Огонки, Полша
Стенописът върху плевнята на Едуард Савицки е красив и ужасяващ. Няколко минути стоя в мълчание зашеметен и се опитвам да схвана за какво става въпрос. Дошъл съм тук, в село Огонки в Померания, Северна Полша, на седемдесет километра от пристанищния град Гданск, за да пиша за шистовия газ. Изкуството определено не влизаше в дневния ми ред. Но ето го стенописа, дълъг над трийсет метра, изрисуван на едната стена на плевнята, разказващ история, възвишена като някое апокалиптично видение на свети Йоан. От сиви буреносни облаци, натежали като вимета, едри черни капки се сипят върху напуканата земя. Ръка на скелет се протяга към самотен кран за вода. Във въздуха се носи ковчег, пълен със зелени токсични отпадъци. А в средата на сцената стои източникът на цялото това зло: сондажна кула, на чийто връх гори газов пламък, искрящ като всевиждащо око. От нарисуваното небе се спускат нарисувани свитъци и обясняват на полски за непосветените. „Няма да дадем земята си в ръцете на корпорациите“, гласи един от тях. А друг: „Всеки изкопан газов кладенец отравя водата ни. Спрете шистовия газ!“. „Идеята беше моя – казва Савицки, като ме вижда, че гледам със страхопочитание стената на плевнята му. – Дойдоха няколко художници във фермата и аз им казах какво искам. И те го нарисуваха.“ Едър мъж в края на трийсетте, със сини очи, с късо подстригана руса коса и олисяващо чело, облечен в обикновена синя риза и дънки, обул стари развързани ботуши, Савицки е фермер, отглеждащ говеда, и е подхванал борба срещу разработването на шистов газ в региона. На своето изолирано стопанство, сгушено сред идилични пасища, гористи хълмове и бистри езера, той е известен в околността като един от най- неумолимите противници на газодобива. Тръгвам след него през двора. В далечния край са паркирани два лъскави трактора. Откачените плугове и ремаркета са старателно почистени. До новия силоз за зърно купчина идеално подредени дърва блестят на обедното слънце. Върху външната стена на жилищната сграда е закована едра плочка със знамето на Европейския съюз – сертификат за биоземеделие. Някой обича това място. Дневната на Савицки е просторна и проветрена; големи прозорци гледат към огряна от слънцето поляна. По стените висят рамкирани икони на Исус и Дева Мария. В другия край на помещението е поставен голям телевизор „Панасоник“ с плосък екран. Плюшени канапета с кожена тапицерия обграждат лакирана дървена масичка, отрупана със сладкиши, кекс и чай. „Първо трябва да смръкнем малко енфие“ – казва той усмихнат и ми подава нещо като миниатюрен рог за барут, гравиран с хералдически лъв и думата Kaszëbë. „В Кашубия това е традиция“ – добавя той и ми показва как да изтръскам енфието – нарича го „говежди тютюнец“ – върху опакото на дланта си. Смръквам. Приятният ментов порив в ноздрите ми ме сепва. „Добре дошъл в Кашубия“ – смее се той. Кашубия е малък езиков анклав в Полша, който няма специален административен статус, но се гордее с независимия си дух и културното си своеобразие. Затова пътните знаци в областта са изписани както на полски, така и на кашубски, и наоколо се вее черно-жълтият флаг на Кашубия, близнак пират на бяло-червеното полско знаме. Жителите на Варшава се шегуват, че кашубците са селяндури северняци. Кашубците не им обръщат внимание. С наболата си твърда брада и пиърсинг на лявото ухо Савицки прилича повече на пират, отколкото на фермер. Воинската доблест, проявена в битката при Виена, спечелила на семейството му това имение през 1683 година, когато местната херцогиня ги направила благородници и им дарила четиристотин хектара в отплата за тяхната вярна служба – в борбата за спасението на Европа от Османската империя. Макар да е сведено днес до шейсет хектара, стопанството някак оцеляло в хаоса на полската история, в пламъците на войните и ледовете на революцията, нашествията на прусаци и руснаци през XVIII и XIX век, на нацисти и болшевики – през XX. Но в началото на XXI век на прага се появява нов враг. През април 2011 година Департаментът по енергетика на САЩ обявява, че Полша разполага със залежи от поне 5,3 трилиона кубични метра шистов газ, достатъчно за триста години потребление на страната. Този нов ресурс на фосилно гориво има потенциала да намали зависимостта от енегийните доставки от Русия – ненавиждания славянски роднина на Полша – и страната е обзета от въглеводородна треска. Дори след като Полският геологически институт и Геологическият институт на САЩ на следващата година снижават преценката за залежите с цели деветдесет процента, фанатичната вяра в шистовия газ не трепва. Според официалния наратив шистовият газ ще докара милиарди долари чуждестранни инвестиции, ще създаде стотици хиляди работни места и може би един ден ще направи от Полша „втора Норвегия“. Бързо и без особено обществено обсъждане правителството отпуска сто и единайсет проучвателни концесии на около трийсет местни и международни газови компании върху площ от деветдесет хиляди квадратни километра, или около една трета от цялата територия на Полша. Стопанството на Едуард Савицки попада в една от концесиите.
„Вирджиния Куотърли Ривю“, 2013
Из книгата на Димитър Кенаров „Диктатори, трактори и други приключения”, изд. Жанет 45, 2023 г.
Димитър Кенаров е роден в София през 1981 година. Завършва Американския колеж в столицата, а през 2004-та получава бакалавърска степен по американска и руска литература от Мидълбъри колидж (САЩ). Дипломната му работа върху поезията на У. Х. Одън и Йосиф Бродски е удостоена с три академични награди. В момента е докторант по английска и американска литература в Калифорнийския университет, Бъркли. Негови стихове, преводи, есета, репортажи и пътеписи са публикувани в българската и чуждестранна преса. Носител е на годишната награда за публицистика на сп. „Вирджиня куотърли ревю“. Работил е като стажант в „Литературная газета“ (Русия) и „Атлантик мънтли“ (САЩ). Стихосбирката му „Пътуване към кухнята“ (2001, ИК Жанет 45“) печели специална награда в Националния конкурс за литературен дебют „Южна Пролет“. През 2006 г. в негов превод излиза „Крузо в Англия“ (ИК „Стигмати“) – сборник стихове от американската поетеса Елизабет Бишъп.