PROVO Magazine

Гаро Кешишян: Ако искате вашите хвърчила да летят по-дълго време – качете се по-нависоко!

Преди време гражданка ме пита в ефир – “Защо,  като сте толкова голям фотограф, на снимката за паспорт съм излязла като урунгел? Казвам й “аз нямам право да Ви променям госпожо, все пак трябва да Ви разпознаят…”

Разговаряме на морския бряг с едно от емблематичните лица на Варна – фотографа Гаро Кешишян, имаме точно 30 години разлика… Много или малко е то за промени – преценете сами!

Фотографията…

Наскоро един вестник излезе със заглавие “Новите технологии окрилят глупаците”, от известно време наблюдавам една разруха чрез фотошоп и това не ми е интересно. Навремето снимах с едни “Киевки”, огледалото му се закачаше за обектива и за да може да минава го бях изпилил… Който искаше и имаше желание, снимаше и с руска техника, но за мен това беше мъчна работа… После се снабдих с един “Никон” – това беше голямо щастие… Тогава, по него време аз ЖИВЕЕХ,  имах чувството, че имам мисия и че моята мисия е да показвам “лицето” на Комунизма, да го разобличавам, мислех, че по този начин спомагам за сгромолясването му… Спазвам едно правило, винаги, върху всяка снимка слагам 100 години, аз тогава усещах, че това, което снимам е изключително, че това време, че този строй остава там, безвъзвратно в миналото, тогава тези снимки не правеха впечатление, защото се гледаше с други очи. Тогава, заради една снимка със счупен прозорец, сваляха цели изложби, да не говорим за актова фотография, беше немислимо… Когато попитах Фредерик Голд – Шефа на Фотофеста в Хюстън – Кои са най-важните съвети, които може да ми даде, той ми отговори две неща: първо – “не се набутвай върху модела си, ако мислиш, че трябва да направиш крачка напред, направи крачка назад, защото утре второстепенен елемент от композицията ти, а не лицето от снимката може да върне лентата на гледащия в епохата на времето, в което е направена”. Вторият му съвет беше – “изчакай си снимката, не бързай, тя ще се случи, но няма да е веднага”. Хубаво е, когато чуеш неща, които и ти споделяш, казани от хора, които считаш за авторитети, това ти дава сила и увереност да се справяш с предизвикателствата.

Имената…

Много са, най-младите не ги познавам, признавам си. Навремето, когато ние бяхме млади, старите фотографи ни познаваха,  защото не бяхме толкова много, сега всеки има апарат и всеки е фотограф, а и както се казва “луд на шарено се радва”. Изплува ми името на Арх. Николай Попов, великолепен фотограф, който отдавна не е между живите, чичо Петър Божков, Радослав Парушев, от по-преди са цели семейства – Карастоянови, братя Хаджолян… Най-добрият български фотограф за мен беше Йордан Йорданов-Юри, отиде си преди две години. Според мен най-добрите фотографи са фотожурналистите, ако нещо се случва в българската фотография днес, то се случва там, те по принуда не манипулират изображенията, така и трябва да бъде, при тях много често стойността на снимката е съизмерима с живота. Добри фотографи са Митко Дилков (АП), Олег Попов (Ройтерс), който снимаше качен на танковете, когато влизаха в Ирак, за съжаление пострада, Тихомир Пенов (БТА), Явор Попов. В световен мащаб имената са цял океан, но едно име поставям най-отпред, защото е като божието око – Себастияно Салгадо, за мен той е едно особено продължение на най-значимия фотограф на нашето съвремие – Анри Картие-Бресон.

Лицата…

Човек неиминуемо се променя с времето, най-добрите актови модели са сами… някои успяват да избягат от белезите на времето, при други те са очевадни. Най-голямото разстояние във времето, през което съм снимал един и същ модел е около 20 години, великолепен модел, художествена гимнастичка тогава, треньор и преподавател сега, живее в Саарбрюкен и винаги, когато се прибере в България я снимам. Невероятно красиво е да се види как през времето едно съвършено създание се превръща от момиче в жена.

Голотата…

Не ми е ясно защо трябва постоянно да се разсъбличат на сцената!? Някой път не съм сигурен дали съм отишъл на театър или съм на баня…Не ми е ясно и защо Хамлет е гол? Когато посещаваш произведения на световната драматургия, те неименуемо те променят, въздействат ти… Голотата, която снимам  е различна. Ние сме двамата с модела, има случаи при по-притеснителните сме трима, в моето студио, по-лично е…

Снимките…

Много се вълнувам от стари снимки, като ги видя и потъвам в тях, стопявам се. Знаете ли каква снимка има при Ламбрин (хаджи Ламбрин Сотиров, създател на фотографска колекция снимки и пощенски картички в музей “Стара Варна”) – Фердинанд, обграден с министрите си, всички облечени с фракове, а той като бай Ганьо – уникална снимка, толкова много говори!

Строителни войски…

Интересен период… Снимах ги дълго време, започнах с един Никон… Работех като инженер в завод Васил Коларов, там водеха на работа десципаджии, имах познат офицер, легендата беше, че ги снимам за заводския вестник, бяха ми много интересни, спомням си едно лято, един от войниците имаше голяма татуировка на гърба си – надпис Dio perdona, io no (бог прощава – аз не), това беше от известен филм с Джулиано Джема, естествено, че притежателят не знаеше какво означава татуировката, но снимката се хареса много и я купиха веднага от Италия. После снимах войниците от поделението във Владиславово, страхотни образи, не можеха да разберат защо ги снимам  без пари, питат ме “за какво ме снимаш”, а аз им казвам “за да видим на какъв хал сме”. След промените успявах да снимам и вътре в поделението, страхотни снимки. За първи път част от тези снимки показах през 1994 г. на изложба в Общината. Един от командирите на поделението беше дошъл с жена си, гледа една снимка и плаче, а снимката репортажна, на нея група войници са скочили в еуфория, докато друг уволняващ се, в същия този момент плаче… Абсолютно показателно за това как една снимка, един кадър е в състояние да покаже толкова силно многообразието и дълбочината на човешката душа… Пазя всички снимки, но не съм ги показвал в изложба, някой ден може и това да стане, мога да издам и книга, в която да вкарам поне 100 много добри фотографии…

Изпуснатите кадри…

Имам няколко незабравими, които са ми запечатани в съзнанието. Ще ги пресъздам…

Виждам група войници, за които впоследствие разбирам, че са изпратени на обект да работят и са забравени, просто за определено време никой не се грижи по никакъв начин за тях, брадясали, дрехите им на парцали, черни, мръсни… други работници – цивилни ги съжалявали и им давали храна, просто за командния състав на Строителни войски тези хора, за определен период от време, не са съществували. Бяха си направили къща на едно дърво, където спяха… Уникални кадри, които обаче пропуснах, защото не исках да навредя на хората, които ми даваха възможност да снимам, ако покажех тези снимки, щяха да последват сериозни наказания.

Работех в завод “Васил Коларов” като технолог в инструментален цех, в него имаше леярна, условията бяха нечовешки, там работеха главно хора с тежки присъди или с по-леки, но допълнително изтърпяващи наказания. В средата на цеха имаше един конус от около 15 метра железа за претопяване, веднъж един от работещите там се съблече чисто гол, върза парцал на главата си, качи се на върха и застана в изключителна поза, изненадата и впечатлението ми бяха толкова големи, че не успях да го снимам.

Един ден вървя към завод “Метал” и виждам сцена, на която и Оливър Стоун би завидял… Група голи до кръста арестанти копаят ров, пази ги войник със зимна униформа през лятото, който е застанал върху купчина пръст, а до него един от “копаещите” на колене е налапал дулото на автомата му “Калашников”, толкова се стъписах, че изтървах момента за снимка.

Времето…

Четири са изложбите, които най-много си харесвам, но сега не бих могъл да ги повторя, вече не съм същият, друг човек съм. Винаги казвам на студентите си, а и на всички други занимаващи се с фотография, че когато човек снима трябва да си дава сметка, че след 100 години всяка фотография се съблича от емоциите си, от тези на автора, от тези на зрителите, и тогава бавно и тържествено се превръща в документ.

Младото поколение…

Младите заминават, днес те нямат реализация, още по-лошото е, че не виждат и перспектива. Наскоро един млад мъж, видимо почерпен, влезе в автобус на градския транспорт и изрева “ние не сме бедни, ние сме гладни”… Въпреки това всеки е живял най-добре, когато е бил млад, без оглед на управляващата политическа или социална система.

Студентите…

Когато се срещам с тях усещам една по-голяма дистанция, която се опитвам да скъся, провокирам ги, стремя се да ги изкарам от рамките, лятото отново ми предстоят часове, но средното ниво на интелигентност е ниско, някои неща обаче са вродени, ако нямаш дарба – много трудно се получава. Опитвам се да им „оправя хоризонта” – не е нужно морето да изтича… В много случаи обаче нещата излизат извън техните компетенции и тогава много ясно се вижда ролята на държавата, или по-скоро нейната липса. Трябва отношение, държавническо мислене в образованието, защото имаме и много талантливи деца, чиято дарба погубваме… Ботев е злъчен гений, но когато е писал до Петко Каравелов навремето е бил много прав – “Просвещение му е майката”, революция добре, но тя с простаци не става, не може да се върви напред, какво остава такива да те управляват, резултата го виждаме всички…

Демократичните промени и днешните вълнения…

Аналогия има, но разликата е, че днешните вълнения са гладни, а предишните бяха идейни, тогава сваляхме комунизма, сега се борим за хляба… Целият град излезе в София навремето, къде отиде тази енергия? Разпиля се…Обезличи се… Някои кадри си свършиха много добре работата, подготвяха ги толкова години. Днешните протести нямат лице, появяват се недоносчета, хора без капчица морал. Свестните хора се обезвериха и погнусиха. Неслучайно навремето “пирамидите” постигнаха разцвета си във Варна. Градът ни е класическа пирамидална структура, ето и сега махнахме върха й, но надолу към основата пирамидата стои непокътната. Основата не помръдва, тя е създадена за да пречи на хората и ако не пречи, значи е безполезна, тогава я премахват, защото трябва да оправдава съществуването си, пречейки на масата и обслужвайки шепа хора. Тя се реализира пречейки, не общината обслужва гражданите, а гражданите обслужват общината. Оказа се, че дори и при наличието на тази многобройна администрация не мога да докажа, че баща ми почива в собствен гроб!? Липсвали документи…Толкова ли е трудно!? Тàкси, тàкси, тàкси, да взема и аз да отворя една община… Навремето, когато всеки петък имаше съветско кино, Юрий Никулин имаше един много смешен скеч, в който осмиваше чиновника. Играеше гражданин, който представяше всевъзможни и невъзможни удостоверения и накрая довеждаше чиновниците до самоубийство. За съжаление до ден днешен нещата на практика са останали непроменени.

Варна…

Варна е място, където от край време са концентрирани много интереси и все на хора без отношение към града. Такива хора и управляваха града през годините. Преди време направих изложба, която озаглавих “Изчезващият град или третото око”. Скоро бях в Бургас, грижих се повече от месец за приятел и с изненада установих, че Бургас е неузнаваем. Бургас винаги е давал стойностни хора, не само, но особено в сферата на изкуството. Варна също, но като че ли във Варна тези хора не са на почит изобщо. Една и съща малка групичка хора обикалят различните събития. Вместо да се превърне в културен център на България, градът стана самодейно читалище с посредствени артисти, участващи във все по-западащи фестивали. Тези, които правят фестивалите, сигурно няма да се съгласят с мен, но с малки изключения това е факт, нивото от година на година става все по-ниско. Много рядко идват стойностни артисти, вижте развитието на Джаз фестивала във Варна и на този в Банско например… Смятам, че общинските власти в този град имат страхотен грях към хората, затова и варненци бягат от Варна. Каквото и да се случи в града, то си остава на локално ниво, без сериозен обществен отзвук, като да викаш в каца, буря в чаша вода. Разполагаме с великолепни артисти, чиито работи се продават по света. Аз също съм продавал в чужбина, 400 фотографии ми бяха купени наведнъж и благодарение на това успях да си направя ателието. Искаме да се състезаваме за Европейска Столица на Културата… Фасадната част и дупките са първото нещо, което трябва да се оправи… Мисля, че към момента много изоставаме от Пловдив, от Бургас, от София да не говорим… Пловдив има уют, къде отиде варненският уют!? Срещаме се обикновено в галериите по изложби, въпреки че и между артистите има неизгладени отношения, не са сплотени, демонстрира се едно пренебрежение например от Драматичните артисти, спрямо тези от Кукления театър…

България…

“Самотния човек”, “непременно ще остави една сълза в очите или драскотина в паметта ви” пее Тодор Колев в една песен, стиховете са на чудовищно големия български поет Борис Христов. Ще използвам една малка част от единственото ми есе “Завръщане в бъдещето” – нещата не се променят, но сме устроени така, че забързани в ежедневието си, просто ги забравяме. Вие сте млади, трябва да търсите и да оставите знак, че сте живяли. Ако искате вашите хвърчила да летят по-дълго време – качете се по-нависоко! Хората днес са други, навремето шегите не бяха обидни, нямаше го този краен сарказъм, който цари днес и се харесва, дори комиците ни, тогава, Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Нейчо Попов, Енчо Багаров в състояние на цензура използваха сцената по един особено деликатен начин, същото беше и с фотографите, разбира се не с всички, а и на нас не ни обръщаха толкова голямо внимание, но когато всеки дава своето парченце истина, тогава се нарежда пъзелът.   Много въпроси стоят без отговор – вие трябва да го търсите. Да се справите с безработицата, с повсеместната корупция, да изчистите Авгиевите обори!

Истината…

Тя винаги ме трогва най-много, особено в снимките, защото истината е костния мозък на фотографията.

Щастието…

Аз съм щастлив човек… въпреки тоталната липса на работа и съответно безпаричие… Трудно преживявам със 140 лв. пенсия, добър фотограф съм и сега, още съм добър, знам го… и съм действащ, все още (усмихва се)… Наскоро ме обраха – нещастие, но тия дни приятели ме изненадаха много приятно, помогнаха ми с лаптоп и с фотоапарат – щастие. Чудя се обаче на някои хора в днешно време, как е възможно да са презадоволени и да се чувстват щастливи сред толкова много заобикалящо ги нещастие, да демонстрират охолството си на тези, които се борят за къшей хляб!?

Мечтите…

Трябва да си призная, че аз никога не съм бил, а и не мисля, че ставам за продавач на илюзии, но човек без мечти не може да съществува. Трябва да правим разлика между желания и мечти… На 30 години започнах  да се занимавам с фотография, мисля, че тогава се появиха и истинските ми мечти… към края на седемдесетте, да направя изложба в Америка и ми се случи, осъществих мечтата си в първите години след падането на комунизма, направих авторска изложба в Щатите, после в Япония… няма повече какво да искам, не мога да направя изложба на луната…  Другата ми мечта беше свързана със свободата, мечтаех си комунизма да падне… и това се случи. Лошо е, когато човек е без мечти, защото става черноглед. Сега много хора мечтаят за салам,  да останат живи, от днес за утре, а мечтите на човек са големи, колкото душата му.

Гаро Кешишян подготвя изложба, която ще се състои от 8 работи и ще бъде показана през месец май в галерия „8” във Варна.

Facebook Comments
Споделете публикацията:
Стилян Манолов и Стефан Н. Шерев с гост Гаро Кешишян

Стилян Манолов и Стефан Н. Шерев с гост Гаро Кешишян

За мен културата и медиите са огледало на гражданското общество и развитието му до голяма степен е свързано с тях. PROVO се роди от будния дух на шепа хора като онлайн платформа за българска гражданска журналистика, за публицистика без цензура, манипулации и фалшификации. Като неподсказана форма на гражданска активност. Имаме да правим толкова много неща… Надявам се да ни чуят, да ни разберат, да ни повярват и да ни подкрепят. Искаме да ПРОменим света и започваме от себе си

Вижте публикациите на този автор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *