PROVO Magazine

Молитви от два свята

Журналистът Константин Шрайбер е посетил 13 петъчни молитви в различни джамии в Германия. Той дал за превод текста на проповедите, произнасяни съответно на турски и арабски, и ги представил за анализ на ислямоведи. Шрайбер публикува резултатите в книгата си “Inside Islam”.

Турските проповеди, на които присъствах, бяха винаги с политически характер – кога изразен по-открито, кога по-мъгляво, но те винаги съдържаха политически контекст. Арабските проповеди – обратно – бяха по-скоро спиритуално-теологически, но консервативни в посланията си. Във всички проповеди обаче неизменно се съдържаха предупреждения за опасностите, свързани с живота в Германия. От разговорите ми с повечето имами забелязах също така, че под “родина” те разбират например Турция или Египет, но никога – Германия. На моя въпрос дали поддържа контакт с германци, един от имамите отговори: “Да, контактувам си и с чужденци”. За този човек чужденците в Германия явно бяха самите германци. Подобна линия се наблюдава и в друго отношение: Германия бива или изцяло отричана, или слушателите умишлено биват отвеждани в един съвсем друг свят“, споделя Шрайбер.

Анализаторът Мария Спирова, коментира казуса по следния начин:

Това е действителен проблем, но не е едностранен. Емигрантските общности из Европа срещат проблеми с интеграцията, защото биват полуприети, полупрезряни. Понякога сами ги засилват, като създават изолирани от реалността групи, в които митологизират “Родината” като рай, а местната култура интерпретират като враждебна.

Когато битката за ценностите и душите на младите от имигрантски семейства е едностранна, победителят е ясен. Докато държавите – приемници очакват от тези общности просто да си траят, този проблем ще се възпроизвежда – човешките същества имат нужда от правила, цели и идеали и си ги правят сами от подръчни средства, когато ги оставиш във вакуум.

В джамиите на Германия ислямския Изток се превръща в обетована земя, защото заобикалящата действителност е твърде трудна и имплицитно изисква отказ от някои аспекти на идентичността, без да го налага изрично и непоколебимо. Играта е с неясни правила, а успешната социализация изисква най-вече зряло приемане на известна степен на обезвластяване и загуба на автономия. Но какво получаваш в замяна? На мнозина това никога не им става ясно в училище, а после вече е късно – един младеж спешно се нуждае от принадлежност. Убежище от всичко това е джамията.

Консервативната интерпретация на исляма, в която общностите са вкопчени като единствен извор на легитимност на начина им на живот, предлага някакво решение на тези екзистенциални кризи. За един млад арабин второ поколение, отраснал в гето с лошо образование, единствено ислямът гарантира власт и престиж – той е мъж и се разпорежда с другите защото Бог е отредил така. Ако приеме местните порядки, но продължава да е очевидно не-местен, той мигновено става никой, остава на опашката, без други източници на престиж и достойнство. Сделката вероятно не изглежда добра.

Подобно декласиране преживяват и не-мюсюлманските диаспори и те всички го изстрадват по собствен начин, но го забелязваме много по-малко, защото не се случва в джамии, нерядко спонсорирани от Турция и Саудитска Арабия, и не е свързан с терористични атентати (тук напомням, че огромната маса ултраконсервативни мюсюлмани в Европа не взривяват и не планират да взривяват никого, дори да е вярно, че аспекти от начина им на живот, свързани с потискане на жените, например, трябва да бъдат санкционирани от полицията, когато има такива сигнали.)

Откривам изолационистки настроения и инстинкти и сред португалците, българите и поляците във Великобритания. Родината, от която са си тръгнали, се идеализира повторно, а заобикалящата култура се отхвърля като упадъчна и безчовечна. Разликите са, че ние нямаме изявени местни лидери, които да влияят на мненията ни в такава степен, освен това не сме мюсюлмани и враждебното отношение към нас е много по-разсеяно и меко, та племенната сплотеност не е толкова спешно необходима (а пак я има). А и нашите култури са по-близки до местната и не се налага чак такова драматично оттегляне в измислен религиозен свят – имаме по-битови начини да поддържаме по същество сходни илюзии за перманентна неприетост, които накрая се превръщат в самосбъдващо се пророчество.

Мария Спирова е завършила Ithaca College и магистратура в Оксфорд (криминология и криминално право). Работи като редактор в юридическо издателство в Лондон. Има над 10 години журналистически опит в България и чужбина и е носител на международни награди за репортажи и анализи на български и английски език.

Facebook Comments
Споделете публикацията:
Avatar

Мария Спирова

Provo.bg е открита, свободна и независима медия. Целим да информираме своите читатели и да провокираме гражданското им самосъзнание, да пробудим народа от летаргията, да го извадим от бездействието, да го накараме да повярва, че заедно можем повече.

Вижте публикациите на този автор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *