Станислава Филипова е родена в София през 1977 г. Завършва УНСС със специалност Международни икономически отношения, а през 2003 заминава за Токио, където живее и работи съпругът й Иво. Стаси записва магистратура в Токийски университет и така до 2011, когато голямото земетресение в Тохоку и последвалите проблеми с атомните реактори във Фукушима карат семейството й да напусне Япония завинаги.
Разкажи ми за вишните?
Вишните са много хубави. Всъщност те не дават плод, а имат само декоративна функция. Цъфтят през първите дни на Април. По клоните им има толкова много цветове, че изглеждат сякаш са отрупани с пухкав сняг! Японците имат отношение към естетиката и детайла в природата и вишните много ги радват.
Що за човек е средностатистическият японец?
Виж, това е сложно. В една своя книга ” За Япония – като за Япония”, Марко Семов беше написал, че който отиде в Япония за 1 седмица – пише статия, който отиде за един месец – пише книга, а който стои повече от една година не пише нищо. Японецът е много дисциплиниран и поттиснат. Той е поттиснат от многото правила, с които трябва да се съобразява от като се роди, докато умре. В зависимост от това какъв е статусът му в обществото – дали е мъж или жена, съпруг или съпруга, дали е първороден син, дали работи и т.н. той трябва да следва определени правила. За мен, японците са хора, които не са особено чувствителни. Те са уравновесени до толкова, че изглеждат безчувствени. Работят много и почти нямат личен живот.
От какво се вълнува младият японец?
Със сигурност мога да кажа, че младите хора не са политически ангажирани. Може би това е така, защото японската политика е много безгласна. Министър-Председателят се сменя много често, но като че ли никой не се вълнува от това кой бюрократ ще дойде на власт.
Що се отнася до тяхната поп култура, японецът е като че ли доста “вдетенен”, често може да видиш мъж на около 40, облечен в костюм, заинтригувано да чете Манга във влака. Маниаци са и на тема електронни игри. С дни се редят на опашки, когато излиза някоя нова версия. Като цяло японците са много горди със своята поп култура. Мисля, че младите хора не мечтаят да станат известни, а по-скоро да се издигнат вътре във фирмата, в която работят. Някой да види потенциала в тях, да ги поощри и да ги води напред.
Какво означава щастието за японеца?
Това е труден въпрос. Аз дори не зная в какво вярва японецът. Мисля, че както повечето хора, той е щастлив когато е здрав и има семейство. Една моя приятелка японка ми сподели веднъж, че ако в работата си тя преизпълни месечната си квота това, което би я зарадвало най-много не е парично възнаграждение, а похвала и поощрение от шефа й пред колегите. Чувството за сплотеност е много важно за тях.
Ти имаше ли някакви очаквания за Япония преди да заминеш, които в последствие се оказаха нереалистични?
Да, аз смятах, че ще мога да се развия професионално там. Бях убедена, че след като завърша японския университет, който беше много престижен, ще си намеря работа. Но се оказа, че съм сгрешила.
Кое беше най-трудно за теб в Япония?
Практически погледнато, най-вече фактът, че не говорех техния език, а те не говорят много английски. Емоционално погледнато, че не можехме да се разберем не само заради езика, а и защото аз не успях да възприема тяхното светоусещане. То дори ме отблъскваше. Тяхната студенина ме напрягаше и ми беше трудно да контактувам с тях. Може би това беше причината аз да не успея да усъвършенствам японския език – липсата на мотивация. Трудно ми беше да създавам приятелства и да бъда себе си.
Имаш ли любимо място в Токио?
Да, обичах Омотосандо – токийското Шанс Елизе. Обичах да се разхождам по малките улички, които го пресичаха – кокетни, с малки бутици и галерии. Напомняше ми на Европа. Любимо място за мен беше и парка близо до нашата къща, построен през 1964 за тогавашните летни олимпийски игри.
Кой е най-хубавия сезон в Токио?
Есента! Тя е много дълга – започва от средата на септември и до декември може да се разхождаш навън по лека връхна дреха. Лятото е много горещо и влажно, но дойде ли септември температурите падат изведнъж и времето става меко и приятно.
Кое остави най-силен спомен у теб за Япония?
Аз напуснах Япония завинаги едва миналата година – твърде малко време за равносметка. Но сещайки се за Токио, в съзнанието ми винаги изплуват подредеността и чистотата. Токио не е особено красив град, но има множество кокетно аранжирани кътчета. Ще ми липсват цъфналите вишни и есенните листа, храмовете и кварталът, в който живеехме.
А какво никога няма да ти липсва?
Колкото и грубо да звучи, това е контактът с японците. Няма да ми липсва това, да бъда с тях в една среда.
Разкажи ми за деня на голямото земетресение?
Беше 11 Март 2011 г. – вторият рожден ден на синът ми Александър. Подготвях парти на следващия ден и сутринта излязохме да пазаруваме. Беше тихо и по-студено от обикновеното. Прибрахме се към 13:30 и се захванах да чистя с прахосмукачката. В първия момент помислих, че ми се завива свят, но бързо осъзнах, че всъщност има земетресение. Автоматично ми стана ясно, че това земетресение е много силно и водена от “българския” си инстинкт, грабнах детето и изтичах на улицата (бел. ред. японците са тренирани да не напускат домовете си по време на земетресение и да избягват улици и открити пространства). Навън беше пусто, с изключение на група работници от съседния строеж. Колите се люлееха като лодки, потърсих ограда, за която да се хвана, защото имах усещането, че асфалтът ще се разтвори под краката ми. Японските работници бяха много хладнокръвни. Спокойно коментираха по между си колко е страшно и ме попитаха дали съм добре. След 2-3 минути трусът утихна. Прибрахме се в къщи и пуснах телевизора, от където научих подробностите. Имаше слаби вторични трусове. Успях да се чуя набързо със съпруга ми Иво, който беше на работа и го бяха евакуирали от 36 етаж на сградата им. Моята съседка японка подаде глава през прозореца и ми каза: “Какво правиш навън, влизай вътре.” Тя и двете и деца бяха нахлупили каски и се бяха скрили под масата, а тя с една ръка придържаше телевизора да не падне. Съпругът ми се прибра към 21:30, след като му беше отнело близо 5 часа да извърви разстояние от 7 – 8 километра пеша. След трусовете улиците бяха претъпкани с тълпи от хора, които много бавно се придвижваха към домовете си. Градският транспорт беше спрял.
Как се промени животът ти след това?
Сега, когато поглеждам назад в миналото, осъзнавам как неочаквано животът ни може да се промени за един миг и колко неоправдани са дребните ни ядове и тревоги. В конкретен план животът ми се промени завинаги, защото след земетресението ние напуснахме Япония, но причината за това бяха проблемите с атомната електроцентрала.
Как изглеждаше ти през очите на японците?
Често съм мислила над това. Може би на втората, третата година започнах да си давам сметка колко съм различна. Японецът по принцип не обича чужденеца, защото той му разваля хармонията. Още повече жената-чужденец, когато тя е различна визуално – руса, светлокожа, емоционална, жестикулираща… Спомням си веднъж, кандидатствах за една стипендия към Министерството на образованието и имаше нещо като интервю. Аз жестикулирам много, когато говоря. Те ме попитаха дали имам някакъв психически проблем и дали съм емоционално стабилна, тъй като езикът на тялото ми е много експресивен. Мисля, че много често аз ги смущавах с моята различност.
Една японска мъдрост гласи “Пирон, който стърчи, трябва да бъде зачукан”…
