PROVO Magazine

Неслучилата се Турция

Опитът за военен преврат срещу Ердоган не успя. Още не знаем дали е бил постановка на президента, но знаем какво следва: край на светския кемализъм 

 

Турция е страната, за която българите мислим по най-страстен начин. Да, ние обичаме идеята за Македония и в някакъв смисъл я смятаме за свое „дете“. Да, гледаме на Русия ту като на освободителка, ту като на фактор на хаоса и разрушението. Да, изпитваме смес от завист, възхищение и недоверие към повечето западни нации. Разбира се, чувстваме известно превъзходство над Сърбия, Гърция и Румъния – както и там вероятно мислят са нас, когато изобщо се сещат, че съществуваме. Но Турция… Как да имаш лошо мнение за нея? Тази богата страна с огромен излаз на няколко морета, владееща великия Град, на който всички други и на Балканите, и в Близкия Изток са само сенки? От друга страна – как да я харесваш? Турция е страната на петстотинте години мълчание в собствената ни история. Пет века чужда власт, без България самостоятелно да участва в Ренесанса, в Новото време и в Просвещението. Ние носим тази липса в себе си и го усещаме. Същевременно живеем добре със самите турци, когато политиката на някое безумно правителство не ни разделя. Но пък понеже много се гордеем, че сме част от християнството и от западната цивилизация, често ни обърква това, че толкова много си приличаме с тези средиземноморски мюсюлмани. И не знаем как да се отнасяме към Турция. Лесно ни е да я мразим, но не ни е изгодно.

Самата Турция никак не ни улеснява. Битовата симпатия не е достатъчна, тя често ни подвежда. Търговията, туризмът и добрата кухня са чудесни неща, но те могат да бъдат пометени с незначителен жест било от наш безотговорен националист, било от арогантен турски чиновник. Богатството, демографията и силата на Турция будят тревога у нас. Българите обикновено се чувстват неспокойни до този понякога приятен, но никога предвидим съсед. Особено ни карат да се замислим арменският геноцид, потискането на кюрдите и окупацията на Северен Кипър, както и собствената ни гузна съвест за онзи с нищо неоправдаем „възродителен“ процес. Неоосманистката политическа доктрина на сегашния режим също не ни успокоява, защото представите ни за султанската империя продължават да се формират под истеричните крясъци на пропагандата. За българите Турция е неспокойно дремещ вулкан.

Ето защо снощните новини от Анкара и Истанбул изправиха на крака тази част от публиката ни, която винаги следи новините – и то не тези на БНТ, а от международните медии. Опитът за преврат на част от армията срещу президента Ердоган за няколко часа стана повод за бързи припомняния на историческата роля на армията като гарант на светската Конституция. Светският кемализъм е това, което българите харесват в съседната страна. Дори най-убедено религиозните българи предпочитат Турция да е секуларна държава, защото изпитват недоверие към самия ислям и винаги го подозират в склонност към радикализация. А и повечето от нас, въпреки че ползват етнорелигиозен маркер, за да изразят кои са, всъщност са изцяло светски хора, реално непрактикуващи религията си и подозрителни към всяка форма на публично благочестие. Новината, че част от армията се опитва да свали от власт демонстративния мюсюлманин Ердоган, беше посрещната с надежда. Секуларен преврат щеше да бъде в най-добрите традиции на конституционната роля на турското офицерство и потвърждаване на светския кемализъм.

Превратът не успя. Дали е бил замислен от самия Ердоган с някаква азиатска перфидност, като план президентът да се отърве от военната опозиция – не знаем. Мощното присъствие на властите в медиите и най-вече в Интернет по време на самия опит за преврат може би показват точно това. Но понякога опитите за преврат просто са неуспешни. Ефектът обаче е ясен: Ердоган ще стегне контрола си още по-строго. Държавният глава, който арестува журналисти, ще втвърди и реториката, и действията си. Дори чисто формалната заявка за присъединяване към Европейския съюз ще загуби всякакво значение: Турция се завръща в Азия. Все по-рядко ще чуваме позовавания на Конституцията, свободата, демокрацията и Републиката, а все по-често – за религията, традицията, здравата ръка, Отечеството. Диктатурата израства пред очите ни. Какво означава това за България и за нашите контакти със съседите ни – още не можем да преценим. Публичната икона Ататюрк няма да изчезне от употреба, но все по-често ще  стои редом с портретите на Мехмед Завоевателя, Селим Първи, Сюлейман Великолепни… и самия Ердоган. Можем да се сбогуваме със светска Турция.

Преди десетина години забрадени жени в Истанбул почти нямаше. Сега те са обичайна гледка по улиците, а след още няколко може и да доминират. Чуждестранните преподаватели вече започват да напускат турските университети, а отношенията на Турция с Русия показват плаха тенденция към подобряване след последната минусова точка от свалянето на руския самолет през ноември. Всъщност дори не е изключено това да се бе случило поради действия на военната опозиция срещу Ердоган. Съединените щати и Великобритания бързо демонстрираха, че ще продължат да общуват с оцелелия и по-силен от всякога режим в Анкара. Старият светски, кемалистки елит или ще изостави родината си, или ще се затвори в домовете и университетските зали (ако това му бъде позволено). Няколкостотин перспективни, но нелоялни офицери ще бъдат екзекутирани и Турция за известно време ще придобие зловещ международен облик. Ако новата тенденция за подобряване на отношенията между Кремъл и Анкара се запази, ще е интересно да се проследи как ще започне да се отнася Ердоган към руския съюзник Асад. Тези събития засягат България пряко: националистите и политическите представители на етническите малцинства гледат с еднакъв интерес, но с – поне засега – напълно противоположни идеи към югоизточната ни граница.

По време на самия опит за преврат българските национални медии и Министерството на външните работи реагираха крайно пестеливо. Специално за медиите може да се каже: дори прекалено пестеливо. Нашето посолство в Анкара не реагира с достатъчна и навременна информация, за разлика от посолствата на много други страни. Некомпетентността е само част от обяснението: не бива да забравяме, че в момента Народното събрание обсъжда т. нар. „антитерористичен“ законопроект, идващ точно по време на атентата в Ница и на турските събития. Липсата на прозрачност в действията и мотивацията на нашите власти поставя България в много тревожно положение. Много е възможно „антитерористичният“ законопроект да бъде насочен срещу досега законни форми на недоволство, но да не обхване активността на съществуващите паравоенни формирования точно в Югоизточна България. Би било опасно, ако те компрометират отношенията ни с все по-мрачната Турция.

 

Facebook Comments
Споделете публикацията:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *