Ървин Уелш е роден в шотландския град Единбург на 27 септември 1958 г. Неговото семейство се мести от Лийт в Мурхаус, Единбург, когато той е четиригодишен. Майка му работи като сервитьорка, а баща му, поради влошеното си здравословно състояние, става продавач на килими. Той умира, когато Ървин е на 25 години. Уелш напуска училище на 16г. и се записва на курс по електрическо инженерство. По-късно започва работа, поправяйки телевизори, но приключва с това занимание, след токов удар. През 1978г. се премества в Лондон, където окупира пънк сцената свирейки на китара и пеейки из нощните клубове. В края на 80-те години Ървин Уелш често сменя заниманията си, от градски съветник до ДиДжей, промоутър и продуцент на Хаус музика. Големият му пробив в литературата идва през 1993 г. с излизането на скандалния му роман „Трейнспотинг”. Книгата описва епизоди от живота на група младежи, подлагащи се на разрушително приятелство, свързано със зависимост към хероин, опитващи се да избягат от скуката и бруталността на заобикалящия ги свят. Творбата му предизвиква както шок и отвращение в някои среди, така бурни аплодисменти в други. Sunday Times определя романа като „най-доброто нещо, случило се на британската литература от десетилетия“. Три години след излизането си, книгата се появява на екран, режисирана от Дани Бойл, като прави Ървин Уелш световна звезда. Следват не по-малко провокативните романи – „Кошмарът Марабу” (1995), „Гавра” (1998), „Лепило” (2001), „Порно” (2002), „Креватните тайни на майсторите готвачи” (2006), „Престъпление” (2008) и др. С тях Уелш продължава да вади неприятни истини за съвременното обществото, нещо, което малко писатели си позволяват да правят. Уелш пише за всичко това „от другата страна“ на ценностите и нормите, извън приетото и толерираното. „Липсва стремеж към какъвто и да е вид социално действие. Така, че ако напишеш нещо за деградация и болка, всичко, което правиш, е да затвърждаваш буржоазните ценности на хората, които казват: “Аз не съм в тази позиция. Доволен съм от живота си. Това няма нищо общо с мен”, твърди Уелш.
Г-н Уелш, как израстването Ви в работническата класа в Шотландия Ви оформи като писател?
Много е трудно да бъдеш обективен за себе си и собствените си обстоятелства, но това, което знам, е, че аз израснах заобиколен от разказвачи. Всички в моето семейство са страхотни разказвачи. Баща ми и неговите братя просто не спираха, те можеха да разказват невероятни истории. Мисля, че това е свързано с келтската традиция на разказването от уста на уста. Хората са били склонни да разказват приказки. Когато пораснах, започнах да ходя по кръчми и това ми хареса.
Да слушате как хората разказват историите си в кръчмите?
Да, да излезеш и да прекраш една луда вечер, а после да седнеш в кръчмата и цяля неделя просто да говориш за това, което си правил през уикенда. Това бяха едни от най-хубавите дни. Всъщност, мисля, че основното нещо, което ме информира беше… това усещане за общност. Историите са важни. Научих толкова много за другите поколения, слушайки как хората разказват тези истории, слушайки родители, баби и дядовци, лели, чичовци, които ми разказваха как е било.
Как биха се развили нещата, ако бяхте отишли в престижен университет да учите литература?
Вероятно бих бил много по-различен тип писател. Щях да съм наясно, че стоя на раменете на тези гиганти. Но тъй като първоначално ориентацията ми беше предимно слухова, аз много се интересувах от музика, мисля, че го използвах като някакъв вид отдушник, с цел да бъдa част от тази общност и култура. Аз не отричам съзнателно големите писатели на нашето време, но не се позовавам на тях по начин, по който бих направил, ако идвах от по-високо ниво в обществото.
Какво е по-важно за един писател: житейският опит или многото писане?
Мисля, че трябва да се намери баланс между двете. За да бъдеш добър писател, трябва да си добър четател, трябва да се интересуваш от литература, трябва да се интересуваш от някои от най-великите класически книги, трябва да изпитваш непрестанно удоволствие от книгите, и да се наслаждаваш на работата по тях. Наистина трябва. Но същевременно трябва да си подготвен да излезеш навън и да правиш различни неща, да се огледаш и да общуваш с хора. Трябва да ангажираш сетивата си. Ти живееш твоя живот, и по този начин можеш да предложиш нещо ново, защото в противен случай си просто един съставител или редактор на случките на другите хора.
Бих си помислил, че поставяте по-голям акцент върху опита, съдейки по вашите книги.
Те вървят заедно ръка за ръка. Спомням си, един приятел ми каза, по времето, когато направих Трейнспотинг – “Ти ми открадна шибаната книга!”. Той беше наркоман в продължение на много години, повече време от мен, но аз бях този, който написа книгата, нали разбирате? Трябва в действителност да го направиш. Трябва наиситна да седнеш и да го направиш, няма как да е само житейският опит. Много хора имат страхотни преживявания в живота, но нямат никакво желание да ги напишат на хартия.
Идеята не е достатъчна.
Именно. Идеята не е достатъчна. А най-дразнещото нещо за мен като писател е, когато хората идват при мен и казват: “Хей, аз имам страхотна идея за книга. Аз не съм писател, но имам чудесна история.” (Смее се). Това е много мило от тяхна страна, но аз им казвам,” Вижте, аз имам страшно много шибани истории. Имам цял един шибан склад, пълен с идеи.” Идеите никога не са били проблем за мен. По-скоро е това, да седна и да пиша за тях. Това винаги е било най-трудното нещо за мен.
Има едно предаване, което се споменава в най-новата Ви книга ”Сексуалният живот на сиамски близнаци”, където хората трябва да напишат три страници в поток на съзнанието всеки ден. Правите ли подобно нещо, за да поставите началото на Вашия творческия процес?
Не! Не, изобщо. Аз не използвам тези методи, но обичам подобни неща, този тип „помогни си сам” и различни начини за самоусъвършенстване. Обичам културата около тях. Харесва ми идеята, че не можеш просто да седнеш и да напишеш една хубава книга, трябва да преминеш през идиотска програма за това. Разбира се, ако това работи за вас, направете го – аз не се опитвам да критикувам или да се присмивам на никого – просто ми се струва доста смешно. Тези хора, които просто минават на следващата програма, следващата диета. Това е консуматорското общество, в което живеем. Ние винаги търсим следващия продукт, който ще промени живота ни, вместо просто да излезем от това и сами да променим живота си.
До каква степен книгите Ви са базирани на вашите собствени преживявания?
Ранните ти книги винаги са малко или много автобиографични, повече отколкото по-късните. Книгите Скаг Бойс и Трейнспотинг, по специално, съдържат много от мен в себе си. Основните герои в последната ми книга са две американки, на възраст около трийсетте, но жена ми я прочете и каза: “Ти си тези две героини!” (Смее се) В някои отношения твоите герои са снимки на това, което се случва в живота ти по това време, но понякога оставаш и изненадан.
От шокиращите неща, които Вашите герои правят?
Да, но ако се опитваш да шокираш, никога няма да ти се получи. Всичко, което пишеш, трябва да излиза от твоите герои. Харесва ми да влизам в героите, които са замърсени с техните проблеми. В Трейнспотинг Рентън е в много лош момент от живота си, той се опитва да откаже хероина… Вие го срещате, когато той е в една много лоша ситуация, и тези лоши обстоятелства водят до драма. Брус Робъртсън в Гавра, можете да видите, че той е имал различен живот, преди да получи нервен срив. Тези неща са много конструктивни за мен, и те са свързани основно с провала, и как се проваляме като човешки същества.
Вие се интересувате от провала?
Провалът просто е по-интересен. Успехът идва само в една форма. Той не ви учи на нищо. Провалът се случва по най-различни начини, и ви учи на най-различни неща. Човек се учи, когато греши. Може би това е просто шотландския начин на мислене, но дори когато съм постигнал нещо с огромен успех, винаги успявам да намеря грешки в него. Това често е свързано със смисъла на живота, провала. Най-големият провал е, че ние остаряваме и умираме.
Това е ужасно.
Може би, но другите неуспехи, които имаме по някакъв начин предвещават това. Те ни казват за състоянието на човека. За мен, когато наблюдаваш този тип страдание и упадък, по някакъв де факто начин, поставяш красотата на живота на фокус.
Кои са провалите в живота Ви?
Провалил съм се в много неща – не успях да стана музикант, не успях да се себеизразявам артистично по никакъв друг начин. Ето защо си казах, че ще напиша роман и си дадох 18 месеца, за да го направя. Казах си: “Не ме интересува какво ще излезе накрая, аз ще завърша това копеле.”
Оттогава казвате, че откриването на това, какво искате да правите с живота си, е било ощипването, което сте търсел, когато сте вземал хероин.
Да, стигнах до момента, когато вече наистина изпитвам удоволствие от това, което правя. Обичам да излизам, да се срещам с хора, но аз вече не съм шибана заплаха. Наскоро се срещнах с Андрю Инс от рок-бандата Primal Scream, и ние пием чай, денят навън е прекрасен, наслаждаваме се, говорим си с хората, които идват в кафенето, птичките пеят. И най-често, в подобна ситуация, ние бихме отишли направо в кръчмата, но нямахме желание за това. Това е нещо като, да си бил насран толкова дълго време, че трезвеността е всъщност новото насиране.
Това освежаващо ли е?
Да, наистина е така. Това е като да ти падне голям товар от раменете. Когато остаряваш, наистина не се тровиш така, както си го правил преди. Не се тровиш по този еуфоричен начин, защото си го правил толкова много пъти, че емоциите не са същите. Нивото на интоксикация просто спада. Мисля, че когато остаряваш, започваш да си мислиш, че има определен брой оставащи дни. Това е по-добре от времето, когато си можел да прекарваш седмици в пиянство, нямайки представа за собствената си смърт. Когато остаряваш, си много по-наясно: “Това е нещото, което обичам да правя, това ме въодушевява”. Преди наистина обичах да пиша пиян.
Наистина ли? Аз едвам ставам от леглото, когато имам тежък махмурлук, още по-малко да направя нещо продуктивно или творческо.
Сега вече не се притеснявам. Просто си лежа в леглото и се самосъжалявам! Преди можех да препивам и да имам махмурлук от миналата вечер, да се чувствам много зле, почти освободен, да излизам от болката, която изпитвах. Сега вече не мога да правя това. Когато остарееш и имаш махмурлук, си прецакан. Когато си млад можеш физически да останеш в добра форма, ако препиеш, но ако го направиш, когато си вече на възраст, това сериозно те афектира. Особено, когато имаш работа, и седиш на бюрото по цял ден…
