Един единствен път в живота си Мохамед Али решава да разкаже своята история в книга и това става в най-трудния период от живота му – докато е отстранен от бокса през 1967-1970 г., заради отказа си да бъде мобилизиран във Виетнам. Боксьорът, променил шампионата в тежка категория завинаги, изградил и популяризирал го, отказва да престъпи повелите на своята религия, и заради това е наказан да не практива единственото, което обича. Предлагали са много пари на Мохамед Али, за да напише книга и да разкаже своята история. Феновете му чакат дълго, за да прочетат неговата гледна точка и през ‘75-а това се случва – излиза единствената официална автобиография на Али, роден с името Касиус Клей. „Аз съм най-великият“, в съавторство с журналиста Ричард Дърам и редактирана от нобеловия лауерат Тони Морисън, излиза сега, четири години след смъртта на боксьора, за първи път на български език от издателство „Кръг“. Преводът е на Светлана Комогорова – Комата, писателят и треньор по бокс Палми Ранчев стои зад редакцията, а поетът Иван Ланджев е автор на послеслова. Родното издание е едновременно литературно и спортно събитие. То изобразява и чества онзи Мохамед Али, който си спечели име и слава като най-добрия в бокса, но и като борец за равни права, пацифист, а донякъде и като поет.
Никой друг боксьор в света не е бил толкова известен като Мохамед Али и то не заради своя стил на ринга, бързина и рефлекси. „В една професия, известна главно с жестокост и кръв, един човек може да притежава благородство и достойнство. Боксьорът се бие „за своя живот и живота на своите семейства, на тези, които обича и които ги обичат“, споделя в книгата си спортистът, някога известен като Голямата уста.
Без да се спира за дълго върху детските и юношеските си години, Али разказва за най-великите моменти в своята кариерара. Той разкрива цялата прословута и дълго време неизяснена история с неговия олимийски златен медал от 1960-а – първия му голям успех като професионалист, който той захвърля в река Охайо, след като отказват да му сервират в ресторант в родния му град Луисвил.
Али ни повежда зад кулисите на един от най-големите му мачове – първата среща за сетовната титла в тежка категория през 1964 г. срещу Сони Листън или първото пришествие, както го нарича самият той. Един мач, предшестван от скандална кампания, в която двамата боксьори, стигат до крайности. Един от куриозите, за който българските фенове вече могат да прочетат, е автобусът „Големия червен“. Мохамед го купува и го откарва при най-добрия художник на табели – баща си, за да го боядиса в оранжево, зелено, червено, жълто и синьо, но предимно в червено. От едната страна е изписано: „Най-колоритният боксьор на света – Касиус Клей, а от другата: Сони Листън е велик, но в осми рунд ще падне в миг!“. Али пътува с автобуса навсякъде и дори отива на мача с него. Докато мерят теглото им преди мача, Али ще произнесе култовата си реплика: „Летя като пеперуда, жиля аз като пчела!“, а когато си извоюва от никого неподозираната тежка победа, той се провиква: „Аз съм кралят на света!“.
Не е пропуснат и един от най-големите съперници в кариерата на Мохамед – световният шампион Джо Фрейзър. Първата среща между тях е наречена „Мача на века“ и е гледана от повече хора по света от всяко друго спортно събитие в историята. Али описва подробно съсипващата загуба, която изпраща Джо в болницата за близо седем седмици, въпреки че е победител. „Аз съм най-великият“ приключва с последната трета среща между двамата „динозаври“ в Манила през 1975 г., когато Али побеждава с технически нокаут. Победителят диктува от Филипините по телефона последната глава от единствената си книга.
И пред камери, и в своята атобиография, Али е казвал много пъти, че боксът е само средство, което го е извело на сцената. Че ако не беше станал спортист, вероятно щеше да е умрял в Луисвил на някоя барикада за граждански права. И това го извисява още повече като шампион и като човек от онзи вид, който рядко се среща в света на спорта.
Из глава „Динозаврите се срещат“
Годината е 1970-а. Тя е почти към края си и всичко това започна да ми изглежда истинско. В началото на годината мислех, че надали някога пак ще работя. Сега близначките ми се родиха, дадоха ми лиценз да се боксирам в Джорджия и в Ню Йорк, победих и Куори, и Бонавена и отново съм в кондиция. Сега вече нищо не може да спре Големия мач – най-сетне ще се състои битката ми с Джо Фрейзър.
През целия декември на 1970-а Хърбърт пресява предложения от организатори и всяка вечер докладва последните оферти: 400 000 долара от Лондон, 600 000 от организатор от Токио, после 1 000 000 долара от „Хюстън Астродоум“. „Медисън Скуеър Гардън“ отпаднаха, когато наддаванията стигнаха до 1 500 000 долара. Ен Би Си направиха предложение за 2 000 000 долара. Обсъждаме всяка оферта и Хърбърт ми казва: „И по-добре можем“.
После идва една седмица, когато той се обажда и казва:
– Пет милиона долара възнаграждение, което да се подели между теб и Джо. Знам, че мога да получа и по-висока оферта, но ще отнеме седмици. Ако Върховният съд реши да не те праща в затвора…
– Вземи двата и половина милиона – прекъсвам го.
– Сега, знаеш, че няма да прибереш 2,5 милиона. Това е цифрата, която ще разиграят вестниците, но федералните власти приспадат милион и половина от тях още преди да си ги пипнал. После, след като градската управа на Ню Йорк, а после и щатската управа не си приберат данъците, ще ти останат към 600 000 долара. После разходите за тренировки ще възлязат на още 200 000. За тебе остават 400 000 – обяснява внимателно Хърбърт.
Бях изненадан от сумата и направо не можех да повярвам.
Хърбърт е прав. Вестниците из цялата страна, кориците на списанията „Тайм“ и „Лайф“, спортни телевизионни и радиопредавания, всички се съсредоточават върху „Боксьорите за 5 милиона долара“.
При все това по онова време това е небивало възнаграждение. И ценоразписът за договорите ми за мачове постоянно се променя.
„Това трябва да е векът на абсурда, на невероятното, ако не и на безумието – пише Милтън Грос, когато чува за това. – Сумата е като от някоя холивудска фантасмагория. Никога преди в историята на развлекателната индустрия на никой изпълнител не са предлагали над 5 милиона долара за еднократно събитие.“
Никой не вярва, че Хърбърт е сключил такава фантастична сделка, докато не отпечатват във вестниците фотокопия от два чека на стойност 2,5 милиона долара.
– Трябваше да го получим – казва ми Хърбърт. – Това е най-рядкото събитие в историята на спорта. Двама непобедени шампиони в тежка категория не са се били никога досега и това може никога повече да не се случи. Ти си най-известният в света – няма президент, крал или кинозвезда, която да може да събере такава тълпа като теб. Освен това никога няма да узнаеш колко много си можел да спечелиш през последните три години. Животът на боксьора е кратък. Опитвам се да ти възвърна част от тия пари и това е начинът да ги получим.
Методът за пазарлък на Хърбърт, който той използва при договарянето на всеки мач след завръщането ми, е просто да обяви цената, в която се цели – въз основа на неговия анализ какво може да спечели мачът, въз основа на историята на участниците. „Тогава първият, излязъл с оферта, който даде сухата пара и я вложи в банкова сметка на Мохамед Али, е онзи, с когото преговаряме – казва той. – Клетвите и обещанията не важат. Имаме и по-големи оферти от пет милиона, но Джак Кент Кук и Джери Перенчио вложиха парите на твое име и на името на Фрейзър.
Четири години по-късно, когато Асоциацията на боксовите журналисти най-сетне призна Хърбърт като Мениджър на годината за 1974-та, той бе надминал другите досегашни боксови мениджъри в лансирането и издействането на големи парични възнаграждения за своите боксьори дотолкова, че Мъри Гудман, най-големият боксов журналист, каза: „Боксът има нужда от нова категория за мениджър като Хърбърт Мохамед. Той е организирал касови сборове от над един милион долара повече от всички други мениджъри, взети заедно. Той знае цената на своя боксьор. Създаде най-известния и най-добре платения боксьор в света. Даде възможност на своя боец да печели средно 5 милиона долара годишно, след като той се завърна на ринга след отстраняването му.“
„Когато се опитваш да защитаваш своя боксьор – каза Хърбърт, – не можеш да пренебрегнеш историята на професионалния бокс. Начините, с които разполагат да откраднат парите, по право принадлежащи на боксьорите, са толкова сложни и заплетени, че единственият начин да се погрижа моят боксьор да вземе приличен дял е да поискам толкова голяма гаранция, че дори и да крадат, това да не засегне много възнаграждението на боксьора. Открих, че най-добрият начин да защитя своя боксьор е да накарам организаторите да постигнат споразумение, че няма други доходи освен посочените в договора и ако е така, боксьорът трябва да получи договорения процент.
Вече познавах Джак Кент Кук, собственика на баскетболния отбор „Лейкърс“ и на „Фелт Форум“, но с Джери Перенчио се срещнах чак когато отидох в „Гардън“ да подпиша договора. Джери изглежда като малък пакостник, развълнуван, защото е победил всичките организатори – ветерани в бокса. Никога преди не е организирал нищо в бокса и явно е горд, че първият му опит е толкова успешен. Свързан е бил единствено с шоубизнеса.
– Това е най-великото събитие, откакто съм жив! – постоянно повтаря той. – То надхвърля бокса. Това е феноменално! Ще го разрекламирам повече и от десанта в Нормандия! Ще събере най-голямата брутна печалба за еднократно събитие в историята на света! „Уолстрийт Джърнъл“ предвижда брутна печалба от 40 милиона долара.
Докато той се хвали колко ще спечели, на мен започва да ми се струва, че май с Джо сме се съгласили на твърде малко, и по време на пресконференцията на Туутс Шор се провиквам към Фрейзър:
– Джо, прецакаха ни!
Искам да се съберем с него и да го обсъдим. Но с Джо сега сме динозаври и времето, когато, освен да се разкъсаме взаимно на парчета за безспорната световна титла в тежката категория, можехме да си сътрудничим за всичко, е отминало. Дори не се поглеждаме в очите. И за това времето е отминало.
Улеснявам Джери да режисира, както я описа Ред Смит, „най-крещящата реклама за всички времена“. Той ще комерсиализира всеки един аспект от мача. Ще се правят филми, ще се пишат книги, ще се продават милиони сувенири навсякъде по света. Договорът на Джери дори му предоставя шортите, обувките и ръкавиците на двамата боксьори. „Ако киностудио може да продава на търг обувките на Джуди Гарланд, колана на Гари Купър и роклята на Мерилин Монро, то и вещите на Мохамед и Фрейзър би трябвало да имат специална цена – казва бодро Перенчио. И една вечер, след като бях избрал екипа си за мача, един от помощниците на Джери влиза в моята съблекалня, за да ми напомни: „Когато мачът свърши, всички дрехи на боксьора стават собственост на организатора. Ръкавиците, шортите, обувките. Всичко го има в договора“.
Договорът изисква да прекарам десетте дни преди мача, като го рекламирам в Ню Йорк. Обичам тълпите, обичам да съм обкръжен от хора, но фоайето на моя хотел е така претъпкано и тълпата се умножава толкова бързо, че съм принуден за последните седем дни да избягам в Маями. На път за летището ята от черни, бели и пуерторикански младежи тичат из Манхатън подир нашата лимузина, настигат ни на светофарите, чукат по прозореца, опитват се да отворят вратата, докато обещавам на един от тях, търчал двайсет пресечки, билети за мача.
Анджело е потресен:
– Никога не съм виждал Ню Йорк такъв.
Не се връщаме в Ню Йорк чак до деня на претеглянето. И когато то приключва, тълпата, промъкнала се зад охраната, обкръжила изходите на стадиона, е толкова гъста, че се боят да ме пуснат да се върна в хотелската стая. Теди Бренър и Хари Марксън, двама служители от „Гардън“, ни откарват в ресторанта на „Гардън“.
– Никоя полиция не може да овладее тази тълпа – казват те. – Може да те нокаутират. Не нарочно – те просто искат да те докоснат, да те видят, да те чуят. Всичко може да се случи.
– Трябва да останеш в „Гардън“. Имаме подготвен апартамент тук – казва Марксън и ме отвежда в една стая, където има телевизор и кушетка.
Анджело изразява опасенията си:
– Остават ни девет часа. Али винаги лежи кротко в леглото си през последните пет-шест часа преди мач. Само така може да си почине.
Но „Гардън“ се страхуват повече какво може да се случи, ако се опитам да изляза, и аз се съгласявам да остана вътре. През целия този ден съм заключен вътре. Но не мога да си почивам на кушетката. Буден съм, докато не идва време да хвана асансьора до съблекалнята и да сложа шортите, обувките и халата, които съм поръчал да ми изработят специално за този мач.
Когато стигам съблекалнята, Бърт Ланкастър вече се е подготвил да заснеме документален филм и да чуе предсказанията ми. Изслушвам получени от него стихотворения, които ме насърчават да победя, когато чувам някого да вика: „Рахаман се бие! Рахаман се бие!“. Изтичвам и заставам зад тълпата на рампата, за да гледам брат си на ринга срещу един английски боксьор в тежка категория – Дан Макалиндън. Но ме връщат, за да довършим документалния филм.
Брат ми е прекрасен художник и скулптор, талантът му е по-голям дори от бащиния ми. Сред всичките му дарби боксът не присъства.
Връщам се обратно в съблекалнята. По пътя виждам Джо Луис.
– Джо! Благодаря ти за онова предвиждане. Благодаря ти за него!
Джо, както винаги, е избрал за победител моя противник.
„Единственото, което може да направи Клей, за да победи – беше казал той, – е да се върне назад във времето преди тези три и половина години. А той не може да го направи. Преди четири години той можеше да победи Джо, но не и сега.“
– Ела на партито ми по случай победата – казвам му. – Ще направя така, че това да е последният път, когато избираш този срещу мен. Тревожех се, докато не те чух да заложиш на Фрейзър.
– Не е единственият, дето залага на Фрейзър – казва един от треньорите ми, щом влизаме в стаята. – Всичките стари професионалисти избират Фрейзър – Арчи Мур, Флойд Патерсън, Джак Демпси, Били Кон, Джърси Джо Уолкът. Всички журналисти също смятат, че Фрейзър ще победи.
Става ми още по-добре. Никога не съм губил мач, когато шансовете са срещу мен.
– Ти си следващият! – изревава Теди Бренър. В едно спокойно кътче на съблекалнята с Хърбърт разговаряме и поднасяме благодарности на Аллах. Преговаряме за последен път плановете ни за битката.
А после изминавам след екипа си дългия път сред тълпата, която нададе рев, щом се появих.
Изкачих се на ринга и започнах да се разгрявам, движех се във все по-широки и по-широки кръгове. Уж случайно, но нарочно докосвах раменете на Фрейзър, когато той застана в своя ъгъл. Само за частица от секундата се поглеждаме очи в очи. Разтърсен съм и когато гонгът удря, аз водя две борби: борбата, която беше в мислите ми – борбата, за която говорех, и тази, в която ще участвам петнайсет рунда. И те не са съвсем еднакви.
– „Няма сблъсък“ – казвам аз на Бундини. – Поръчай плакат „Няма да има сблъсък“ и го изнесете на ринга. И още един плакат с надпис „Пушенето забранено“, а аз ще изнеса пожарогасител, защото Джо все разправя, че като излезе, пушек ще се вдига.
За Джо бях написал повече стихотворения, отколкото за всеки боксьор, срещу когото съм се изправял някога:
Джо ще излезе пушек да вдига сега,
обаче ви казвам, че с мене не бива шега,
ще кълва, ще бода
и пушилката му ще залея с вода.
Това може и в шок да вкара, и в страх,
но Джо Фрейзър ще го направя на пух и прах!
Истинската битка започна… Чувам онзи познат звук, който надава публиката при началото на мач, нетърпеливия рев на тълпата, която иска кръв. Слушам го от дванайсетгодишен и всеки път, щом се надигне, от него ме побиват студени тръпки. Сега го чувам и знам, че го чува и Фрейзър. Той ще влезе в кръвта му, и в моята, и ще ни пришпорва напред, докато умрем тук, ако трябва.
Фрейзър тръгва право към мен. Очаквам го и го заобикалям в кръг, но той продължава да напира, забил брадичка в гърдите си, подскача, лъкатуши. Къс джаб – впечатлявам се, че го притежава.
Отвръщам на удара с бързи десен и ляв и влизаме в клинч. Усещам силата му. Отстъпвам назад. Изстрелвам леви удари и един десен към главата му. Нанасям джаб, но джабовете ми не попадат в целта. Той се снишава под десния ми удар. Пробива, безмилостно, решително. Внимавам за крошето му, за тежкото му оръжие. Изстрелвам десни удари – повечето достигат до него, но някои минават над главата му.
Той настъпва с полюляване и хората крещят: „Джо! Джо! Давай, Джо!“. Ръцете му са като стомана, когато се освобождава от ръцете ми и нанася отстрани гръмотевично кроше. Стягам го в клинч. Той атакува тялото ми, но аз отново го приклещвам. Сипя леви и десни удари в главата му. Към края на първия рунд се опитвам да намаля във времето изтеглянията и сайдстепите и да нападам по-силно, както го бях планирал.
Разговарям с журналистите в моята зала: истинският шампион съм аз! Три години съм чакал, слушал съм всички тези разговори кой е истинският шампион! Всички вие, журналисти! Чуйте ме! Когато всичко приключи, ще извикам всички вас, журналистите, най-отпред. Ще попитам: кой е истинският шампион? Пак ме подценихте! Четиридесет и трима от четиридесет и шестима души избрахте Фрейзър! Казах ви аз, че той е шампион – домашно производство! Ще се повеселя пет-шест рунда, преди да се захвана наистина сериозно. Чаках го това. Този път напишете истината! Всички имате добри места край ринга. Разкажете на хората какво се случва! Разкажете им го както си е, не така, както вие искате да бъде – да ме нокаутират. Разкажете им го така, както аз се бия!
Приключил съм с втори и трети рунд – печеля и двата, и четвъртият вече е сериозно напреднал, когато изведнъж чувствам първото от силните крошета да експлодира в челюстта ми. Толкова тежко, че съм убеден, уцелил ме е случайно. В главата ми кънтят камбани. Отвръщам с къс прав удар, но той пак го нанася, изтегля се, отклонява се и се снишава.
Опитвам се да го удържа в клинч, но той се изтръгва, лявото му кроше се забива в ребрата ми, стоварва се върху хълбоците ми. Никога досега не са ме засягали в хълбоците, но когато те удари Фрейзър, го усещаш. Той ме приклещва на въжетата, прави скок и едно кроше взривява главата ми. Отбивам атаките му, докато гонгът слага край на четвъртия рунд.
Когато гонгът бие за петия рунд, аз го обикалям в кръг. Фрейзър атакува, все тъй безмилостен, по-силно и по-бързо. Изстрелвам ляв ъперкът, който би трябвало да го спре. Главата му отхвърча назад, но той се снишава, изтегля се, отклонява се и ме приклещва на въжетата.
Джабовете ми отскачат от главата му, но той продължава да напада. Защо ли е толкова уверен? Усещам го. Толкова уверен, че към края на петия рунд отпуска и двете си ръце, надсмива ми се, предизвиква ме. Поемам предизвикателството. Изстрелвам прави десни удари към главата му, остри десни удари, които изтриват присмеха от лицето му.
Когато гонгът удря, той се връща в ъгъла си с олюляване. Разтресъл съм го. Но усещам въздействието на ударите, които заби в ребрата ми. Никога не съм се бил с някого, който да има такава енергия. Изпитвам едно ново уважение към Джо. Понякога преценката му за времето, ритъмът му са странни. Той тръгва напред, поема два удара и напада. Макар и да го удрям с честота четири удара срещу един, неговите крошета ме застигат все по-често и по-често. Трябва да предприема нещо. Идва шестият рунд, знам, че водя по точки, но вече знам и че ще ми потрябва чудо, за да завърша мача в шестия рунд.
Изказах прогнозата си по телевизията, камерите ме снимаха за публиката в кината с директно излъчване. Предадох им специално съобщение – предсказанието ми как ще приключи мачът. Предвидих, че мачът ще завърши в шестия рунд, и им го връчих в запечатан плик, който трябваше да отворят само пет минути преди мача. По този начин исках да няма закъснели залози за него. „Ето ме, пет минути преди мача предсказвам.
Ако бях Патерсън, Терел или Чувало, или някой друг боксьор, в този момент щях да се моля или да играя бой със сянка, но аз записвам всичко на лист. Записвам го, за да го видите всички.“ В плика са думите ми:
Ни най-малък шанс!
Джо ще изглежда като аматьор!
А аз ще съм професионалистът!
Ще подскачам, ще удрям, ще мачкам и ще крещя,
четири-пет рунда ще се повеселя,
преди сериозно да се задействам.
Предсказвам, че Фрейзър ще падне в рунд шести!
Джо знае какво съм предсказал и напада бързо, прямо, сурово. Главата му подскача и се извърта, главата му все едно е на шарнир. Нанасям му джабове и прави десни. Стоварвам му кроше и той ме изтиква към ъгъла. Пак лягам върху въжетата и левият му удар се забива взривно в хълбоците, в ребрата ми. После атакува с него и главата ми и като че съм парализиран. Не отвръщам с удар. Лежа на въжетата, а тълпата дюдюка… Джо е открил рунда с кроше в челюстта ми, което ме зашеметява. Сега се опитва да нанесе ъперкът. Атакувам главата му с прави джабове и се опитвам да го накарам да отстъпи, но той напира, напира напред като танк. Замахва тежко към мен, както вися на въжетата. Ръцете му са къси, набити и в близка дистанция удря със страшна сила. Опитвам се да се отдръпна назад, но той ме приклещва на въжетата и мята балтии. Тълпата е скочила на крака и крещи: „Джо! Джо! Давай, Джо!“. Струва им се, че той е близо до победата, а мен никога досега не са ме виждали така. „Джо! Джо! Джо! Джо!“ – реват те. Той сипе удари и те улучват. Нещо е изчезнало от мен. Чувствам се уморен, а още не е минала дори половината от мача. От опит знам, че ако издържа, ще ми дойдат сили. Но въздухът в дробовете ми е нажежен, ръцете ми са натежали. Поглеждам към тълпата. Мисля си как светът гледа. Трябва да извърша онова, което казах, че ще сторя.
Бях предвидил: „Ще кажа на Джо Пушилката: „Хайде де, Джо. Да вдигнем пушек!“. Ще го достигам, защото ръцете ми са по-дълги. Аз съм по-бърз и когато удрям, ударите ще са съкрушителни! Остри атаки! Ударите му в тялото не са чак толкова лоши. Ударите в тялото никога не са могли да убият някого в действителност. Ще кажа: „Хайде де, Джо! Можеш и по-добре! Джо, никакъв пушек не вдигаш!“.
Обаче той действително удря така, че пушек се вдига. Мисля, че в седмия рунд надделявам аз, но в осмия Джо напира, напредва, напада и продължава да надделява. Нанасям му джабове – дълги, остри джабове. Той ме изтласква до въжетата. Там го атакувам с леки джабове. Умората ми е нараснала. Питам се дали Джо Луис е прав за онези три и половина години. Когато лягам върху въжетата, тълпата дюдюка и крещи на Джо да ме нокаутира.
Гонгът бие. Връщам се в своя ъгъл. Трябва да обърна мача.
Идва деветият рунд и усещам как силата ми се завръща. Когато Джо напада, го пресичам с остър десен прав. Крошето му ме кара да залитна, но изстрелвам нови прави десни удари към главата му и те започват да влизат. Изведнъж всичко застава на фокус. Повече не пропускам. От лявата му ноздра тече кръв. Той залита. Пак ми се получава! Той отвръща! Нанасям шест, седем, осем тежки прави удара в главата му. Над окото му има цицина колкото кафена чаша и с всеки удар, който нанасям, тя става все по-голяма и по-голяма. Но той продължава да атакува, продължава да атакува, ала сега съм готов за него. Всеки мой удар попада точно! Когато рундът приключва, от раната над окото му, от носа и от устата му тече кръв. Но той няма да намали натиска. Сега вече знам, че по-скоро ще умре, но няма да се предаде.
