Съпротивата срещу американизацията предлага могъщо (макар и частично) обяснение на вътрешния антилиберализъм в Централна Европа и руската външнополитическа войнственост. Какво обаче да кажем за САЩ? Защо толкова много американци подкрепят президент, който приема ангажимента на Америка към либералния световен ред за нейна основна слабост? Защо привържениците на Тръмп така безропотно приемат ексцентричната му идея, че САЩ трябва да престанат да бъдат образец за другите страни и може би дори да се превърнат в Унгария на Орбан или Русия на Путин?
Тръмп спечели обществена и бизнес подкрепа, като обяви, че САЩ са най-големият губещ от американизацията на света. Значителната подкрепа за това отклонение от водещата традиция в американската политическа култура изисква то да бъде обяснено. Руснаците и централноевропейците отхвърлят имитацията като лоша за имитаторите и добра само за имитираните, затова и изглежда необяснимо защо част от американците са готови да отрекат имитацията като лоша за имитираните и добра само за имитаторите. И наистина, недоволството на Тръмп от един свят, изпълнен с държави, стремящи се да подражават на Америка, изглежда аномалия, ако не осъзнаем, че за неговите привърженици в Америка имитаторите се превръщат в опасност, защото се опитват да изместят образеца, който имитират. Този страх да не бъдат изместени и заменени има два основни източника: имиграцията и Китай.
Когато през 80-те години на ХХ в. Тръмп за пръв път оповестява своето пресилено виждане, че Америка е жертва на своите почитатели и имитатори, то не е прието сериозно нито от бизнес елита, нито от обществото. Защо тогава тази идея стана толкова привлекателна и за двете групи през второто десетилетие на ХХІ в.? Отговорът се крие в тревогите на белите американци от средната и работническата класа и от възхода на Китай като много по-опасен икономически конкурент на САЩ, отколкото някога са били Германия или СССР. Опасенията на белите избиратели, че Китай краде американски работни места, съчетани с опасенията на предприемачите, че Китай краде американски технологии, позволяват на ексцентричното послание на Тръмп за Америка като жертва – колкото и радикално противоположно да е то на традиционната самооценка на страната ‒ да придобие убедителност, на която никога преди не е можело да разчита.
Китай предлага естествен финал на нашата теза, защото възходът на един жаден за международно признание Китай, готов да оспори американската хегемония, е знак за края на ерата на имитацията, така както ние я разбираме. В заявлението си за оставка от декември 2018 г., адресирано до президента на САЩ, министърът на отбраната Джеймс Матис пише, че китайските лидери „искат да изградят свят, който съответства на техния авторитарен модел“. Той няма предвид, че те си поставят за цел да убеждават или да принуждават другите страни да приемат „азиатските ценности“ или да ги насърчават да възприемат „китайски характеристики“ в собствените си политически и икономически системи. Те искат влияние и респект, но не очакват от света да приеме като свои „Мислите на Си Дзинпин“. Поставят си за цел, както пише тогава Матис, „да си спечелят правото на вето“ върху решенията на другите държави в областта на икономиката, дипломацията и сигурността – и така „да утвърдят собствените си интереси за сметка на тези на своите съседи, на Америка и на нашите съюзници“.
Предстоящият сблъсък между Америка и Китай определено ще промени света, но това ще бъде сблъсък на полето на търговията, ресурсите, технологиите, силата и способността за формиране на глобална среда, готова да приеме твърде различните национални интереси и идеали на двете страни. Това няма да бъде конфликт между противоречиви универсалистки визии за бъдещето на човечеството, в който всяка страна се опитва да привлече на своя страна съюзници чрез налагане на идеологията си и чрез революционна промяна на режима. В днешната международна система властовите асиметрии вече започват да изместват предполагаемите морални асиметрии. Това е причината китайско-американското съперничество да не може да бъде описано коректно като „нова Студена война“. Съюзите се разпадат и пренареждат калейдоскопично, като страните изоставят дългосрочни идеологически партньорства в името на ефимерни бракове по сметка. И макар да е невъзможно да бъдат предсказани последиците, те определено няма да повторят продължилия четиресет години конфликт между САЩ и СССР.
Шеметният възход на Китай предполага, че в крайна сметка поражението на комунистическата идея през 1989 г. не е било еднозначна победа на либералната идея. Парадоксално, еднополюсният ред създаде свят, много по-малко гостоприемен за либерализма, отколкото някой е можел да предвиди тогава. Като елиминира конкуренцията от времето на Студената война между двете спорещи универсалистки идеологии, 1989 г. нанася смъртоносен удар на самия Просвещенски проект както в неговото либерално, така и в неговото комунистическо превъплъщение. Унгарският философ Г. М. Тамаш отива дори още по-далече, като заявява, че през 1989 г. са били „разгромени както либералните, така и социалистическите утопии“, което е сложило край на самия „Просвещенски проект“. Ние не сме толкова фаталистични. Все пак още е възможно да се появят американски и европейски лидери, способни с ум и разум да възпрат упадъка на Запада. Би могъл да се намери път за възстановяването на либерализма както на познатите, така и на новаторски основи. Понастоящем шансовете за подобно обновление изглеждат слаби. Но и антилибералните режими и движения, обсъждани в тази книга, също могат да се окажат ефимерни и исторически незначими, защото са лишени от привлекателна и всеобхватна идеологическа визия. Както знаем, историята е нахлуване на неизвестното. Но каквото и да крие бъдещето, никога няма да го прозрем, ако не се опитаме да разберем как сме стигнали там, където сме днес.
Из книгата “Имитация и демокрация. Как Западът спечели Студената война, но загуби себе си” от Иван Кръстев и Стивън Холмс, изд. „Обсидиан” 2020 г.
…..
Защо, след като спечели Студената война, Западът загуби политическото си равновесие? В началото на 90-те години надеждите за разпространението на либералната демокрация на Изток бяха големи. Но трансформацията на страните от Източна Европа доведе до отричане на самия либерализъм не само там, а и в сърцето на Запада. В своя блестящ труд по политическа психология Иван Кръстев и Стивън Холмс твърдят, че предполагаемият край на историята всъщност се е оказал само началото на ерата на имитацията. Анализирайки историята от последните 30 години, те показват, че вълната от популистка ксенофобия в Източна Европа се дължи предимно на негодуванието срещу императива на Запада регионът да стане като него.
От тази гледна точка революцията на Тръмп изглежда иронично изпълнение на свръхоптимистичното обещание от края на Студената война, че нациите, които излизат от комунистическото управление, ще заприличат на САЩ. По странен исторически обрат Тръмп видя в Русия на Путин и Унгария на Орбан примери за САЩ.
Забележителна книга, която преобръща разбирането ни за кризата на либерализма. Публикувана в оригинал под заглавие „Светлината гасне“ (2019), тя печели наградата „Лайънъл Гелбър“ за най-добра англоезична книга по въпросите на международната политика. Отличена е от „Файненшъл Таймс“, „Икономист“, „Проспект“ и „Ивнинг Стандард“ като една от най-важните книги през 2019 г. Преведена е на 18 езика.
Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe’s World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е „Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия.
Стивън Холмс е професор по право в Нюйоркския университет. Преподавал е политически науки и право в университетите Харвард (1979-1985), Чикагския университет (1985-1997) и Принстън (1997-2000). Главен редактор е на списание „East European Constitutional Review“ (1993-2003). Той е автор на книгите: Бенжамен Констан и създаването на модерния либерализъм, 1984; Анатомия на антилиберализма, 1993; Теория на либералната демокрация: желания и ограничения, 1995, Мантията на матадора: американският безразсъден отговор на тероризма, 2007.
