През първия месец на президентския пост Барак подписа Закона за справедливо заплащане на труда Лили Ледбетър, който защитава работниците от дискриминация в заплащането, основана на пол, раса или възраст. Разпореди да се спре прилагането на изтезания при разпит и направи опит (в крайна сметка неуспешен) да затвори изолатора в Гуантанамо в рамките на година. Предефинира етичните правила, регулиращи контактите на служители на Белия дом с лобисти и най-важното: прокара в Конгреса важен законопроект за икономическите стимули, въпреки че нито един републиканец в събранието не гласува за него. Доколкото можех да преценя, началото беше успешно. Барак изпълняваше обещанията си.
Като допълнителен бонус идваше за вечеря навреме.
За мен и момичетата това бе изненадващо и радващо. Животът в Белия дом с президента на Съединените американски щати беше по-приятен от живота в Чикаго с баща, който работи в някакъв далечен сенат и често го няма, защото води кампания за по-висок пост. Най-после имахме татко на наше разположение. Сега животът му бе по-подреден. Както винаги, работеше абсурдно много часове всеки ден, но точно в 18.30 влизаше в асансьора и се качваше на горния етаж, за да се наслади на вечеря с цялото семейство, дори и ако после се налагаше пак да слезе в Овалния кабинет. Майка ми също понякога се присъединяваше към нас за вечеря, макар че тя също си изгради определена рутина. Сутрин се отбиваше да каже „Добро утро“, преди да заведе Малия и Саша на училище, но вечер предпочиташе да ни оставя сами и хапваше в слънчевата стая до спалнята си, докато по телевизията даваха „Риск!“. Дори когато я молехме да остане с нас, обикновено махваше небрежно и казваше:
– Имате нужда от време за себе си.
През първите няколко месеца в Белия дом се чувствах длъжна да внимавам във всичко. Един от първите уроци, които научих, бе, че животът там може да е доста скъп. Макар че не плащахме наем и сметките ни за комуналните услуги и за персонала се поемаха от бюджета, ние трябваше сами да покриваме всички други разходи, които бързо растяха, особено като се има предвид, че всичко бе на нивото на скъп хотел. Всеки месец получавахме подробна сметка за всяка храна и руло тоалетна хартия. Плащахме за всеки гост, когото канехме да пренощува или на вечеря. А с кухненски персонал, който следва стандарти като за пътеводителите на „Мишлен“ и има искрено желание да угоди на президента, трябваше да внимавам какво се сервира. Веднъж Барак небрежно подхвърли, че харесва някакви екзотични плодове за закуска или суши за вечеря и готвачите ги включиха като редовна част от менюто. Едва по-късно, когато преглеждахме сметката, осъзнахме, че някои от тези глезотии се внасят на висока цена от чужбина.
Основен обект на моята бдителност в тези първи месеци обаче бяха Малия и Саша. Наблюдавах настроението им, разпитвах ги как се чувстват и как общуват с другите деца. Опитвах се да не реагирам твърде бурно, когато ми съобщаваха, че имат нова приятелка, въпреки че вътрешно тържествувах. Знаех, че е трудно да се организират игри в Белия дом или разходки с децата, но постепенно измислихме система.
Имах на разположение лично блекбери, но ме бяха посъветвали да огранича контактите си до десетина най-близки приятели – хората, които ме обичат и държат на мен без никакви задни цели. Голяма част от комуникациите ми минаваха през Мелиса, която сега бе мой заместник-началник щаб и познаваше ежедневните ми навици по-добре от всеки друг.
Тя поддържаше връзка с всичките ми братовчеди и с приятелите ми от колежа. Давахме телефонния ѝ номер и адреса на електронната ѝ поща, а не моите, и препращахме всички заявки към нея. Причината бе в това, че сега постоянно се появяваха стари познати и далечни роднини и искаха нещо. Може ли Барак да говори на нечие дипломиране? Мога ли аз да произнеса реч пред нечия организация с идеална цел? Бихме ли отишли на еди-кое си парти или мероприятие за събиране на средства? Повечето молби бяха добросърдечни, но беше прекалено да поема всичко наведнъж.
Що се отнася до ежедневието на нашите момичета, често трябваше да разчитам на младите служители, за да ми помагат с организацията. Екипът ми своевременно се срещаше с учители и администратори в „Сидуел“, за да синхронизира датите за важни училищни мероприятия, да изглажда процеса на информиране на медиите и да отговаря на въпроси на учителите относно преподаването на теми, свързани с политиката или актуалните новини. Когато момичетата започнаха да планират извънучилищни забавления, моят личен асистент пое основната отговорност да записва телефонните номера на други родители и да организира транспорта до и от местата на срещите. Както и преди това в Чикаго, държах да се запозная с родителите на новите приятелки на момичетата, канех на обяд някои от майките, а на други се представях по време на училищни дейности. Несъмнено тези срещи понякога бяха неловки. Знаех, че на новите ми познати са им необходими минута-две, за да забравят всичко, което досега са си мислили за мен и Барак, всичко, което им е втълпено от телевизията или вестниците, и ако е възможно, да ме възприемат просто като майка на Малия или на Саша.
Неудобно беше да обяснявам на хората, че преди Саша да отиде на рождения ден на малката Джулия, Сикрет Сървис трябва да влезе в дома им и да провери сигурността. Неудобно беше да изискваме социалноосигурителния номер на всеки родител или учител, който ще докара някое дете в дома ни, за да си играе с нашите. Неловко наистина, но необходимо. Не ми харесваше, че всеки път когато се запозная с нов човек, трябва да преодолявам тази странна малка пропаст, но с облекчение забелязах, че не е така за Саша и Малия, които дотичваха да посрещнат приятелите си от училище, щом охраната ги доведе в Дипломатическата зала, хващаха ги за ръце и кискайки се, хукваха навътре в сградата. Оказва се, че децата се интересуват колко си известен само няколко минути. След това просто искат да се забавляват.
Из „Моята история” Мишел Обама, превод: Марин Загорчев, Изд. „СофтПрес”
От 2009 до 2017 г. Мишел Робинсън Обама е първа дама на Съединените американски щати. Завършила е университета „Принстън“ и юридическия факултет на университета „Харвард“ и започва професионалния си път в чикагската адвокатска кантора „Сидли и Остин“, където се запознава с бъдещия си съпруг Барак Обама. По-късно работи в кметството в Чикаго, в Чикагския университет и в Медицинския център на Чикагския университет. Мишел Обама е и основател на Чикагския клон на „Социални съюзници“ – организация, която подготвя младите хора за кариера в служба на обществото и дейностите с идеална цел. Днес семейство Обама живее във Вашингтон. Мишел и Барак Обама имат две дъщери – Малия и Саша. „Все още има много неща, които не знам за Америка, за живота, за бъдещето. Но със сигурност познавам себе си. Баща ми Фрейзър ме научи да се трудя здраво, да се смея често и да държа на думата си. Майка ми Мериан ми показа как да мисля самостоятелно и да използвам гласа си. Заедно, в нашия тесен апартамент в Чикаго, те ми помогнаха да разбера стойността на нашата история, на моята история, на историята на нашата родина. Дори когато не е красива и идеална. Дори когато е по-реална, отколкото ви се иска. Вашата история е нещо, което имате и което винаги ще имате. Тя заслужава да я цените”, споделя Мишел. И днес тя продължава да бъде една от най-вдъхновяващите жени на планетата. Като първа дама – първата афроамериканка в тази роля, Мишел има огромна заслуга за това Белият дом да е по-гостоприемен и отворен; превръща се във важен защитник на правата на жените и момичетата в Съединените щати и в целия свят, из основи променя отношението на семействата към здравословния и активен живот и подкрепя съпруга си, докато той превежда Америка през някои от най-мъчителнитей периоди.
