Тази година се навършват 75 години от жестоката разправа с елита на България. 1 февруари 1945 г. е денят, в който посрещат смъртта си регенти, депутати, офицери, министри, общественици, жертви на Първи състав на Народния съд. На този ден Народният съд осъжда на смърт трима регенти, шестдесет и седем депутати, министри, генерали и полковници. Присъдите са изпълнени незабавно. Много от близките на подсъдимите са изселени. Според доклад на Държавна сигурност за девет месеца хиляди са убити, а изселените са над 28 хиляди души. Разговаряме с Даниела Горчева, която от години проучва събитията свързани с Народния съд.
Кои са големите виновници за „народния съд”?
Така нареченият Народен съд е изцяло поръчан и изцяло режисиран от Москва. Той e продължение на зловещите убийства без съд и присъда, които комунистите в Русия и у нас цинично наричат „чистка“.
А че е поръчан и дирижиран от Москва има безспорни доказателства. Телеграмите между Москва и София се пазят. Първата телеграма, с която разполагаме и в която става дума за създаването на „народни трибунали“ е от 13 септември 1944 – тоест, буквално 4 дни след 9 септември. Телеграмите са разменяни на руски език между Георги Димитров, който е в Москва и Трайчо Костов, който е в София.
Така че т.нар. Народен съд е замислен от Сталин и приведен в изпълнение от Георги Димитров и Трайчо Костов – послушно, без сянка на каквито и да е морални угризения. Напомням, че самият Трайчо Костов едва две-три години по-рано е бил помилван, въпреки доказано престъпната му дейност. Но въпреки това не му трепва и окото, когато изпраща на смърт напълно невинни хора. И на неговите другари по-късно няма да им трепне окото, когато по заповед на Сталин го изтезават и екзекутират.
Но на въпроса кои са виновниците.
Сталин, Георги Димитров и Трайчо Костов са главните виновници за това наистина чудовищно престъпление. Без да омаловажаваме престъпленията на всички останали участници по веригата в тази кървава саморазправа с българските държавници и с елита на България – политически, стопански, военен, духовен, интелектуален…
Но защо телеграмите между Трайчо Костов и Георги Димитров са на руски? Защо двама българи си пишат на руски език?
За да може Сталин да следи и контролира действията на Георги Димитров – т.нар. герой от Лайпциг. Който герой не е смеел да гъкне пред „Хазаина“ (както раболепно са наричали Сталин събраните в Москва от цял свят комунисти) и който лайпцигски „герой“, независимо на какви унижения е бил подлаган, до края на живота си остава верен на Москва, работейки срещу българските национални интереси.
Какво пише в тези първи телеграми между Москва и София?
Ще цитирам само първите три:
До Димитров
…В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни трибунали и следствени комисии…
13 септември 1944 г.
*
До Димитров
Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започнат да действат, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласно ликвидиране на най-злостните врагове, което се прави от наши вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително.
25 септември 1944 г.
*
До Димитров
Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекотели съюзници по повод на революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме:
Чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдилища и чистката ще тръгне по законен път. Работата ще се провежда внимателно. Ще бъдат организирано разкрити най-злостните и опасни врагове и палачи, ще бъдат организирани до правителството делегации от вдовици и сираци на убити антифашисти с настояване за възмездие.
Да се ускори организирането на Дирекцията на милицията и да се уреди правилното функциониране на отделите й. В наши ръце са отделите за Държавна сигурност и разузнаването. Помощник-началник на униформената полиция също е наш човек. Държавен обвинител в народния съд ще бъде Георги Петров, юрист от Стара Загора.
1 октомври 1944 г.
(оригиналът на телеграмите на руски език може да се видят на сайта Декомунизация – вж. http://decommunization.org/Documents/NarodenSud.pdf )
Та ето, човек сам може да се увери каква „правна лексика“ са използвали помежду си другарите – типичен речник на бандити: „бяха разчистени сметките”; “негласно ликвидиране от наши вътрешни тройки”; “чистката да продължи”; “ще бъдат организирани делегации… с настояване за възмездие”…
Вярно ли е, че т.нар. Народен съд е по настояване на западните съюзници, каквито твърдения непрекъснато чуваме?
Категорично невярно. Комунистическите пропагандисти обикновено твърдят, че такова изискване било залегнало в една от точките на сключеното в Москва примирие. Само че на лъжата краката са къси.
Въпросното примирие е сключено на 28 октомври 1944, а както виждаме от цитираните вече телеграми, още на 13 септември сатрапите на Сталин в Москва и в София обсъждат създаването на „народни трибунали“.
Освен това в член 6 на сключеното Примирие наистина стандартно е споменато, че „правителството на България ще съдейства за задържането и за провеждането на съдебен процес срещу лица, обвинени във военни престъпления“, но никъде не е казано и от никого не е искано да се съдят цели правителства за вземането на политически решения, особено с оглед на националните интереси на страната.
И е правен абсурд да се съдят всички политици от последните няколко правителства, всички народни представители от последните няколко парламента и всички чиновници и служители на канцеларията на държавния глава. Камо ли пък да се съдят и осъждат на смърт по села, градове и паланки учители, адвокати, полицаи, свещеници, лекари, че дори 17-18 годишни деца.
Има ли реакция от свободния свят във връзка с тези масови убийства на министри и народни представители?
И чуждестранните кореспонденти, и пресата по света, и дипломатическите документи свидетелстват за потреса от това чудовищно престъпление.
Ето какво пише един от най-прочутите военни кореспонденти Волфганг Бретхолц, който освен журналист е и доктор по право:
“Това беше една чудовищна присъда, която нямаше нищо общо с правото и справедливостта. От всичките 162 подсъдими на смърт бяха осъдени не по-малко от 96. Тридесет други подсъдими бяха осъдени на доживотен принудителен труд, осемнадесет – на петнадесет години, останалите на лишаване на свобода от една до осем години.”
След като описва терора, който преминава “като ураган над цялата страна”, вземайки десетки хиляди жертви, и участието на съветско-руските войски в него, Бретхолц пише:
“В тази обстановка през януари 1945 в София се разигра чудовищният процес срещу повече от сто “военнопрестъпници”. Неговите последни заседания чак до обявяването на присъдите проследих изцяло. Още в деня на пристигането ми си издействах от Министерството на пропагандата входна карта. Получих я с цял порой от пропагандно многоглаголстване, че този процес доказвал колко честно България скъсвала със своето “фашистко минало”…
Самият съд се бе превърнал в театрална сцена – с прожектори, високоговорители и публика, на която никой не пречеше да дава израз на своето “отвращение” и “възмущение” по време на съдебното заседание.
Върху многото, подредени една зад друга пейки седяха подсъдимите, общо сто шестдесет и двама. Те представляваха най-знаменитата подсъдима скамейка, която някога е съществувала в цялата история на правосъдието.”
Разполагаме ли и с други свидетелства за отношението към това престъпление, например в западната преса?
О, да. Ще цитирам само няколко:
Лондон, 3 февруари, ТАЙМС:
Дългият списък на смъртните присъди и на присъдите на каторжна работа създава впечатление, че новият режим, който е странна комбинация между военни с фашистко минало и хора от крайната левица, е решил да измете всички други партии. По състава на Народния съд в София и в другите провинциални градове не се знае нищо, както не се знае нищо и за следваната процедура, естеството на допуснатите доказателства и с възможностите за защита.
Истанбул, 3 февруари, ТАНИН (уводна статия):
Първата фаза на процесите в България срещу политическите мъже, заведени от организации, наречени „Народни съдилища”, е завършена. Трима регенти, двама министър-председатели, седемнадесет министри и шестдесет и шест народни представители бяха осъдени на смърт. Най-грозната фаза от гледна точка на морала и на човещината току-що започва, и то в България. Издадените смъртни присъди в България само ще възбудят отвращение и омраза в сърцата и ще отбележат в историята на човечеството страшна покруса.
Днес да бъде човек обявен за виновен и дори осъден на смърт за едно престъпление, което не фигурира в наказателния закон, е явление, срещу което се бунтува всяка съвест. С други думи казано, това явление се нарича престъпление.
Ако българските политически мъже бяха държани отговорни за убийства, изтезания и отмъщения на невинни хора и ако те бяха изправени пред съда за престъпления, предвидени в наказателния закон, и бяха осъдени за тях, България би дала пример за едно правосъдие, пред което ние бихме се поклонили. Но по време на делото не е ставало дори въпрос за такива престъпления. Разглеждани са били въпроси само от политическо естество. Естествено е да се държи отговорен един министър-председател за нечовешки престъпления, извършени от неговото правителство спрямо невинни хора. Но софийските народни съдилища не са и помислили дори за това. Тези съдилища са се ограничили да изиграят нечиста комедия, пращайки на бесилка хора, които са действали тъй, както са били убедени, че диктува интересът на България. Присъдата им е била решена, преди да започнат процедурите.
Истанбул, 5 февруари „ЕФИМЕРИС”:
Масовите екзекуции на доста видни политически личности в България, изглежда, че НЕ са намерили добър отзвук в Европа, при все че още закъсняват необходимите коментари, които се очакват. Главната вина за тези екзекуции трябва да се търси в политическите подбуди. Екзекутираните от българско гледище бяха родолюбци и прилагаха една политика, за която всички българи мислеха, че води към осъществяването на националните идеали. На тия политици ръкопляскаше допреди няколко дни целият български народ. Тяхното екзекутиране е политическо престъпление и с нищо не се различава от военните престъпления, които ще бъдат наказани в близко бъдеще.
А има ли одобрителни реакции за т.нар. Народен съд?
Има. От Москва.
Москва, 2 февруари 1945, ИЗВЕСТИЯ:
Една действителна чистка се извършва понастоящем в България, където се води твърда борба против агентите на хитлеризма. Съденето на военните престъпници и прекратяването на дейността на фашистките агенти е една задача, която става все по-актуална и в неутралните страни.
Има ли някаква реакция от западните съюзници?
Да, има. Макар че трябва да признаем, че моментът е изключително добре избран от Сталин, защото се води война, а това са последните най-ожесточени месеци и погледите на всички са устремени на фронта – тоест, никой няма време да се занимава със случващото се в една малка страна.
Но в дипломатическите документи въпреки обичайно-сдържания тон ясно личи и отвращението, и безпокойството на западните съюзници от тази кървава саморазправа с българските държавници.
Така например, разполагаме с един „Меморандум относно процесите и изпълнението на присъдите срещу т.нар. „военнопрестъпници“ в освободените и сателитните страни“, изготвен от британското посолство във Вашингтон и връчен на Държавния департамент на САЩ. Датата на този документ е 31 март 1945 година. В него британските дипломати констатират черно на бяло:
„Въпреки че лицата, екзекутирани в резултат на неотдавнашните процеси в България, се причисляват общо към „военнопрестъпниците“, очевидно е от обвинителния акт и от всички обстоятелства около процесите, че тези процеси са действително политически по своя характер“
Както виждаме, британските дипломати не случайно слагат думата военнопрестъпници в кавички. Какво е военно престъпление се определя от Международните конвенции за водене на война, а България до есента на 1944 не води нападателни бойни действия срещу никого и е абсурд да е извършила толкова военни престъпления, сякаш тя е започнала Втората световна война, а не Сталин и Хитлер с подялбата на Полша през септември 1939.
По-натам в документа четем: „За целта бе приет специален закон с обратна сила и се използва удобният случай, за да се отърват от много политици, враждебно настроени към тези, които са на власт сега.“
За британските дипломати целта и последствията от тази чистка, която няма нищо общо нито с правосъдието, нито с морала, е била напълно ясна:
„Съществуват обаче и някои общи съображения, които ще трябва да се вземат под внимание, когато броят на осъдените изглежда прекалено голям или присъдите са определено отмъстителни, както е в България.
Последният случай вероятно ще е в резултат на желанието да се използват процесите, за да се елиминират политическите съперници и да се разбият политическите партии, които са в опозиция на правителството. Чистка от такъв характер, макар и проведена донякъде, би могла лесно да създаде вакуум в политическия живот на страната, който би улеснил дадено еднопартийно правителство да овладее властта и да установи диктатура.“
Така че от разкритите вече някога секретни документи научаваме за острото неодобрение и за голямото безпокойство, което британците и американците проявяват. За жалост са безсилни да реагират освен с някоя забележка. Сталин е наясно, че Великобритания и САЩ няма да му обявят война, а и той има извинение, че това си е „вътрешна българска работа“.
Можел ли е българският народ да реагира някак на случващото се тогава?
По това време България е окупирана от Съветския съюз страна и е длъжна да храни и издържа настанената у нас Червена армия. Първата работа на Червената армия е била да разоръжи българската армия, въпреки че по заповед на военния министър ген. Маринов (който се оказва агент на Сталин), българската армия остава в казармите. Тоест, не оказва съпротива и не воюва с нахлуващите войски на обявилия ни без никаква причина война Съветски съюз, а ги пропуска мирно.
Когато обаче руснаците се опитват да разоръжат българските офицери, те неочаквано срещат яростна съпротива. Това веднага е докладвано на Сталин и той – очевидно стреснат от тази съпротива, която може да му провали плановете, нарежда да им оставят оръжието. Но почти веднага след това нашата армия е пратена да се бие срещу Германия и за хатъра на сталиновите планове за завладяване на Източна Европа. А докато българските войници и офицери гинат на фронта, в тила комунистическите престъпници избиват бащите им, братята им, близките им. Няма кой да ги защити. Въпреки това, на места населението се самоорганизира срещу комунистическите убийци, обаче тогава на помощ на престъпниците идва Червената армия.
Ето разказа на Бретхолц, който обезпокоен от пристигащите и от провинцията вести за кървава саморазправа, предприема пътуване из страната заедно с други чуждестранни журналисти и се убеждава с очите си, че “произволът и тиранията, които българските комунисти упражняваха заедно със съветските окупационни войски, е обхванал цялата страна”.
“В това развитие – свидетелства немският журналист – съветско-руските войски, които се честват от новите властници като “освободители на българския народ от фашистко иго” играят крайно активна роля.
Във всеки град и във всяко село се настанява руски гарнизон, който конфискува къщи и хранителни стоки, притеснява населението и – което е най-лошото – открито подкрепя режима на терор на комунистическата “народна милиция”.
Където населението се опълчва срещу произволни арести и отвличания, където селяните се вдигат срещу тиранията, където се образуват центрове на съпротива, съветските войски вземат радикални мерки.
И онова, което местните комунистически властници не смееха директно да предприемат на своя глава, правеха го скришом чрез руската окупационна власт, която се изплъзваше от всяка отговорност.”
Така че докато българските войници и офицери се бият на фронта, въпреки че на България цинично й е отказан статут на съ-воюваща страна, в тила български комунисти и ремсисти, опрени на щиковете на чужда окупационна армия избиват елита на България.
И за наш срам, пропагандните монументи на окупаторите и терористите и до ден днешен си стоят непокътнати из цялата страна и стърчат в небето на България със заплашително вирнатите си оръжия. А на един от най-големите национални предатели и масови убийци – Георги Димитров, е кръстен цял град.
Легитимен ли е „народният съд”? Според професор Долапчиев той е чудовищна подигравка с правосъдието.
Разбира се, че е подигравка с правосъдието, с морала и с човешкия живот. Т.нар. „Народен съд” нито е народен, нито е нито съд. Това е престъпен сталинистки трибунал, показни процеси по сталинска рецепта, вече прилагани в Съветска Русия и в окупираната от Червената армия Полша.
„Народният съд“ е нелегитимен, защото действащата българска Конституция изрично забранява създаване на извънредни съдилища или следствени комисии в България под никакъв предлог и наименование (съгласно чл.73, ал.2).
Наредбата-закон, с която „народният съд” е утвърден на 6 октомври 1944 с Указ 22, е подписана от нелегитимно регентство, което нито е утвърдено според чл. 27 от Конституцията на България, нито пък регентите отговарят на изискванията на чл. 29.
„Народните обвинители” се назначават от Министерския съвет, а „народните съдии” се избират от областните комитети на Отечествения фронт, доминирани от комунистите, без да се изисква задължително юридическо образование или квалификация.
Присъдите се определят от централното и от местните ръководства на компартията, но под диктовката на Москва, която иска определен брой смъртни присъди и дори ги определя в проценти.
Подсъдимите са лишени от правна защита и от свидетели, само обвинението има право на свидетели. Обвиняемите нямат право на обжалване, смъртните присъди се изпълняват още същия ден.
Така че този зловещ фарс, пропагандно наречен ‘народен съд’, е напълно нелегитимен и е създаден с една-единствена цел – да „узакони” извършваните от 9 септември натам убийства без съд и присъда и да ограби избитите вече хора.
Защото пред съда са изправяни дори убити вече хора.
До създаването на „народните съдилища”, в които чистката тръгва по „законни пътища” – тоест, със съдебни убийства, в България вече са убити около 30 хиляди души. От тях – 17 хиляди с висше образование и 8 хиляди със средно. За една немногобройна земеделска страна със селско население, това означава само едно: целенасочено е избит цветът на нацията, интелигенцията и образованите хора.
Защо е било нужно да се избива елитът на нацията, след като е могло да бъде използван интелектуалния му потенциал? От какво я е било страх управляващата комунистическа върхушка?
Управляващата комунистическа върхушка е нелегитимна, тя не е дошла на власт по волята на българския народ чрез свободни и честни избори. Ето защо комунистите (впрочем, те дори не извършват преврата, който е дело на звенарите) имат всички основания да се страхуват от този народ. Но тази „върхушка“ нямаше никакъв шанс нито да вземе, нито да задържи властта в България, ако не беше Червената армия на Сталин. И тъй като – както вече се уверихме, чистката е по настояване на Сталин, трябва да си отговорим на въпроса от какво се страхува Сталин.
А Сталин се страхува на първо място от образованите, от авторитетните хора, от елита на България, от неговия патриотизъм. Защо? Защото завоевателните стремежи на Русия многократно се сблъскват с полския, украинския, финландския, а през Първата световна война – и с българския патриотизъм и национализъм и винаги се разбиват в тях. През Първата световна война българската армия, конницата на генерал Колев и пехотата бият „братушките“ и ги гонят по бойните полета на Добруджа и после през цяла Румъния до границата с Русия, докато ги натикат обратно там, откъдето са дошли. Затова за Русия най-голямата опасност е национализмът. Защото само национализмът е в състояние да обедини в една страна хора, които иначе са политически и идейни противници. Ние виждаме как след нападението на Русия над България дори заклетият русофил Иван Вазов пише пълни с презрение към Русия стихове.
Ето защо българските националисти са заплаха за Сталин, ето защо трябва да бъде избит до крак целият елит на България. Защото това е елит, закърмен с идеите на българския възрожденски демократичен национализъм. И ето защо комунистическата власт трябваше да си отгледа послушна, безвредна за властта и вредна за обществото конформистка интелигенция от нихилисти. На една тоталитарна държава не й трябват свободни хора, самостоятелно мислещи, смели и неподкупни. Такива тя не може да управлява. Трябват й роби, конформисти, уплашени, смазани хорица или тарикати, нагаждачи, лицемери. Затова трябваше да бъде избит елитът на нацията. За да бъде унищожен свободният човек.
…
Даниела Горчева е магистър по българска филология и история на СУ “Климент Охридски”. От 1990 г. живее в Холандия. От 2003 г. е издател и главен редактор на “Диалог” – списание за политика, култура и история, което излиза на български в Холандия и има читатели в цял свят. Събеседници и автори в изданието са личности от България и Европа. Всички издадени броеве на списание “Диалог” се съхраняват в Националната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” в София и в Конгресната библиотека на САЩ във Вашингтон. По нейна инициатива на 24.05.2011 в родния град на Рембранд – Лайден, срещу сградата на Кметството е открита стена с изписано на нея стихотворение на талантливата българска поетеса Данила Стоянова (1961-1984) на български и в превод на английски. Тя е сценарист на документалния филм “Гьоч – да прекрачиш границата”, реж. Ирина Недева и Андрей Гетов, в който прокудените от комунистическия режим български турци разказват за болката си от т.нар. възродителен процес и за любовта си към България. През 2012 г. е победител за България на престижната награда на Европейската комисия за журналистика “Заедно срещу дискриминацията”. През май 2016 г. на Световната медийна среща в Прага издаваното от нея списание “Диалог” получава наградата на НДФ “13 века България” за популяризиране на българската култура в чужбина.
