ВЪПРЕКИ ВСИЧКО*
Quousque tandem?
(Докога най-сетне?)
Цицерон, Първа реч срещу Катилина,
I, 1, 1
ЗА РАЗЛИКА ОТ предишното десетилетие през 80-те години печатните медии в България са с една-две идеи по-дръзки, доколкото това е възможно и доколкото автори и редактори са склонни да поемат риска от наказание или уволнение. Съветските заклинания за „гласност“ и „перестройка“, проповядвани от Михаил Горбачов след погребенията на височайшите трупове на геронтокрацията – Леонид Брежнев (1982), Юрий Андропов (1984) и Николай Черненко (1985) – мамят с обещанията за повече свобода и това ги прави привлекателни не само за Изтока, но и за Запада. Съществува и примерът на съветските вестници и списания, които от средата на десетилетието се превръщат в настолно четиво за нашата интелигенция. Макар и спорадично, в българската преса продължават да се появяват публикации за Милчо Левиев, свързани както с конкретни негови изяви, така и от по-общ характер.
През 1983 г. сп. „Младеж“ (юнският брой № 6/1983) публикува голям блок от материали, посветени на българския артист и работата му с квартета Free Flight. Точно тази дързост коства много на екипа на изданието. По лично нареждане на Николай Добрев, секретар по организационните въпроси на ЦК на ДКМС (Комсомола), в кратки срокове ръководството на списанието и повечето редактори са принудени да напуснат. В кариеристичните си амбиции Николай Добрев ги подменя с удобни нему послушковци, които успяват да обезличат популярното сред българската (и дори съветската, представете си!) младеж месечно издание. След рухването на Берлинската стена някои от тези конформисти шумно навлизат в медиите, модата и дори политиката. Самият Добрев, в качеството си на министър на вътрешните работи в правителството на Жан Виденов, се превръща в „национален герой“, след като връща на президента Петър Стоянов (04.02.1997) мандата на БСП за съставяне на ново правителство. Това се случва в момент на много високо обществено напрежение, недоволство и масови улични протести.
През 1984 г. участието на Милчо Левиев в културната програма на олимпийските игри в Лос Анджелис, бойкотирани от съветския блок, е отразено в сравнително скромен обем единствено от централния в.„Отечествен фронт“. Пак в. „Отечествен фронт“ публикува авансово и откъс от пътеписа на стария кинокритик Яко Молхов, коренно различен по своя добронамерен тон от вече цитирания недодялан опус на Божидар Божилов.
Пианото си седеше на малкия подиум, всеки можеше да подрънка на него. То отдавна не е било акордирано и как можеше сега един солист от ранга на Милчо Левиев да дава „концерти“, както го бяхме обявили! Жана се разстрои, че не бяхме проявили съобразителност, аз бях смутен и тогава Милчо Левиев се усмихна и с жест, който никога не ще забравя, тръгна към пианото, като ни каза: „Няма да е концерт, а нещо друго“. Това „нещо друго“ беше вълшебството на неговия импровизаторски талант. Още няколко пъти слушахме Милчо Левиев. Най-значителната му проява беше в Мюзик сентър, концертната зала “Доръти павилион“, където в сборен концерт на филхармонията бяха изпълнени творби на чуждестранни, но живеещи в Америка композитори. Не от домашно тщеславие определям, че най-значимото в този концерт беше изпълнението на една симфонична творба за пиано и оркестър на Милчо Левиев.
През 1985 г. сп. „Родолюбие“, орган на Комитета за българите в чужбина, публикува голям блок материали за Милчо Левиев, основа на който е разговорът му с критика Джон Горгоне след поредица концерти в Сан Франсиско през 1979 г. Конструкцията на тази публикация твърде много напомня предложението на сп. „Младеж“. Отзовава се и предназначеният за чуждестранни читатели седмичник Sofia News (21.01.1987), който излиза в четири емисии (английска, руска, немска и френска), а малко по-късно се прибавя и испанска.
Съществуват и други публикации, по-кратки или по-пространни, които са потвърждение на желанието за повече медийна свобода, дори по съветски образец. В този смисъл културата, поп музиката и футболът са онези сегменти от обществения живот, които предоставят най-безопасни възможности за подобни упражнения. И се ползват като перфиден социален отдушник! Вече е обнародвана и теорията на социолога Стоян Михайлов, секретар на ЦК на БКП, за социалните отдушници при социализма. Официално тя е публикувана в сп. „Социологически преглед“ и изданието за литература и изкуство „Съвременник“, получавайки по този начин академична обосновка и гражданска легитимност. Превърната в инструмент на партията за манипулиране на обществото, тя бързо намира приложение в провеждането на стари и новоизградени фестивали. Възлов е изводът на автора:
Може ли по принцип да се говори за социални отдушници при социализма? Мисля, че отговорът на този въпрос следва да бъде положителен. Защото при социализма, макар и при принципно изменени обстоятелства, съществува необходимост от „снемане“, от преодоляване на натрупаната и периодично натрупваща се социална енергия на недоволство и незадоволеност на потребностите на трудещите се. Това е в сила както за обществено-политическия, производствено-икономическия и духовния живот, така и за интимната област на семейно-битовите отношения.
Макар по-късно Стоян Михайлов да е свален от поста секретар на ЦК на БКП, тази негова разработка е взета на всеоръжие и се прилага най-широко. Нейната перфидност огледално се отразява в цялата фестивална практика, реализирана основно от Георги Йорданов, друг секретар на ЦК на БКП и кандидат-член на политбюро. Тя включва и международния джазов фестивал!
ВИДИМИ ПОСЛЕДИЦИ от лекото, но забележимо медийно раздвижване по посока на темата Милчо Левиев има – отново с минус. Границите на НР България продължават да бъдат затворени за него! Дори след смъртта на майка му през 1985 г., за погребението на която той не е допуснат да присъства! Радой Ралин отново подхваща темата и започва да поставя въпроси – звук в празното пространство. Най-напред на среща в Сатиричния театър, където пита защо лишаваме народа от музиката на Милчо Левиев. И получава верен, но с циничен привкус отговор от Иван Славков: Само от това ли лишаваме българския народ? Сетне същото се повтаря на специалното съвещание, свикано от Съюза на писателите във връзка със спрените произведения на сатирика.
Тази година Милчо искаше да дойде за смъртта на майка си и даже за това не го пуснаха да дойде. А Давид Овадия, като умря майка му, ние бяхме във война с Израел, а той отиде, видя я в последните часове и се върна. Докога ще продължава това отношение? Престъпление ли е направил? (…) Аз не мога да разбера какво толкова е направил този човек с наш, комунистически произход, баща му е ятак, леля му е партизанка в родопския отряд „Антон Иванов“, какво толкова е направил, та неговата музика, с която той разработи по най-гениален начин нашия фолклор, не я пускат по радиото! Защо, какво безумие е това?
Отговор няма!
Дон Кихот продължава битката си с вятърните мелници!
ПРЕЗ 1985 година. Милчо Левиев предлага на американското музикално общество и публиката в Ел Ей преработката на своите Sympho-Jazz Sketches, създадени малко по-рано за състава „Фрий флайт“. Изпълнена е от 80-членния The New American Orchestra, който навлиза в шестия си сезон под диригентството на Джак Елиът. Критикът Ленард Федър категорично заявява, че:
триумфът на програмата бе за Милчо Левиев, чиято 35-минутна творба в пет части бе изпълнена във втората половина на концерта. (…) Сюитата е разширена форма на произведение, създадено за квартета „Фрий флайт“, и е предизвикателство, което 80-те музиканти посрещнаха отлично.
Година по-късно в Los Angeles Theatre Center’s American Kaleidoscope той излиза с концерт, озаглавен Milcho in Blue. Неговите произведения се изпълняват от автора, секстет от добре познати местни джазови музиканти и 12-членния L.A. Jazz Chor, дирижиран от Джералд Ескелин. В рецензията си за концерта във в. Los Angeles Times (25.08.1986) критикът А. Джеймс Лиска между другото отбелязва и следното: „Песента Sboguvane показа, че българският може да бъде перфектен език за джаз“. Това изолирано за момента отклонение на Милчо Левиев от инструменталната и оркестровата към вокалната музика е по текст на Маруся Мирчевска, която от известно време се опитва да присади завоевателските си плевенски амбиции върху калифорнийска почва. Веднаж вече го е направила в София, където става съпруга на Владимир Живков и като снаха на Тодор Живков дълго време е притча во язицех. Бракът продължава кратко време. Не след дълго Фамилията я прогонва и дори взема детето ѝ. Тя, вече емигрантка в Лос Анджелис, предлага с различен успех чара си на un femme fatale. Когато Милчо Левиев открива стихотворението ѝ „Сбогуване“, се ражда и едноименната хорова песен. На Западния бряг той не знае коя е Маруся Мирчевска, приел я като поредната млада емигрантка от родината. Той дори не подозира колко праволинейно в своята комунистическа правоверност е семейството ѝ в Плевен. Но откъм най-долното кьоше на Източна Европа, където българите са в постоянна бойна готовност за съчиняване или разпространяване на разнокалибрени клюки, се чуват ехидни гласове за близостта на джазмена с бившата снаха на Тодор Живков. Коментарът гласи, че по този начин той си отмъщава на Фамилията за поредното табу върху неговото име и музика.
Нищо подобно! Милчо просто е харесал стиховете на Маруся Мирчевска.
ВАКУУМЪТ, ОБРАЗУВАН около името и музиката на Милчо Левиев, в голяма степен се поддържа и от все по-голямата международна изолация, в която попада България. Едната причина за това е т.нар. възродителен процес от 1984 г. и насилствената смяна на имената на нашите съграждани от турския етнос с мюсюлманско вероизповедание. Всички попадат под ножа независимо от тяхното място в обществената, професионалната и дори партийната йерархия. Изпълнявайки поръчката, овластеният Георги Джагаров нарежда на езиковедите от БАН да търсят и налагат в научните среди, в учебните заведения, в медиите и сред гражданството български синоними на вековно вкоренените в нашия език турцизми. Стига се дотам, че непопулярните силови методи, употребата на оръжие, убийствата и несръчната медийна пропаганда охлаждат дори отношенията със Съветския съюз, който по това време е въвлечен във вихъра на обществената еуфория. На всичкото отгоре Михаил Горбачов затваря кранчето на безвъзмездните доставки на петрол и други благини с настояване за равнопоставени пазарни взаимоотношения. Икономиката на „малкия брат“ тръгва надолу, външният дълг продължава да расте, кризата се задълбочава, краят на комунистическата доктрина дава предизвестие.
* Въпреки всичко е една от главите в книгата на Владимир Гаджев и Милчо Левиев „Артистът не е самотен остров“
Темата на книгата е Милчо Левиев. Всъщност не е само тема, а лайтмотив. Основен герой. В музиката лайтмотивът е централната идея, обединяваща тематично построение. В книгата на Гаджев личността и делото на Милчо Левиев обединяват цялата многоцветна и богата на информация конструкция. За конструкцията на книгата можем да направим паралел с музикалната конструкция на „кончерто гроссо“ (concerto grosso) – шест части, които могат да се четат отделно, но винаги в рамките на цялото. Различно е излъчването на частите и това е следствие от компресираната информация за политика, музика, обществени нагласи, „неизбежната“ Държавна сигурност и множеството любопитни личности. И тази пъстра и динамична картина се обединява от лайтмотива – Милчо Левиев.
Владимир Гаджев (р. 1944 г.) е музикален критик, писател и лектор в Националното музикално училище „Любомир Пипков“, София. Автор е на книгите „Илюстрована енциклопедия на музикалните инструменти по света“ („Conemann“ и „Кибеа“, 2000), „A Love Supreme/Веселин Николов и неговите „Бели, зелени и червени“ (Изд. ателие „Аб“, 2004), „Now’s the Time/Джазът в България и българите в джаза“ („Изток-Запад“, 2010), „Когато Западът среща Изтока/От фолк към етноджаз и уърлд мюзик“ („Изток-Запад“, 2012), „Преследващият звуци“ („Изток-Запад“, 2012), „Щрихи към портрета на Никола Гюзелев“ („Стефан Добрев“, 2016). През 2018 г. във Великобритания излезе сборникът „The History of European Jazz/The Music, Musicians and Audience in Context“ (Equinox/Europe Jazz Network, 2018), в който разделът за България е написан от Владимир Гаджев.
Изд. на “Колибри”, 2019
