Едно лято, когато си мислехме, че имаме правителство

28 окт. 2012

Лятото на 1992 г. бе последното без взривени, поразени от снайперисти или разстреляни от упор яки момчета. Но спо­койствието бе само на повърхността. Под нея, в жегите, най-заетите бяха мутрите, ченгетата, „Труд“-оваците и синдика­лис­тите. А президентът Желев – с програма, по-натоварена от та­зи на Нейно Величество кралица Елизабет І.[1]

Може би някои от вас си мислят, че нещата са започнали от Боянските ливади, т.е. от края на август, но това съвсем не е така. С риск да се отплесна от историята, която искам да раз­кажа, все пак ще спомена за един разговор, който имах в на­чалото юли същата година.

 

Виктор Михайлов? Кой пък е тоя?

И така, седим с Ж. А. в много тиха и предпочитана от не­го кръчма. Ж. е бивше криминално ченге, понастоящем в ох­ра­нителния бизнес. Бързам да кажа, че той е от добрите, та­къв е и днес. С опит и практика при разследването на особено тежки престъпления, преди всичко убийства. Този път обаче той не е в ролята си на следовател, а направо описва пред­стоящо престъпление. Картината е зловеща. Най-вече, заради това, че чувам добре известни имена, които в друг случай не бих свързал по никакъв начин. Заради това, че са отявлени по­литически противници или пък имат доста различни зани­ма­ния. И понеже не мога да се оправя в тези загадъчни вза­имо­отношения, картината е като нарисувана от художник наивист. Няма перспектива и пространство, само образи на преден план. Но доброто ченге е добро, защото знае подробностите. И никога не казва всичко. Поне не наведнъж.

Финалът е направо мистериозен. Познаваш ли Виктор Ми­хайлов, пита той. Смътно, мисля, че е някакъв полицай, от­говярям му. Запомни го, ще е министър на вътрешните работи в новото правителство, пояснява той. И както подобава на ед­но опитно ченге, нищо не иска от мене. Защото знае много доб­ре какво ще направя. И, естествено, го правя.

По онова време имам достъп до кабинета на премиера. Звъня по телефона на Таня и в определения час съм при Фи­лип. Той не е особено изненадан от плановете на Желю Желев и шетнята, център на която е президентството. Не го впечат­ляват предателствата на министрите му. Той вече си го знае. Но повдига вежди, когато чува името Виктор Михайлов. Три ме­сеца по-късно, през ноември, ще ги повдигне още по-ви­соко. Виктор Михайлов наистина стана вътрешен министър в правителството на президентския съветник Любен Беров.

Но аз пак се отплеснах. Затова, с риск да ми се разсърди Ваня Борисова от Казанлък, ще пропусна въвеждането ѝ при премиера, за да каже какви ги къдри мулташко-синдикалната банда в „Арсенал“ – Казанлък. Ще ми се разсърдят и други хо­ра, но ще подмина всичко и само ще кажа, че през онова лято премиерът Филип Димитров бе най-предупреждаваният човек в страната. Разбира се, не само от мен.

Единствената стачка, която не притесни Филип

И сега на същинската история. Тя може да ви се струва невероятна, но това са фактите. По онова време оглавявах син­диката, отцепил се в началото на година от Тренчев. Към ля­тото на 1992 година, другата „Подкрепа“, както я наричаха, се разрасна особено бързо. При това във възлови браншове и отрасли. И заслугата съвсем не бе моя. А на братската пре­гръдка между Кръстьо Петков и Тренчев през март същата го­дина. Прегръдка, превърнала през годините двамцата в едно­яйчни близнаци.

И така, през юни профсъюзът обяви стачна готовност. Стачката не бе за заплати. А най-вече за признаването на но­вия синдикат и за приемането му като социален партньор в т.нар. Тристранка. Участието на новия профсъюз щеше да ка­та­лизира и без това започналото прехвърляне на членовете на старата „Подкрепа“ към него. Кабинетът замълча и остави не­ща­та на естественото им развитие.

Като за начало хванах самолета за Варна, свърших си ра­ботата при докерите на двете пристанища, после минах с ко­ла­та по крайморския булевард и по Аспаруховия мост, видях, че крановете не помръдват и вечерта пак със самолета се при­б­рах в София. Между нас казано, играта беше перфектна. Са­мо дето на другия ден с нотка на тревога в гласа Филип ме по­пита нещо от рода на „имаш ли контрол върху ситуацията?“. Уверих го, че съм отчел всички рискове и че всичко прик­люч­ва, щом седнем на масата за преговори.

И преговорите започнаха. От едната страна – ние от проф­съюза, от другата – вицепремиерът Никола Василев. От вре­ме на време край масата минаваше с тиха стъпка загадъч­ният Векил Ванов. По щастливи за него и нещастни за Филип Ди­митров обстоятелства – министър на труда и социалната по­ли­тика. Докато преговаряхме, отвън пристигаха телеграми в под­крепа на исканията на новия профсъюз. От ITF например Международната федерация на транспортните работници.

На 26 юни подписахме споразумението. Естествено, пре­ди бургаските докери да са последвали варненските, преди да се накачулят моряците от портовия флот и най-накрай – не осо­бено многобройният, но напушен железничарски синди­кат.

Сега, двадесет години по-късно, изглежда невероятно, но е факт: на другия ден след подписването на споразуме­ни­ето първото демократично правителство на България излезе с официална декларация. В нея то осъждаше синдикалната дис­криминация и гарантираше, че у нас ще бъде спазвано пра­вото на професионално сдружаване и на свобода на колек­тив­ното договаряне. Какво повече от това?

Доволен ли си? – попита ме тогава Филип.

Сега, след години, си мисля, че този въпрос отиваше по-скоро на мен.

Докато времето тече

Докато правителството подготвяше документите, или по-скоро докато Никола Василев обмисляше ситуацията с хо­ра­та от „Гарибалди“[2], времето си течеше. Наясно бях с играта, но не ми оставаше нищо друго, освен да разчитам на това, че Филип Димитров ще надделее.

И така дойде 14 юли, когато след приема във френското посолство се прибрах, а малко след това, почти в полунощ, ми позвъни Таня – секретарката на Филип, за да ми каже, че пред блока ме чака кола. Отидох на „Дондуков“, а там, в предве­ри­ето на кабинета около бюрото на Таня, тече полунощно засе­да­ние – Филип, Боздуганов, Косьо Мишев и още кой не помня. От Константин Мишев разбрах каква е задачата. По-точно кол­ко е важно тази нощ да обиколя гаражите на градския транс­порт и където и каквото мога да направя, щото шофьорите на другия ден да не излязат на работа. И всичко това – със съвсем сериозен тон. Опитайте се да си го представите? И като как да стане така, че да сляза от автомобила на правителството (за­щото синдикатът няма ни автомобил, ни офис като хората) и да се здрависам с шофьорите и да им кажа: здравейте, аз съм вашата леля, автомобилът не го гледайте, не е мой.

Както и да е, хора от синдиката се намериха, бензин в тех­ните коли – също. Част от нашите членове излязоха на ра­бота, разбира се бяха оплюти. На 15 юли, София бе парали­зи­рана.

Тук може би трябва да прекъсна повествованието. Не заради това, че се изтърколи още един месец и дойдоха Боян­ските ливади. А след това и рязката ескалацията на събитията. Ще спра, защото един сюжет трябва да бъде ясен, а връзките между събитията – видими. А от там нататък всичко е неви­ди­мо и крехко. Невидимо като отчаяните ходове на Константин Мишев. И крехко като гаранциите на КНСБ и Тренчевата „Под­крепа“, че стачки повече няма да има, ако синдикатът на Да­ракчиев остане вън от Тристранката.

С това, разбира се, не искам да кажа, че ако премиерът бе надделял над собствените си министри и бе изпълнил спо­разумението, нещата щяха да вземат друга посока. И при­чи­ните да не мисля така са предостатъчни.

Един ден преди вота

По ирония на съдбата, на 29 октомври, на другия ден след вота на доверие и падането на кабинета, получих писмо в голям плик с подател Министерския съвет и подпис на глав­ния секретар. В плика бе решението на Министерския съвет, с което на НПС „Подкрепа“ се предоставяха три етажа на ул. „Граф Игнатиев“ № 10-А и един срещуположен етаж на фон­дация „Демокрация“. Така след броени дни се видяхме отно­во с Филип Димитров. Станахме съседи един вид. Орисията на бившия премиер бе още две години да оглавява един невъз­можен съюз от 16 партии и движения. Години по-късно, вече след раздялата в СДС, го видях на областен съвет на СДС–София. Гласуваха се кандидатурите за народни представители, представени от общинските съвети. Най-много гласове получи Иван Сотиров. Не ме питайте за Филип. Има ли значение от тук нататък кой подред е бил в този случай?

И тъй като поводът за тези редове е 20-годишнината от онзи вот на недоверие, колкото и странно да ви се вижда, мис­ля, че това бе правилен и прозорлив ход. Онзи, който доб­ре помни имената в това правителство, най-вероятно знае, че такова нямаше. Имаше премиер и трима-четирима минис­три[3], които останаха лоялни и не пристанаха на мултаци и синди­кати. За парламента, за тогавашната група на СДС – да не гово­рим. И знаете ли защо мисля, че точно това трябваше да се случи? Защото бе въпрос на време да се разправят с него. И то по най-лошия начин. А сега равносметката на падналите през годините е две натирени с гръм и трясък правителства – на Луканов и на Жан Виденов. Слава богу, Филип Димитров спес­ти този срам на хората от Орлов мост.

Из книгата „ДНК на прехода“ от Пламен Даракчиев, изд.Black-Flamingo

Пламен Даракчиев е журналист по образование и професия. Афиширал се като противник на комунистическия режим, с многообройни участия и кореспонденции в така наречените вражески радиостанции „Свободна Европа” и други западни медии.

Секретар на Независимия профсъюз „Подкрепа”, а след 10 ноември избран за вицепрезидент на синдиката. Един от основателите на вестник “Демокрация” – председател на Издателския съвет на вестника и негов заместник главен редактор.

Един от създателите на СДС и член на Националния координационен съвет. Народен

представител във ВНС, един от групата на 39-те, неподписали Конституцията.

Член на Протестния щаб по време на събитията през зимата на 1997 г.

Член на Гражданския съвет в Реформаторския блок и парламентарен секретар на

Министерството на отбраната.