Мастилото едва ли беше изсъхнало върху страниците на гореписаното, и образованият свят беше потресен от новината за убийството на Стамболов. Съмнително е дали друга някоя новина в настоящия век, с изключение на убийството на цар Александър II, е произвела такова всеобщо впечатление на ужас, отвращение и презрение към причинителите, колкото тая новина. В единия случай убийците бяха неколцина отчаяни и преследвани нихилисти, дирени от полицията като вълци, които се криели по пещерите и зимниците, действащи по подбудите на едно верую, което ги правело луди. В настоящия случай ние виждаме подкупени убийци, известни добре на властите, ръцете на които били потопени в кръвта на по-предишни жертви, и които откровено се хвалели, че ги поддържат, за да убият Стамболов. Един човек, отчаян до смърт, се моли за позволение да напусне града, където не може да пристъпи нито една стъпка, без да е преследван от онези, които се били заклели и на които се било платило да го убият, и му отказват. Дипломатическите агенти повторно заявяват на правителството, че ако се случи нещо със Стамболов, цялата отговорност ще падне върху него. Тази отговорност правителството я поело съзнателно върху си. С отказа да даде на Стамболов паспорт за чужбина, това правителство подписало така сигурно смъртната присъда на Стамболов, както ако го беше самò застреляло. Българските министри знаеха това, както го знаеше и той сам, и всеки мъж, жена и дете в София. Неговата смърт оставяла просто един въпрос навремето. Той можел да умре от болестта си, или пък убийците да свършат дните му при един благоприятен случай. Причините, които ускорили катастрофата, може да се узнаят или не един ден, но туй, което може да се каже, то е, че един известен русофилски водач, като бил по онова време на визита в Петербург, казано му било от българските русофили там и от славянския комитет, че докато Стамболов е жив, няма никаква надежда за помирение с Русия. Вероятно, на това отгоре е било изпратено в София известие, че онова, което има да се върши, по-добре е да се извърши по-скоро. Един ден преди убийството в. ,Мир“, органът на правителството, публикувал, че единственото нещо, което трябва да се стори със Стамболов, било да се отрежат месата му от кокалите. Заповедта била изпълнена буквално. Никаква възможност нямало за него да избегне тая съдба. В София се знаело, че князът одобрил отказа да се даде паспорт на Стамболов под предлог, че Негово Ц. Височество не искал той да ходи из Европа и да говори против него. Това желание обаче било съвсем другояче тълкувано в България. Там всеки знаел, че една банда професионални убийци се поддържат само да премахнат големите препятствия от пътя на русофилите. Там знаели още, че смъртта на Стамболов била най-доброто средство да се угоди на княза и на правителството. При такива обстоятелства задачата на убийците лесно можала да се изпълни. Напоследък единственото упражнение, което Стамболов правел, било отиването му по улица „Раковски“ от къщата му до „Юнион клуб“. Явно било, че убийството ще стане там. Той често ми казваше сам, че ще бъде убит по тия 300-400 метра разстояние. Събитията показаха, че неговото предчувствие било много истинско. То станало по следния начин:
На 3 юли, десет минути преди 8 часа вечерта, Стамболов и Петков излезли от „Юнион клуб“, където били прекарали един-два часа. Един файтон чакал вън при ъгъла на улицата, откакто те били дошли в клуба; кочияшът, който не бил от тези, които обикновено се намирали там, казал, че той е дошъл за тях, да ги закара до дома. Верният Гунчо се качил отпред, а те влезли във файтона и тръгнали. Като минавали край къщата на Гюзелев, трима души изскочили на улицата. Първият бил въоръжен с револвер, а другите двама с ятагани. Стамболов и Петков скочили от файтона на другата страна, а кочияшът веднага ударил конете да върви напред, но в това време и Гунчо сполучил да скочи долу. В скачането си обаче както Петков, така и Гунчо, силно се натъртили. Стамболов едва прекрачил пет-шест крачки, и тримата нападатели го настигнали и навалили. Вероятно за да не произведат голям шум, те не употребили револвери. Когато Стамболов посегнал за револвера си, един силен удар с острото на ятагана му пресича почти китката на дясната ръка. Тогава той вдигнал и двете си ръце, да закрие главата си от зверските удари, насочени в главата му. Дясната му ръка била отсечена на няколко места до кокалите. Той скоро паднал на земята и убийците продължавали да го секат безпощадно, докато Гунчо се съвзел и се впуснал на помощ. Той гръмнал с револвера си и тримата убийци взели да бягат; той ги подгонил, но ето капитан Морфов, същият онзи, който предвождал тълпата на 18 май, с трима стражари, които присъствали на сцената, веднага арестувал Гунчо и дал на убийците време да избягат. Един от тях, ранен от Гунчо, който се бил добре прицелил, бягал из улиците „Муткуров“ и „Кракра“, когато кръвта течала по лицето му. Из улицата се вдигнал вик и крясък и той бил следван дори до английското агентство, където двамата стражари се отказали да отговорят на вика на онези, които го преследвали, и да го спрат, макар че той минал десет разкрача от тях. Веднъж подминал агентството, той бил на голото поле и скоро се докопал до полите на Витоша. Щом Петков се съвзел от силното сътресение, и той отишъл на помощ, но късно. Насеченото тяло на Стамболов било отнесено в къщата му и поставено на една маса в първата стая. Жена му в това време не била у дома и когато се върнала, зрелището, което видяла, било наистина ужасно. И двете ръце на мъжа ѝ били нарязани на ивици, едното му око увиснало, а по главата му зеели петнадесет отворени рани. Лекарите г-н Стирлин и г-н Хаканов завчас дошли да го видят и решили, че бързо трябва да се направи ампутация и на двете ръце и веднага направили операцията. Телесните сили били вече отслабнали от страданието и от пиенето на вода; а голямата загуба на кръв, първо от раните, а после от ножа на лекарите, давала малка вероятност за оздравяване. При все това денят приключил без някои застрашителни симптоми и чак на 5-и през нощта се появила треска. Той започнал да бълнува и от тая минута изгубил умствените си способности. В три часа и двадесет и пет минути сутринта, на шести юли, Стамболов умрял заобиколен от фамилията и от приятелите си и оплакван от половината на света.
Из „Стамболов. Биография“ А.Х. Биман, изд. „Сиела“
….
В Стамболов ние виждаме един силен човек, който пази дома си. Посред заговори и съзаклятия, заобиколен с неверни приятели и с явни врагове, често той трябвало да удря бързо и силно. И когато удрял, ръката му била наистина тежка. Най-доброто оправдание на неговата политика е фактът, че противниците му, които дойдоха на власт, като осъждаха тая политика, сега пак нея следват, доколкото могат.
А.Х. Биман
Британският журналист и дипломат Ардърн Джордж Хюлм Биман е личен приятел на Стефан Стамболов и автор на неговата първа биография, написана още преди смъртта на българския министър-председател и допълнена веднага след това, за да излезе през 1896 г. и да бъде преведена още в същата година на български. И до днес тази книга е основен източник на информация за изследователите на делото на Стамболов. Тя е и документ, свидетелстващ за сложната геополитическа обстановка на Балканите и в Европа в края на XIX и за голямото значение, което България и нейният амбициозен премиер, са имали в играта на Великите сили. А.Х. Биман описва ключовата роля на Стамболов за Съединението, в защита на княз Александър Батенберг, както и за избирането на княз Фердинанд и за неговото политическо оцеляване в началото на управлението му. Той проследява бързото развитие на младото княжество и грубите опити за вмешателство в неговата политика от страна на Великите сили и най-вече на Русия. Тази книга обаче е и един дълбоко личен и изпълнен с горчивина разказ на автора за неговия приятел и за начина, по който историческите обстоятелства са довели до възхода му, до големите му постижения, но и до катастрофалното му падане от власт и последвалото го убийство.
