Ами ако Европа отиде на война?
Непопулярната позиция на „ястреба“
Кога се отказахме от големите идеи и голямото мислене? Кога „станахме баби“ и чиновници, разсъждаващи само над дребното и реалното – но „реално“ само в смисъла на „познато“? Нито България, нито Франция, нито изобщо Европа са градени така, на дребно. Напротив, всички стари европейски нации и цялата ни цивилизация са създавани с едри щрихи, със смели движения. Европа е истинска само тогава, когато кипи от енергия. България е себе си, само когато се опълчва срещу по-силни противници (поне такъв е историческият ни опит от 1885-94, 1912-13, 1915-18 и 1997-2001). А Франция е Франция само когато води. Ето защо е истинско безумие да се смята, че толкова мощен военен блок като НАТО или дори само Европа „не може“ да води „сама“ война срещу убийците, разпореждащи се в Близкия Изток (и опитващи същото в Париж). Няма такова нещо, което могъщи и цивилизовани нации като Франция, Германия и останалите да не могат да направят – при това заедно. Какво значи това, че Обединена Европа е „сама“? Ние не сме сами. Всички сме част от един и същ съюз. За първи път в историята толкова много свръхсили са в близки съюзни отношения. Редно е Старият континент със своята гигантска икономика и впечатляващ опит да има голяма визия, голяма стратегия и голяма геополитическа идея, а не да се гуши в сянката на периферни сили… или в унизителен страх от няколко хиляди диваци, снабдени с трофейно оръжие. Не е възможно и не е естествено да не разполагаме с програма максимум, колкото и гръмко да звучи това. Ето защо настоящата статия ще предложи „оптимистична теория“ за европейската политика на изток. Тази визия обаче е обективно неизпълнима за европейските лидери с тяхната досегашна, чисто администраторска, мирновременна нагласа. Културата на следвоенния период е прекалено дълбоко навлязла в умовете на политическите ни елити и те не могат дори да допуснат, че може изобщо да им се налага да взимат решения, свързани с реалната отбрана на континента. Нужна е или смяна на типа избирани лидери, или поредица от зловещи събития, които да променят водещия начин на мислене. И е възможно неслучването на първото да доведе до второто.
Войни се печелят с поглед напред – а ние вече сме във война, която не сме искали, но която е съвсем реална, защото сме нападнати и има истински жертви. Нации и съюзи се управляват с идеи, а не с ослушване, макар че чиновниците и пацифистите имат навика да не забелязват реалността. Разбира се, такъв поглед за мнозина днес ще изглежда помпозен и неуместен. Геополитическата амбиция е мръсен израз за европейските интелектуалци и политици. Но мирновременните водачи вече се провалиха, а рисковете пред нас са прекалено големи, за да си позволим да бъдем срамежливи. Друг въпрос е защо Европа досега е била срамежлива винаги към чисто политическите, но никога – към финансовите перспективи, дори в ущърб на собствения си морален облик. Днес отново са нужни лидери с размаха на Дьо Гол, Чърчил, Аденауер, Рейгън, Кол и Тачър. За съжаление пак са необходими герои. Това не е отказ от свобода, а е нейна защита. Свободата включва и способността да се отбраняваш, а не само сълзливите обяснения, че не се страхуваш и няма да промениш начина си на живот. Когато залогът са собствените ни столици и животите на милиони европейски граждани, вече няма място за такова кокетничене.
В края на този необходим увод ще си позволя и едно оправдание: такива текстове неминуемо остаряват бързо. Те се запазват най-вече като знаци за тревогите, надеждите и страховете на своето време. И това остаряване е двойно. От момента на нападенията срещу Париж, които предизвикаха написването на настоящата статия изминаха вече много дни и температурата на западната преса и политика постепенно спада. Вероятно настъпателната политика, всъщност войната, която предлагам тук, няма да се осъществи – и това ще струва още много невинни животи на Европа, а същевременно ще накара мнозина да гледат с присмех на тона на „ястребите“. Това е може би неизбежно и то няма голямо значение. Вторият тип остаряване е по-различен. Както и да се развият сегашните събития, някога ще настъпи нова нормалност, нов период на спокойствие в историята на света. Не знаем каква ще бъде обликът на този нов свят, макар да се надявам, че в него ще я има старата, силна Европа (а дали ще я има, зависи от готовността й за самозащита, при това не само на бойното поле). В този нов свят отново ще има щастливци, които ще вярват в края на историята и няма да допускат за възможно някой да ги нападне. И те, разбира се, отново ще грешат, защото всъщност войната е естествено състояние на нашия месояден вид.
„Халифатът“ трябва да изчезне
ДАЕШ/ИДИЛ са именно убийци. Масови убийци. Автори на геноцид. И просто няма да бъдат спрени с послания за ненасилие и толерантност. Точно както и Хитлер не е бил спрян от политиката на умиротворение от късогледия Невил Чембърлейн. Всеки, който жертва някоя Чехословакия в името на мира днес, ще се види принуден утре да се сражава за някоя Полша. Това го казвам не заради тези, които са наясно с простия исторически факт, а за онези мнозина, които смятат, че дори само отбранителната война е несъвместима с европейския дух. Напротив, съвместима е. Европейският дух не е в това да търпим и да бъдем унижавани, докато безобидно се усмихваме. Така че ДАЕШ следва да бъде заличена от лицето на Земята – и то тъкмо в името на мира. И, да, между другото – докато тези диваци все още съществуват, те трябва да бъдат наричани именно „ДАЕШ“, а не „ИДИЛ“. „ДАЕШ“ е същото съкращение, но на родния им арабски и това ги обижда. В този език съкращенията са рядкост, която звучи омаловажаващо. Всичко, което дразни и потиска тези престъпници, е добре дошло, защото към тях трябва да се демонстрира всяческа твърдост, агресия, воля за съпротива и презрение. В крайна сметка ориенталските умове и фанатиците разбират добре точно този език. Така че – ДАЕШ. И трябва да съкратим периода, в който се налага изобщо да произнасяме това омразно име. В противен случай може да се случи най-лошото: ДАЕШ да оцелее. Ако това стане, след десетина години някои държави в ООН ще започнат да разменят посланици с „халифата“, който ще се превърне в нова версия на ранния СССР – успяла да се закрепи революционна държава, източник на хаос за света. Защото, нека не се лъжем – дори в момента ДАЕШ вече действа като реална държава: контролира територия, осигурява ток, вода, съдилища, издава валута, събира данъци… и води война. А някои истерични хора като лейбъристкия водач Джереми Корбин дори са започнали да призовават към „преговори“ с ДАЕШ, явно забравяйки максимата, че с терористи не се преговаря. Това трябва да се пресече от корен, заедно с цялата колеблива култура на политическа несмелост на Европейския съюз. Всяка неизползвана възможност се обръща срещу този, който я е пропуснал и Европа ще научи това по един или друг начин.
Удари от всички страни
Винаги най-добрите методи на действие са комбинираните. Тоест привържениците на финансова блокада, на въздушни нападения и на сухопътна операция всъщност нямат за какво да спорят. ДАЕШ трябва да продължи да понася бомбардировки, но към това, разбира се, трябва да се прибави и международна сухопътна операция. Ако (или, надявам се, когато) това се случи, то ще бъде истинска война и общественото мнение в Европа трябва да бъде подготвено за непопулярни новини за истински сражения със стотици убити, включително от собствените ни армии. Нов Париж, но този път не само убийците ще са въоръжени. Това би било голямо изпитание на волята за оцеляване и победа на европейците. Същевременно сухопътната операция би позволила съхраняването на животите на много цивилни сирийци и иракчани, както и опазването им от включване в редиците на ДАЕШ. Макар че и тук има рискове, разбира се – не се знае кой местен в тила на настъпващите съюзнически сили ще се окаже фанатизиран шахид.
Суровата версия на хуманизма
Тук е мястото да се отбележи, че гостоприемно и милосърдно приеманите в нашите държави бежанци трябва да бъдат учтиво, но твърдо асимилирани. Секуларизацията на новите малцинства в Европа няма алтернативи и всички трябва да разберем това – и самите бежанци, но и европейските елити. Наличието на голям брой успешно секуларизирани европейски мюсюлмани рязко би намалило влиянието на ДАЕШ в предградията и съответно – рисковете в нашите градове. Това също не е жертване на свободата, защото секуларизмът на Европа е единственият истински гарант за чиито и да е свободи. Разбира се, че свободите на мюсюлмани, християни, юдеи и атеисти на нашия континент трябва да бъдат съхранени: просто трябва да се има предвид, че индивидуалната свобода стои над груповата, както и че моята свобода завършва там, където почва чуждата. Ето това засега най-трудно разбират мюсюлманите, защото културата им не набляга на индивидуализма. Е, ще трябва да го научат. Секуларизмът, рожба на Античността, християнството и Просвещението, е по-ценен от исляма и ще трябва да вземе връх над него. „Разрешеният“ европейски ислям би следвало да бъде една много мека версия на тази иначе несъвместима със светския живот вяра. В това отношение за мюсюлманите в нашите градове би могъл да бъде много полезен примерът на българските помаци, които обикновено са добри хора… защото са лоши мохамедани. Отделно – парите на ДАЕШ трябва да бъдат спрени, включително с твърда политика към страни като Саудитска Арабия. Голяма част от финансирането на джихадистите идва именно от Рияд и Европа не може да си затваря очите за това. Джамиите и Кораните, идващи със саудитски пари, не са необходими тук.
Саудитска Арабия не е съюзник
Държавата, управлявана като частно владение от династия дегенерирали и порочни принцове; където обичайно наказание според примитивния Шариат са обезглавяванията и членовредителните наказания – съвсем като на териториите, завзети от ДАЕШ; откъдето произлезе голяма част от водачите на Ал-Кайда; и откъдето наистина идва сериозен процент от финансите на джихадистите… тази държава не може да се радва на доверието на Европа. Спадането на цените на горивата е още един повод зависимостите на Стария континент от „любителите на портокалов сок“ (както покойната Ориана Фалачи наричаше потомците на Сауд, които формално не пият алкохол) да спаднат сериозно. Саудитска Арабия не прие нито един арабски, ислямски бежанец на своя територия, макар че демонстрира потьомкиновски тип лагери с шатри и климатици, но без хора. За сметка на това страната от десетилетия изнася салафитски проповедници и няма нищо против да издигне нови джамии в Германия. Джамии. А не болници или училища. Не, благодаря. Колкото по-твърд курс има Европа към пустинното кралство, толкова по-вероятно е да секнат поне част от парите за ДАЕШ.
Търсене на партньори
Най-големите приятели на Европа на изток са или биха могли да бъдат: кралство Йордания, Ливан, Израел и кюрдските бойци в Сирия и Ирак. Силите на сирийската светска опозиция (Сирийската свободна армия) и на иракското правителство също могат да бъдат полезни. Други съюзници чисто практически не са нужни на Европа, макар че вероятно могат да бъдат привлечени. Разбира се, нейната резервирана политика към Израел трябва да се промени. Тел Авив непрекъснато укорява Европейския съюз за излишно хладното му отношение – и това, за щастие, е поправимо. Особено на фона на общата опасност, на огромния антитерористичен опит на израелците и на постепенно подобряващите се техни отношения с модерната йорданска монархия това е просто необходимост. Между изредените страни има страшно много противоречия, но точно в момента състоянието на Близкия изток е такова, че всяка сила, която се нагърби с лидерство, ще има шанса да влияе на връзките между местните фактори. И е добре за всички тази сила да е Европа, а не някоя друга.
Добри приятели, лоялни конкуренти… и мръсни играчи
САЩ, разбира се, могат да бъдат безкрайно полезни, стига да го искат. Но президентът Обама за добро или зло продължава политиката си на ненамеса по земя. Донякъде той разчита, че с това печели поддръжка за Демократическата партия у дома. Но не бива да се забравят огромните американски капитали, изливащи се непрекъснато в абсолютно незаслужаващия доверие саудитски режим. Особено грозно беше, че непосредствено след парижките атентати Конгресът разреши сключването на оръжейна сделка на стойност 1,29 милиарда долара със Саудитска Арабия. Ясно е, че Щатите няма сами да развалят отношенията си с Пазителя на двете свещени джамии, защото разчитат той да продължи да сваля цените на горивата в ущърб на Русия. Но част от американските оръжия за саудитската армия след известно време могат да се озоват у джихадисти (и го казвам, въпреки че съм убеден американофил), а и в момента саудитците извършват зверства в Йемен. Така че вероятно само американската авиация и разузнаване биха помагали на една европейска коалиция. Толкова по-добре за онези европейски водачи, които биха се нагърбили с това да наследят част от международните ангажименти на оттегляща се Америка. „Форин афеърс“ вече писа за залеза на Pax Americana, дължащ се на абсурдната политика на сегашната администрация – и може би на една по-дългосрочна, но и бързо започваща да се изхабява американска визия за многополюсен свят. В това има и риск, но и шанс за Европа. Щатите, в крайна сметка, не биха допуснали да увредят и отношенията си с Европейския съюз, особено сега.
Турски гамбит
На Турция до съвсем скоро не можеше да се разчита, защото авторитарният режим в Анкара първо би се заел да унищожи кюрдските бойци на своя територия, в Сирия и в Северен Ирак (вместо да се бие с ДАЕШ) и това не е въпрос на мнение, а обикновен факт. А кюрдите са ценни – не само като особен народ със своя култура, но и като активни и успешни противници на джихадистите. Но руската наглост доведе нещата дотам, че Анкара се принуди да свали руски самолет. Истината е, че Турция предупреждаваше руските военновъздушни сили да престанат с провокациите си в турско небе и точно затова московското протеже Асад говореше против Анкара напоследък. Стана така, че Турция се „балтизира“, тоест зае спрямо Русия позициите на Полша и балтийските републики и въпреки авторитарния си характер при една бъдеща операция срещу ДАЕШ може да се окаже „нашият кучи син“ от гледна точка на една по-активна европейска политика на изток. Това обаче може да струва много на пешмергите и дори да накара част от тях да симпатизират на Русия. Истината е, че Турция е онова, за което мислят русофилите и европейските пораженци: авторитарният, опасен съсед, без който би било по-добре да можем да се справим, но с когото може и да се окажем партньори – но за кратко и по сметка.
От Русия без любов
Руската „помощ“ винаги струва прекалено скъпо. Сегашният кремълски режим не се различава съществено от Брежневия, така че на всяка цена би съхранил властта на окървавения Асад в Дамаск. А властта на Асад означава нови кланета над цивилни, нови варелни бомби, нови мигранти към Европа и нови радикализации на населението. Асад е престъпник и в най-добрия случай трябва да бъде свален от власт.
Поддържането на съюз с Русия е немислимо, въпреки че непрекъснато се чуват неразумни гласове в тази посока. Това означава да забравим Украйна (Крим и Донбас), Молдова (Приднестровието) и Грузия (Абхазия и Южна Осетия), където Путин извършва чудовищни неща. Това е все едно нов съюз със Сталин, който отново би довел до Желязна завеса над част от Източна Европа, а този път – и над Леванта. Трите балтийски републики вече заявиха, че не биха участвали във формат, в който е включена и Русия. Не е изключено Полша и дори Румъния да повторят такова мнение. За съжаление, тези разумни гласове от Източна Европа не се чуват достатъчно добре в Париж, Лондон и Брюксел, а това може да струва много и на Близкия Изток, и на самата Европа. След Унгария и Чехия, вече дори Полша започва да демонстрира евроскептицизъм, а това е много сериозен сигнал към Брюксел и Берлин, които не могат точно сега да си позволят да ухажват други недоволни съюзници освен Лондон.
Неколкократните руски нарушения на турското въздушно пространство и отказът на руското командуване да изпълни турски нареждания доведоха до свалянето на руски самолет. Това изправи журналистите по целия свят на нокти, защото руската пропаганда е създала очакването, че Москва е готова на бързи, безпощадни и безразсъдни действия. В действителност обаче Кремъл се оказа в ступор. Режимът на Ердоган се оказа по-дързък по логиката на теорията на игрите и изпълни предупрежденията си, а след това се обърна към НАТО. Генералният секретар Столтенберг потвърди, че всяка страна-членка на Пакта може да разчита на помощ, ако бъде заплашена от чужда държава. Това за пореден път демонстрира, че НАТО съществува само заради Русия, била тя съветска или не. Всички идеи за сътрудничество между НАТО и Русия се оказаха несъстоятелни и същевременно се доказа, че Сеерноатлантическият договор не е точният инструмент срещу ДАЕШ, която поне засега все пак не е смятана за истинска държава, а само за терористична организация, присвоила си контрола върху определени територии. Междувременно проектът за „Турски поток“ става немислим, а статусът на Русия като свръхсила е сериозно накърнен. Тя няма полезен ход срещу Турция. От няколко седмици британските пилоти над Ирак и Сирия вече са упълномощени да стрелят по чужди самолети при самоотбрана, а такива самолети могат да бъдат само руски. Съществува възможността руските рейдове срещу ССА, кюрдите и тюркмените да бъдат ограничени. От това печелят всички истински противници на ДАЕШ.
Отделно от всичко това за Европейския съюз, НАТО и Турция е немислимо да си сътрудничи с Русия, докато тя поддържа свои бази на брега на Средиземно море. Разбира се, това е аргумент от позабравения в Брюксел геополитически речник, но геополитиката е език, който Турция и Русия разбират много добре и който Брюксел ще трябва да си припомни, ако иска да да бъде център на сила, а не на слабост.
Европейските интереси
Една демонстрация на самоувереност от страна на Европейския съюз би го укрепила вътрешно и би показала на Русия нуждата понякога да отстъпва от агресивните си намерения. Не трябва да се забравя, че Путин желае отслабването на Обединена Европа и е добре да бъде разубеден в реалистичността на тези си намерения. В този смисъл процесите на деволюция и крайна децентрализация в Белгия, Испания и Великобритания са крайно тревожни. Една по-активна обща външна политика би могла донякъде да ги смекчи, както и да възстанови нещо от разбираемо колебаещата се лоялност на страни като Чехия, Унгария и Полша. Изобщо, добре би било Европейският съюз да спре да бъде толкова вегетариански, както основателно го беше нарекъл бившият чешки военен министър Александър Вондра.
Великобритания по-скоро би следвала плътно американската политика на съдействие само с авиация и информация, макар че Дейвид Камерън съобщи за сформирането на два британси корпуса от по пет хиляди души за нуждите на евентуални бъдещи действия. Обединеното кралство има огромен опит в Близкия Изток, но има и лоши спомени от провала на коалицията без американско съучастие в Египет през 1956. Отделно от това, самата дума „Европа“ бди неприязън в островното обществено мнение, макар че сегашното правителство се опитва да смекчи английското недоверие и дори говори за образуване на пехотни корпуси за участие в Близкия Изток (терминологично „Среден Изток“ от британска гледна точка). Степента на евентуално участие по суша на Великобритания остава неизвестна величина.
Кой да свърши мръсната работа?
От европейските сили в момента Франция има най-боеспособна и тренирана армия, колкото и невероятно да звчи това на българската публика, живееща с представи от миналото. Чуждестранният легион има огромен опит от Западна Африка. А и Франция е най-пряко засегната от последните атентати. Но страни като Германия и Белгия също могат да бъдат полезни в сухопътна операция, макар че на германското военно присъствие навън се гледа с недоверие – а това също е остарял и вече загубил смисъл предразсъдък. Отделно от това, Франция има и исторически опит в управлението на Сирия, а в Ливан френският и досега е нещо като втори официален език.
Коалиция от Франция, Германия, Белгия, още желаещи да се включат европейски страни, кюрдите, Йордания, Израел, ССА, Ливан и Ирак по земя с помощта на САЩ и Великобритания по въздух биха били способни да разчистят ДАЕШ, Ан-Нусра, Хизбулла, Хамас и останалите джихадистки организации в Леванта за около година. Това, заедно с твърдо поведение към Саудитска Арабия би било полезно за Европа и Близкия Изток, защото най-сетне ще доведе до възможност за истински мир и край на бежанската криза. Разчистването на картата би могло да позволи дори решаването на стари проблеми като палестинския въпрос. Особено полезно би било да се обърне внимание и на Йемен, където също текат размирици с опасен за Европа заряд. И тъй като по-горе стана дума за наследяване ангажиментите на оттегляща се Америка, няма кой да поеме функциите на световен полицай освен едно обединено европейско командуване с дневен ред, задаван от малко по-решително поколение парижки и берлински визионери. Африка също поставя много проблеми с кървав въпросителен знак – и също е източник на неконтролирана бежанска вълна, далеч надминаваща скромните нужди на европейския трудов пазар и отъняващите възможности на европейските социални системи. А вече беше споменат френският опит в Африка, макар че Черният континент е тема за друг път.
Големият въпрос е дали сегашните администрации на Германия и Франция могат да постигнат съгласие за операция по суша в Близкия Изток.
Бъдещето: мръсните думи „реколонизация“, „интеграция“ и „асимилация“
Иракски и сирийски Кюрдистан вероятно ще трябва да станат държава. Справедливо е кюрдите най-сетне да получат независимост след всички свои борби и жертви. ССА ще трябва да се превърне в новото сирийско светско правителство, а Асад да бъде свален, заловен и съден извън Ориента. Мирът в Ирак и Сирия относително дълго време ще трябва да бъде гарантиран от европейски (главно френски, а може би и германски) сили с военни части и инструктори, присъстващи на място, както след Първата световна война. Създаването на устойчиви, светски, демократични нации-държави в Леванта ще бъде изключително трудна, непопулярна и скъпа задача, изискваща огромни инвестиции и много хора, но тя или трябва да бъде решена, или ДАЕШ ще оцелее и ще се превърне в истинска държава във вреда на всички ни. А победата, мирът и непопулярната идея за реколонизация все пак струват по-евтино от погребенията в Париж. Отделен въпрос е, че Париж си струва една литургия: но, казано в съвременен смисъл, това означава, че, както беше споменато по-горе, мюсюлманите в цяла Западна Европа трябва да преминат през процес на относително мека културна асимилация, за да се превърнат в секуларизирани граждани и да излязат от гетата, генериращи само проблеми. Само това ще намали напрежението между старите и новите европейци и ще спести на света ужаса от възхода на нови националистически движения в Европа. Това трябва да се избегне – и най-добрият начин за това е като се изоставят и крайностите на досегашния безотговорен, заслепен либерализъм.
Време е Европа най-сетне да осъзнае мястото и отговорността си на свръхсила в света. Дали е способна на това и дали има лидери с такъв интелектуален и волеви потенциал – това времето ще покаже.
Като опит за анализ отлично, но съдържа множество неверни и невъзможни за доказване твърдения. Почти всички учудващо съвпадат с тезите на глобалния властелин, който губи едноличния контрол над света.
С други думи – на автора му липсва честност и морал.
Това чисто жанрово не е анализ, тоест коментарът Ви е неадекватен, Асене 🙂
А това за “властелина” и “морала” си е класическа опорна точка, сиреч неосъветски лаф. Ако бях написал, че Русия е нужна в Леванта, сега щяхте да се възторгвате. Е, не е нужна. Там Ви стяга чепикът.
Твърде идеалистично и далеч от реалностите е този коментар с елементи на пожелания на автора.