Нощният пешеходец

През света върви цигуларят със своите нощни пешеходци

иска май да се загуби, не мечтае за екскурзоводци…

Иван Блатни, 80-те години

По времето, когато живее на Мъзуел Хил, Иван Блатни често се отбива на Кранли гардънс, малка гара, която работи от началото на 20. век. Сега посреща вече последните си влакове; гаровата сграда с увиснал покрив, мрежовиден свод в стил ар деко и няколко топчести комина изглежда овехтяло… и скоро, след като Иван се връща в болницата „Клейбъри“, престава съвсем да служи по предназначение.

Тук, на спирка Кранли гардънс, Блатни слуша как „деветнайсетият век изнизва се край коловоза“… Сякаш неговите влакове не оставят следи само в пространството, но странстват и във времето.

Когато градили линията през полето,

неразораната почва, треволяци и урви

мъжете с нивелири, щоци, теодолити,

нивелационни лати и геометрични чадъри

приличали на малка военна формация на учение

Дали е копнеел за родината и приятелите?

Не разполагаме с никакви писма от онова време.

Едва доста по-натам, в стихотворенията, от които са се запазили десетки хиляди, превръща сам себе си в част от картинката. И този малък трик го избавя от болезнената тъга по нещата, които чезнат завинаги. Иван Блатни е част от целия този образ. Като в разчленената на отделни действия картина на Дюшан, на която е изобразен хермафродит, стои с единия крак върху гранита по стъпалата на бърненските къщи, докато другия е поставил внимателно върху скърцащите стълби, водещи от тавана към кухнята на „Елмс авеню“.

По следите на присъстващото време, името на Ивановата стихосбирка от 1947 г., е не просто алюзия за Пруст, но също и точно описание на психическото устройство на Блатни. Да остане в настоящето, да преживее достатъчно емоционално времето, в което реално пребивава, повечето пъти е непосилно за него.

От време на време отива на мач на местния футболен клуб.

Или си купува за шилинг и половина билети за два последователни филма и престоява пред белия екран половин ден. Навън си взима от някоя сергия пържена риба, хлебче вместо чипс и чай. Или спагети с доматен сос и чаша евтин кларет…

Друг път си купува от пазара сурова треска и на „Елмс авеню“ я хвърля непочистена в тигана. Рибата започва да загаря и миризмата се настанява в цялата къща. Мирка Вилимова притичва ужасена, избутва объркания поет, отнема газта на печката, разтваря прозореца към градината…

Ето още нещо хубаво:

Не мога да забравя чувството една сутрин/ в Александра парк/ когато бях се слял напълно с гълъбите бели/ бели бяха като сняг…

Ще се посмее и на фейлетона на Бевърли Никълс[1] за пролетта.

Само дето престава да пуска вода в тоалетната и пикае върху дъската.

Ако вярваме на Брушак и Дреслер, през 1948 г. Блатни се озовава в лудницата заради смазващия натиск отгоре му в един кратък времеви отрязък. Сега по-скоро изглежда, че за него е прекалено тежко да дърпа край брега лодката на всекидневните проблеми…

Денят за мен е като хляб корав/ и битка./ Хвърля се отгоре ми с вик „Ура“,/ а това е тъжно до полуда,/ че състезавам се/ със своята душа.

Това пише поетът Бартош Вълчек в края на двайсетте години, спомняте ли си…

Сякаш вярата напуска и нашия нежен бурлак, сякаш не вярва, че ще може да издърпа товара си до целта.

Пък и казал ли му е изобщо някой къде е тази цел?!

▪ ▪ ▪

Една от причините Блатни постепенно да западне е и дългосрочната сексуална фрустрация…

Карел Брушак и Силва Шимсова по изключение са на едно мнение за това, че почти всяка парична помощ от Чешкия бежански тръст Блатни харчи за наслади с проститутки. Различават се само твърденията им къде го прави. И двамата имат право: Блатни ходи по леки жени както в Сохо, където го изпращат спомените на Брушак, така и в няколкото горски парка, които се разпростират из Мъзуел Хил и в местността наоколо – това си спомня пък Силва Шимсова.

Сохо и шумните му улици водят главно към 1948-а, като Иван от дистанцията на почти четиридесет години се връща там в своите стихотворения. Веднъж подхвърля дяволито:

Краища има много, охо/ да речем Пикадили Сохо/ колко пъти нощем там съм бил!

Друг път сам се укорява и си обещава по-добри дни:

Да избягвам грешките, направил съм ги много/ дано разцъфне цветето/ дано отвори се Сохо/ и момичета красиви там ще се разхождат

 

А тази записка е още по-буквална и по-ценна от документална гледна точка:

A lot of angry penises are appearing[2]/ всеки паун в Сохо опашката си вирва/ там нявга имаше много хубава блондинка само за либра

 

Когато обаче довежда под покрива на „Елмс авеню“ четиринайсетгодишно момиче от местния цирк, става лошо. Според едно свидетелство, става дума за чехкиня, по всяка вероятност точно от Бърно, но и това не помага: Мирка Вилимова настоява, че момичето трябва моментално да напусне.

Иван обаче се заключва в стаята – и минават цели три дни, преди да се подчини на натиска на домакинята и да изпроводи храненицата си. За раздялата на двете „гургулици“ съдейства лондонската полиция… а когато строгият полицай, който подкрепя вещо авторитета на Мирка, най-накрая отвежда момичето, се събира семейният трибунал… Униженият поет чака какво ще е решението относно по-нататъшния му престой на „Елмс авеню“ и по всичко личи, че му е все тая. В крайна сметка му позволяват да остане; вероятно за него тогава се застъпва най-вече бившият депутат, за което тридесет години по-късно поетът му се отплаща със стиха има име съдбоносно Блажей Вилим/ затова край него всички винаги са мили…

Тази случка с щастлив край притежава характеристиките на черната гротеска – жанр много популярен на Острова. Достатъчно е обаче да си представим, че например Иван Блатни донякъде неудържимо – както оня път с Меда Младкова, е решил, че не иска вече да е сам… и това, което остава, е съжаление. Съжаление за това колко отчайващо не му върви на майстора на стихотворната форма да намери подходящ израз за една житейска потребност.

На „Елмс авеню“ нещата се връщат в старите коловози, но някаква горчивина остава и в двете страни; най-малкото, отношението на Блатни към Мирка Вилимова доста ще охладнее за известен период.

Така че Иван прекарва все повече време навън. По-често от преди посещава Чешкия клуб на „Уест енд лейн“, в Западен Хампстед, макар самият клуб да е малко далеч…

В чешкия клуб в недрата на града,

сега, когато толкоз рано се мръква,

келнерът разпалва лампите и носи чешката храна.

 

Най-накрая у дома.

На чешки си поръчвам бира.

На сцената акордеон, в кухнята подрънкват чаши.

В неделя ще играят куклен театър…

Но не е само куклен театър. В добрите времена на Чешкия клуб в главната зала се провеждат всяка събота забави, от време на време има вернисаж. С намаляването обаче на потребността от принадлежност на все по-асимилираните емигранти, се променя бавно в блатце за идиоти, които все така ругаят отношенията на другите. В агора на хитреците, чиито речи докосват звездите… но винаги само тук, в комуната чешки ренегати, в най-малкия възможен космос.

Блатни не е от тях. Винаги предпочита да гледа, отколкото да говори… а чешкият контекст с английска бира в добавка въздейства все едно се е пробудил в някакъв сън.

Веднъж се връща късно и сварва Мирка долу в кухнята; седи сама на масата, пред нея има само чаша вода: „Трябваше да пия хапче, не мога да заспя и ме боли глава“, казва на Иван стопанката на дома… и после разговарят като едно време и си приказват до три сутринта.

При това става ясно, че най-вероятно са се засичали още през 1944-а на вернисажа на първата самостоятелна изложба на Худечек в Художествена беседа. И били еднакво запленени от мотива за „нощния пешеходец“. Сигурно за Мирка това са били просто красиви картини, докато за Иван Нощния пешеходец на Худечек – повторен в много варианти, се превръща „сам по себе си в символ на определена форма на съществуване“; поне така казва на Мирка Вилимова онзи път на прибиране от Чешкия клуб.

„Нощният пешеходец – продължава темата разпалено, – е символ на самотата и тъмнината, от които се страхува човек, макар че с потропването на собствените си подметки всява страх в душите на всички, които е разбудил в този момент…“

При това е трудно да се каже за какво си мисли.

Може би само осъзнава, че „нощният пешеходец“ трябва да крачи дори когато не знае накъде водят стъпките му, дори когато е наясно, че път назад няма.

▪ ▪ ▪

Спомняте ли си стиха за тиганиците и мекиците? Има продължение:

Щом вечер затвореха Хайгет Ууд

в Кан Ууд оживяваха чудовища древни

а аз бях зад неговите стени

доведен от нощните ми крачки бавни

от Хампстед до Мъзуел хил…

Нощни крачки бавни, затвори ли врати Чешкият клуб.

Безкрайните нощни крачки от врата към врата, когато в топлите летни нощи Славек и Плевик се изпращат взаимно, само и само да не прекъснат започнатия разказ.

Тайнственият свят след полунощ, когато вече всички спят и само Нощния пешеходец крачи под звездите; тъмнината се е спуснала като пелерина от леко прегърбените му рамене, а отдалеч се дочува птица от лъките на Юндров… или от Хайгет Ууд?

Колко пъти крачи така Иван Блатни през Бърно, с глава, олекнала от многото вино, с обонянието си още чувства аромата на пудра, а върху устните – вкуса на червило!

И после цялото странстване из Лондон през 1948-а, за причината можем да гадаем до края на света. Страхът от руските агенти и чешките разузнавачи ще остане завинаги атрактивна теза; разходките за проститутки, които спят денем, потвърдена реалност.

Притеснителната, параноидна версия е пресъздадена чудесно от Арнощ Ванечек в неговата творба „Лондонски калейдоскоп“, излязла е през 1961-ва, но се връща отчасти към тези съдбоносни дни:

„През нощта, в стаята на партера на хотел „Майлстоун“, дръпнах завесата и съзрях на улицата изчезваща фигура. Някакъв мъж бягаше с големи подскоци по паважа, а палтото му се вееше. Приличаше на грозна нощна птица или на махолет, гротескно приспособление за летене с черни прилепски криле…“

Това е образ като от „Джурасик парк“, само дето древните чудовища, за които говори в стихотворението си от 80-те години Иван Блатни, в действителност са пенсионери, тъй като в Кан Ууд се намира един от първите герантологични центрове в Лондон… Викторианският дом за господа „Кенууд“ (така е правилно) въздейства по тъмно наистина призрачно и притежава история почти идентична с тази на болница „Клейбъри“. Още по-ужасяващо въпреки това е гробището Хайгейт Ууд, където се намира и вечният дом на автора на Комунистическия манифест. Примитивната, масивна форма на гробницата се издига най-малко два метра нагоре, а отгоре й е курдисан бюст на навъсен гений, огромна глава без шия, така че цялото това нещо изглежда сякаш някой е забил Маркс с огромен чук в бетоновия блок.

▪ ▪ ▪

И на дневна светлина Хайгейт Ууд е магично място и ако някой реши да поеме днес по традиционните нощни стъпки на Иван, ще се сдобие с атрактивен пътеводител, чрез който може да преживее всички нявгашни убийства, случили се там, и ще срещне чудовища, които се чувстват на това място като у дома си.

Още древните римляни имали тук сметище… и доста от онова, което изхвърляли, ще откриете на почетно място в Лондонския музей.

По-късно точно тук, малко след края на Лондон, разбойници нападали почтени граждани, тръгнали на север. По прекия път през Кенууд значи са пътували само луди или много смели търговци. Свидетелствата от онова време говорят за десетки нападения, които нерядко завършвали със смъртта на нарочените жертви… и дори днес, при разходка в шубрака и застрашително стърчащите храсти, човек го обзема тревога. Все едно някой още дебне точния момент да нападне. От местните духове най-популярна е тъмна фигура, изплуваща внезапно от горския сумрак и приближаваща с огромна бързина на кон към вцепенилия се от ужас пътник. Някаква възрастна жена описва за нуждите на печатния пътеводител как тупнала на калната земя и замряла в очакване да я прегазят конските копита…

Малко по-натам, на Хампстед хийт – тоест, мястото, което ще се превърне в съдбоносно за Блатни, сигурно и днес можем да намерим „пейката на доверието“, на която сядал по време на дългите разходки Хенри Джеймс заедно със своя приятел, прочутият художник и по-късно изненадващо успешен романописец Джордж дю Морие, баща на още по-известната авторка Дафни дю Морие…

Тук има къща и певецът Стинг; когато отсъства за дълго, у тях живее Пиърс Броснан. Два входа по-натам доста време е живяла Ани Ленъкс, но отдавна е продала имението си на Джордж Майкъл, чиято история с неизвестен по-възрастен партньор, разгласена обилно от медиите, се е разиграла в същия парк, където някога си доставял удоволствие и Иван Блатни. С което кръгът се затваря и ние се връщаме в 1953 г.

Из „Поетът. Роман за Иван Блатни“ на Мартин Райнер. Превод Красимир Проданов. Издание на „Изида“.

Действителната история на този реален човек е повече от удивителна. Признат за едно от най-големите дарования на чешката литература, Блатни потъва сякаш в неизвестното. И е смятан в продължение на няколко десетилетия просто за мъртъв.

Докато един ден не възкръсва за света благодарение на срещата си с една обикновена британска медицинска сестра. Романът „Поетът“ пресъздава живота на Иван Блатни. Следва го по уличките на Бърно, открива го и на най-неочакваното място във Великобритания – психиатричните клиники, където той търси убежище… За да създаде свят, по-красив от реалния – в стихове. Авторът – Мартин Райнер, събира материали и пише книгата си в продължение на три десетилетия. И пред очите ни оживява една личност, чийто талант можем да опишем само с една дума: гениален. И няма как да е другояче: когато говорим за сюрреализъм, поезията на Иван Блатни е онова, което в изобразителното изкуство е Салвадор Дали. Истински литературен феномен, Иван Блатни е бяло петно в очите на няколко поколения – и точно тази несправедливост иска да поправи с книгата си Мартин Райнер. Впуска се назад във времето и търпеливо, ден по ден и година след година, възстановява живота на поета. Среща се с живите все още негови съвременници – и проучва над 400 източника. Черпи безценна информация от писма, от разменяни тайно стихотворения, от публикувани от емигрантски издателства книги. И пред нас наистина възкръсва образа на лошото момче на чешката литература – Иван Блатни. А заедно с него – и на цялата плеяда поети и творци от времето между двете световни войни. Със съдби трудни и в повечето случаи трагични. Дете-чудо, което се превръща в мъж, обвит от загадки – това е самият Блатни. Въздействащ чудотворно и на жените, и на литературните си противници, той емигрира през 1948 г., за да се спаси от комунистическата диктатура в родината си. Безкрайно чувствителният човек се решава на крайно непопулярна крачка. За да избяга от непрекъснато раздирания от противоречия свят, той търси спокойствието на психиатрична клиника. Но дали животът не му е приготвил нова горчива чаша…

Колкото повече са легендите около образа на Блатни, толкова повече бива лишаван поетът от най-скъпото си – възможността да пише. И все по-уверено върви той към своето собствено митологизиране. Открит случайно от британска медицинска сестра, Блатни обаче дочаква реванш. Комунистическият режим го обявява за мъртъв, но той създава още по-интригуващи книги и предначертава развитието на поезията за десетилетия напред. Но дали е смятан за луд, или пък за поет – това на практика е едно и също: защото той е различен. Нали „истинският творчески талант – както пише Райнер в книгата си, – е едновременно и дар, и проклятие. Нямаш право да го отхвърлиш; пък и не можеш. И ще пиеш от този чудодеен извор, докато не те погуби.“