съм ги писала за четене на глас. Всъщност, честно казано ме отегчават. Последните ми стихотворения ги чета на себе си, и мисля, че това в моето писмено осъвършенстване е нещо доста ново за мен и каквато и яснота да имат, тя идва от факта, че ги чета на себе си на глас.
Мислиш ли, че това е съществено условие за едно добро стихотворение, да бъде подходящо за четене на глас?
Да така считам и аз и мисля, че четенето им на литературни събития, и записването им от други поети е нещо прекрасно. Аз съм много очарована от това. В известен смисъл има завръщане на старата роля на поета, която е била да говори на група хора, сред които е попаднал.
Или да пее на тази група?
Да пее на група хора, точно.
Поставяйки поезията настрани, има ли други неща които би искала да напишеш, или които си написала?
Винаги съм се интересувала от прозата. Като тийнейджър публикувах кратки истории. Но винаги съм искала да напиша дълга история. Исках да напиша роман. Сега, когато съм достигнала една, да речем, зряла възраст и имам опит, чувствам, че съм много по-заинтересована от прозата, от това да напиша роман. Мисля, че в романа например, можеш да събереш четки за зъби и всички принадлежности от ежедневния живот, което намирам за трудно в поезията. Поезията е една тиранична дисциплина, трябва да отидеш токова далече, толкова бързо, в толкова малко пространство, и да избегнеш заобикалящите те периферии. Те ми липсват ! Аз съм жена като Лари и Пенати, харесвам малките неща, и мисля, че в романа мога да изкопча повече от живота, може би не толкова интензивен живот, но определено повече живот, и като резултат на това писането на роман ми е интресесно много.
Това което казваш е почти гледната точка на Д-р Джонсън, нали? Какво казваше той “Има някои неща, които са подходящи да бъдат включени в поезията и други, които не са”?
Ами, разбира се! Бих казала, че всичко трябва да може да влезе в стихотворение, но аз не мога да сложа четка за зъби в стихотворение, наистина не мога!
Можеш ли да се откриеш в компанията на други писатели или поети?
Много повече предпочитам доктори, акушерки, адвокати, всички освен писатели. Мисля, че писателите и артистите са най-нарцистичните хора. Не трябва да казвам това, защото харесвам много от тях, тъй като много от моите приятели са писатели и артисти. Но съм длъжна да кажа, че харесвам повече хора, които са добри в областта на практическия опит, и които могат да ме научат на нещо. Например, моята лична акушерка ме научи как да се пазя от пчелите. Е, тя не може да разбере нищо от това което пиша. И осъзнавам, че я харесвам, да кажем, повече от повечето поети. И сред приятелите ми срещам хора, които знаят всичко за лодките или знаят всичко за определени спортове, или как да отворят някой човек и да му извадят органите. Очарована съм от тази мистерия на практическото. Като поети, ние летим малко в облаците. Винаги са ми харесвали хората, които са ме учили на нещо практично.
Има ли нещо друго, освен поезията, с което би се занимавала? Защото писането очевидно е нещо, което до голяма степен засяга личния живот на човека. Имала ли си някога някакви притеснения за това, че не правиш нещо друго?
Мисля, че ако трябваше да правя нещо друго, щях да съм доктор. Това е обратното на това да бъдеш писател, предполагам. Когато бях малка, приятелите ми бяха доктори. Слагах си докторската маска, разхождах се наоколо и гледах новородени бебета и отворени трупове. Това ме очароваше, но никога не успях да дисциплинирам себе си до степента, в която можех да науча всичките подробности около това да станеш доктор. Това е един вид опозиция: някой който се занимава директно с човешките преживявания, може да лекува, да кърпи, да помага, този вид неща. Предполагам, че ако имам някаква носталгия, то това е тя, но успокоявам себе си, тъй като познавам много доктори. И бих казала, може би, че съм по-щастлива от това, че пиша за доктори, отколкото да съм доктор.
Но в общи линии, писането на поезия, е нещо което до голяма степен носи задоволство в живота ти, нали?
О, задоволство! Не мисля, че бих могла да живея без него. То е като вода или хляб, или нещо съществено важно за мен. Чувствам се абсолютно задоволена, когато съм написала стихотворение, когато го пиша също. С написването на стихотворението, бързо напускаш тялото на поета и се превръщаш в поет в покой, което изобщо не е едно и също нещо. Но мисля, че същинското преживяване на написването на едно стихотворение е нещо великолепно.
От Поетът говори: Интервюта със Съвременни Поети водени от Хилари Мориш, Питър Ор, Джон Прес и Ян Скот-Килвъри. Лондон Рутледж (1966).
Документален филм за Силвия Плат
[ytube id=”wmamNSa3sP8 “]
