Идеята на настоящото издание е да представи вижданията на подбрани от редакцията български общественици, изявени в различни области – и познати на всички наши сънародници, които все още гледат телевизия, – за това, което се случи в България през последните трийсет години. Така Александър Андреев, журналист, писател и преводач, преместил се от улица „Московска“ в София на улица „Европа“ в Берлин, разказва какво си е мислил през този период, Андрей Райчев, философ и социолог, и Кънчо Стойчев, социолог, и двамата бизнесмени, дружно назовават името на болестта, която според тях е поразила отечеството ни, политологът Антоний Тодоров ни запознава с надеждите и разочарованията си, изживени през последните три десетилетия, финансистът Емил Хърсев компетентно обяснява как е бил „банкиран“ преходът, а историчката Искра Баева анализира елементите на еволюция и революция в събитията от близкото ни минало. Изкуствоведката Мария Василева разсъждава трезво за преминаването от изобразителнотокъм визуалното изкуство през същия период, османистката Антонина Желязкова произнася своя емоционален монолог за прехода и неговите противоречия, физикът Михаил Иванов се спира на някои фрагменти от най -новата ни политическа история, философът и медиен експерт Георги Лозанов прави любопитна връзка между думи и тела, а богословът психиатър Николай Михайлов се пита къде живеем, в Европа или в пост-Европа. Не един от авторите вписва България в събитийната карта на Европа и света, а Иван Кръстев, философ и политолог, разказ – ва за хората от площадите, на които сме се нагледа – ли и в България през последните години. Не липсва и ироничната гледна точка на още един политолог и историк, Евгений Дайнов, който ни уверява, че в прехода няма място за кашкавал -туристи, както и на филолога Иван Стамболов -Сула, взрял се в истори – ята на България от другия край на кривия макарон . Представените автори имат различни политически убеждения, тръгват от различни позиции, хвърлят различен поглед към миналото и настоящето, виждат началото и края на периода в различна светлина, извеждат от съпоставката преди /след различни заключения. Статиите им свидетелстват за многообразието на свободно изразените възгледи, становища и тълкувания на развитието на демократичните процеси в България. Ако има нещо, което да ги обединява, то това е може би общият им песимистичен оптимизъм, опитът им да видят доброто в недотам доброто и да извлекат от него възможност за бъдеще.
НЯКОЛКО ФРАГМЕНТА ОТ НАЙ-НОВАТА ПОЛИТИЧЕСКА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ
Тази година родените през 1989-а навършват трийсет години. Много от тях са започнали работа, създали са семейства, имат деца. А някои от по-възрастните са си отишли от този свят. В рамките на един човешки живот трийсет години не са никак малко. Това не е кратък промеждутък от време и в историята на третата българска държава, която е започнала своето съществуване преди 131 години с подписването на Берлинския договор.
Може би по силата на поколенческия синдром на човек, който е бил непосредствен свидетел, а и в някаква степен участник в събитията отпреди 30 години, може би поради повлияната от теоретичната физика (моята основна специалност) склонност към уточняване на началните условия, аз продължавам и до днес да премислям какво всъщност се случваше тогава – в самото начало. Продължавам да се опитвам поне донякъде да разбера как стигнахме дотук, защо все още сме толкова далече от състоянието на устойчиво развиващо се благоденстващо общество, което регулира своя общностен живот според идеите на либералната демокрация и хуманизма. Плод на тези мои недовършени разсъждения е фрагментарният текст по-долу, който предлагам на читателите.
Някои наричат този трийсетгодишен период или известна част от него „преход“. Това е дискусионно. Безспорно в резултат на дворцовия преврат, легитимиран с проведения на 10 ноември 1989 г. пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия, българското общество започна ускорено да променя своя характер и днес то е радикално по-различно от обществото, в което живеехме преди 30 години. Промените са в най-различни направления, всяко от които значимо, и затова не е учудващо многообразието от отговори на въпроси като „Преход от какво към какво?“ или „Завършил ли е преходът или не?“, и т. н. Различията са неизбежни и са породени от това кой на какви аспекти на осъществяващия се процес поставя ударението.
Така например за едни основното е в разграждането на тоталитарната система, характеризираща се с авторитарна централизация на властта (със сливане на Комунистическата партия с държавата), при което средствата за производство са държавна собственост и разпореждането с националните ресурси и резултатите от труда на хората са в ръцете на малобройна върхушка. Този процес на разграждане се разглежда в контекста на разпадането на съветския военно-политически и икономически блок и преориентацията на източноевропейските страни към европейското и евроатлантическото политическо, икономическо и военно пространство.Според тази гледна точка изброените основни исторически задачи в България са изпълнени, и то по мирен начин, и следователно „преходът“ е приключил. Мълчаливо се приема, че въпросът „какво от тук нататък“, въпросът за изграждането, което би трябвало да следва разграждането,се отнася до друг – следващ период, този въпрос е част от друг разказ. (Жельо Желев)
Според други нещата трябва да се погледнат по-опростено – основното в „прехода“, казват те, е смяната на социалистическата система с капиталистическа, разбирана като смяна на характера на собствеността – от държавна в частна. Тази смяна у нас е осъществена и следователно „преходът“ е приключил. (Андрей Райчев)
Трети, наред със смяната на характера на собствеността, поставят ударение върху смяната на еднопартийната с многопартийна политическа система като основно условие за демократично развитие на обществото. Това също е осъществено.
Що се отнася до отговора на въпроса „От какво?“, т.е. от какво начално състояние започва процесът на осъществяващите се промени, то по отношение на него съществени различия, общо взето, няма и това е съвсем естествено – всички знаем в какво състояние се намираше нашето общество преди 30 години: сателитно положение в съветския геополитически блок, авторитарен еднопартиен режим, държавна собственост и централизирана („планова“) икономика, „социалистическа“ етнокултурна унификация на населението, масово системно погазване на основни човешки права, смазване в зародиш на всеки опит за несъгласие и противопоставяне. И едва ли някой би оспорил, че по всички тези пунктове през изминалия период е настъпила радикална промяна.
Различията се проявяват, когато се съсредоточим върху въпроса „Към какво?“, т. е. кои са характеристиките на „новото“ състояние, възникнало или което се очаква да възникне в резултат на промените. Каква всъщност е целта на прехода?
Достатъчно ли е например, ако кажем, че същността на „прехода“ в областта на икономиката е в това да се раздържави собствеността и да се премине към икономически отношения, основаващи се на частната собственост? Не следва ли към това да се добави, че преходът към частна собственост трябва да се съчетае с изграждането на такива обществени механизми, които ефективно да гарантират реална пазарна конкуренция, при която самостоятелни и независими икономически субекти се съревновават равнопоставено в областта на производството, търговията и услугите, като в същото време е осигурена и защита на социално уязвимите групи? Защото без това допълнение едва ли ще можем да говорим за регулиращата роля на пазара като основно необходимо условие за устойчиво икономическо развитие на обществото. Разбира се, така разширена, целта не е достижима в нейния абсолютен смисъл, но ние бихме имали ориентир, към който обществото се стреми, ще сме стимулирани да въведем мяра, определяща до каква степен сме се приближили към нея. Защото само по себе си това, че собствеността е частна, не може да ни предпази от вмешателства в икономическите отношения, осъществявани корупционно чрез държавата от олигархични мрежи в интерес на определени икономически субекти за сметка на други. С други думи, целта е капиталистическа икономика, основаваща се на пазарно регулиране и при защита на уязвимите групи, а частната собственост е само едно необходимо, но не и достатъчно условие за постигането на тази цел.
По същия начин, правейки аналогични уговорки, ние можем да кажем, че в политическата област целта на промените е постигането на политически плурализъм, за което многопартийната система е едно необходимо, но не достатъчно условие, защото устойчиво демократично развитие не може да се постигне, без да се гарантират условия политическите субекти да се съревновават за участие в управлението равнопоставено и без вмешателство от страна на икономическите играчи.
Що се отнася до етническите отношения, същината на започналите в края на 1989 г. промени може да бъде формулирана (отново със съответните уговорки) като слагане край на провежданата асимилационна партийно-държавна политика, целяща етнокултурна унификация, и въвеждане на гаранции за етнически плурализъм, при който се осигуряват условия отделните индивиди и групи от индивиди да могат да съхраняват и развиват своята идентичност, включително своята етническа идентичност, и същевременно се полагат грижи за успешното функциониране на националния обществен организъм, взет в неговата цялост и единство.
Ако се приеме така изложеният подход, от направените разсъждения следва, че да се говори за край на „прехода“, строго погледнато, е лишено от смисъл. Става дума за процес с отворен край или по-точно – с асимптотично* крайно състояние, дефинирано от целите, които сме си поставили, и въпросът всъщност е до каква степен сме се придвижили към това състояние.
Анализирайки събитията отпреди 30 години, ще бъде грешка, ако ограничим своите разсъждения в тесните рамки на българските граници. Тенденциите, които се изявиха у нас в края на 80-те години, са само част от по-общи тенденции. Глобалният процес е общ и е обусловен, от една страна, от общата криза на икономическите и социалните отношения при социализма, и от друга – от хода и края на Студената война. Падна не само комунистическият режим в България. Паднаха комунистическите режими във всички европейски социалистически страни от съветския блок и е много малко вероятно да се предполага, че ние бихме могли да правим изключение. Ето защо датата, която символизира края на Студената война и рухването на просъветската комунистическа система в Източна Европа, включително в България, е 9 ноември 1989 г. – денят, когато беше съборена Берлинската стена, а не следващият ден – 10 ноември, когато у нас Тодор Живков беше отстранен от властта с вътрешнопартиен преврат.
Нека сега, изхождайки от този мащаб на събитията по онова време, да насочим своето внимание към конкретната реализация на българския случай. Наша специфика в навечерието на голямата политическа промяна в сравнение с другите европейски социалистически страни е голямото тегло и съответно – влияние, на Българската комунистическа партия като основен инструмент за поддържане на авторитарната власт. (В края на 1989 г. в тази партия членуваха над 900 хиляди души, което е повече от 10% от цялото тогавашно население на България.) Ето защо, анализирайки влиянието на различните обществени сили, довели до Ноемврийския пленум, ние трябва да се опитаме да видим най-напред процесите и тенденциите в самата партия.
Не е без значение, че през 80-те години сред част от членската маса на Българската комунистическа партия (БКП) станаха по-ясно изразени известни демократични тенденции. Израз на тези тенденции е активното включване на партийни членове в движението на неформалите, което се разгърна през 1988 и 1989 г.
Що се отнася до управляващите среди по това време, сред тях се очертават три основни кръга (това става ясно видимо след началото на промените). Между тези кръгове се води борба за това чия алтернатива да надделее в развитието на обществото.
Кръгът около Александър Лилов, философ, първия председател на Висшия съвет на Българската социалистическа партия (БСП) – от 2 февруари 1990 г. до декември 1991 г., провежда лява реформаторска политика, която е насочена към запазване на социалистическата система и търси пътища за нейното демократизиране. В последна сметка курсът към „демократичен социализъм“, който крилото на Александър Лилов се стреми да наложи, се проваля.
Вторият кръг е консолидиран около Георги Атанасов, историк, министър-председателя, който подкрепя свалянето на Живков от власт, но който е изградил важна част от кариерата си в периода 1981–1989 г. въз основа на водещата си роля при провеждането на асимилационната политика на комунистическия режим срещу мюсюлманите. Този консервативен кръг е против всякакви по-радикални промени, което от самото начало е обречено на неуспех.
Третият кръг се олицетворява от Андрей Луканов, завършил специалност „Международни отношения“ в Москва, министър на външноикономическите връзки от 1987 до 1989 г., а след свалянето от всички постове на Георги Атанасов на 8 февруари 1990 г. оглавил два правителствени мандата до края на същата година. Луканов е водещата фигура в „реформаторското“ крило на партията, което провежда политика на разграждане на социалистическата система и трансформирането ѝ в капиталистическа по начин, при който властта да остане в ръцете на управляващата дотогава върхушка, като на първо време тя се трансформира от политическа в икономическа. За това той използва влиянието, което е придобил като министър на външноикономическите връзки, както и контактите си с българските и съветските специални служби.
Стремежът на така наречените „реформатори“ в годините преди промяната през ноември 1989 г. е да приспособят България към протичащите промени в международните отношения след подписването през 1975 г. на Заключителния акт от Хелзинки, както и към провежданата от 1985 г. в Съветския съюз политика на „перестройка“. Те насочват своите действия към ускорено създаване на икономически субекти, които да действат в пазарни условия извън България. Това се прави с държавни средства и с активното участие на българските специални служби и във взаимодействие със специалните служби на други социалистически страни. Тази активност се разпростира и на международния черен пазар – наркотрафик, незаконен реекспорт, търговия с оръжие, пране на пари. На този разгърнал се „капиталистически бизнес“ съществуващата социалистическа рамка все повече пречи и новопоявилите се „бизнесмени“ се очертават като важна заинтересована сила за промяна на статуквото. На родения от социализма и изнесен навън мафиотски „капитализъм“ социалистическата риза се оказва тясна и трябва да бъде разкъсана. Така се създават предпоставки промяната от социализъм към капитализъм да се осъществи по начин, при който големи дялове от държавните средства да преминат в частните ръце на свързани с комунистическата върхушка кръгове (по правило принадлежащи към специалните служби и средната партийна номенклатура). Много важно е да се подчертае, че за разлика например от Милошевич в Югославия, който иска да запази политическата власт, икономически ориентираната група около Луканов прави съзнателен избор да отстъпи известни позиции в политическата област, за да си запази свобода на действие при трансформацията на икономическата система, така че в новата капиталистическа среда икономическите позиции максимално да бъдат заети от управляващите дотогава.
Специфика на българския случай е също така, че у нас в края на 80-те години няма реални обществени и икономически сили, които да се противопоставят на това развитие.
Всъщност именно възникналите в условията на социализма „бизнес“ кръгове са основната движеща сила на промяната от социализъм към капитализъм в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. Създадени, финансирани чрез паралелни парични потоци и протежирани от „реформаторите“, те притежават необходимите информационни ресурси и икономическа инициатива, което им дава възможност да сложат ръка на възлови места в икономиката в условията на преход на собствеността от държавна в частна. За илюстрация може да се посочи като типичен пример начинът, по който по административен път беше свита дейността на отговарящото за вноса и износа на руди и метали държавно стопанско обединение „Рудметал“, като освободената пазарна ниша беше монополизирана (чрез заставане на „входа“ и на „изхода“) от бързо разрастващата се с протекцията на кръга около Луканов частна корпорация „Мултигруп“ – с всички произтичащи от това последствия за рудодобива и предприятията за черни и цветни метали.
След промяната на 10 ноември „консерваторите“ около Георги Атанасов стоят зад формирането на български посткомунистически националистически формации като Общонародния комитет за националните интереси (ОКЗНИ) и Родопския съюз „Родолюбие“. Чрез тях те инспирират мощна протестна вълна в районите със смесено население срещу възстановяването на правата на мюсюлманите. Това противопоставя „консерваторите“ на „демократичните социалисти“ начело с Александър Лилов, според които гарантирането на етнокултурните права на „тюркоезичното население“ (както те го наричат) е едно от необходимите условия за демократизацията на социализма. От своя страна „реформаторите“ около Луканов съдействат за възникването и утвърждаването на партията на българските турци – „Движението за права и свободи“ (ДПС). Създадените по този начин два „полюса“ са хвърлени в привидна борба едни срещу други. Така в районите със смесено население е стеснено политическото пространство на новопоявилите се демократични формации и в същото време в лицето на ДПС е изграден устойчив политически субект, на който се залага да играе важна роля в първоначалното натрупване на капитали.
Още в самото начало на 90-те години близките отношения и единодействието между ДПС и „Мултигруп“ стават очевидни. По това време президентът на корпорацията Илия Павлов неведнъж участва в митинги на движението. При съставянето с мандата на ДПС на правителството на проф. Любен Беров в края на 1992 г., по настояване на оглавяваното от Ахмед Доган ръководство на движението, ключови позиции са предоставени на хора от „Мултигруп“. Така се изгражда политико-икономически тандем, установил бързо взаимодействие с мощния политико-икономически кръг в постсъветска Русия около концерна „Газпром“ (приватизиран през 1995 г.), който е оглавяван от Виктор Черномирдин (начело на „Газпром“ от 1989 до 1992 г., министър-председател на Руската федерация от 1992 до 1998 г.) и Рем Вяхирев (начело на „Газпром“ от 1992 до 2001 г.). Ето как етническите отношения са манипулирани и се слага началото на симбиозата между политически и частни икономически кръгове, като се изгражда олигархичен модел на управление на държавата. И днес тази партия продължава да експлоатира един беден етнически електорат, който гарантира устойчивото ѝ присъствие в политическия живот, в интерес на етнически безцветния олигархичен крупен капитал.
Описаната по-горе „реформаторска“ тенденция от края на 80-те години има важно значение за прехода от държавна към частна собственост и следователно за разпада на комунистическия режим, нотя не представлява демократична алтернатива на този режим. Тази тенденция се развива или вътре в самата Комунистическа партия, или в пряка връзка с нея. В същото време за значими антикомунистически и демократични сили в България по това време не може да става и дума – те са смазани още навремето със силата на сталинисткия следдеветосептемврийски терор.
Още през първите месеци след преврата на 9 септември 1944 г. в резултат на масовия червен терор и на незаконния „Народен съд“ хиляди са унищожени физически, други са хвърлени в затвора или въдворени в концентрационни лагери. На осъдените имуществото се конфискува. Елиминиран е почти изцяло формиралият се в резултат на 66-годишно развитие (от 1878 г. до 1944 г.) политически елит. Разгромени са нелегалните форми на съпротива, най-мащабна от които е тази на горянското движение. Смазана е с жестоки репресии демократичната опозиция. Многопартийната система е напълно ликвидирана и е установена комунистическа диктатура, като страната е превърната в послушен сателит на Съветския съюз.
Епизодично проявяващото се българско дисидентство през 60-те, 70-те и началото на 80-те години (в повечето случаи свързано с демократично настроени кръгове в самата комунистическа партия и обикновено като реакция на събития, ставащи извън нашата страна) е несравнимо по-слабо от дисидентските движения в страни като Унгария, Полша, Чехословакия, Югославия и самия Съветски съюз.
На този фон се откроява възникването и развитието през 1988 г. и 1989 г. (до 10 ноември) на редица неформални граждански сдружения с по-ясно или по-слабо изразена насоченост срещу тоталитарната същност на режима. Към гражданското движение се присъединяват и борещи се за своите етнокултурни права турци и помаци, които организират Майските протести през 1989 г. – най-значимия български граждански принос за падането на Берлинската стена. Неформалните сдружения се характеризират с известна противоречивост – в много от тях е силен реформаторският дух в рамките на социалистическата система (да се върнем към „оригиналните социалистически идеи“, да се изчистят „извращенията“ и т. н.), други имат по-ясно изразен антикомунистически характер. Инфилтрацията на агенти на Държавна сигурност, които оказват влияние върху дейността им, е неизбежна.
Политиката на комунистическия режим към неформалните движения е двойствена: от една страна, върху тях се оказва натиск, като те биват заклеймявани като „родоотстъпници и предатели“ (по личните указания на Тодор Живков), срещу тях се води в медиите и обществото масирана пропаганда, провеждат се така наречените „профилактични беседи“, извършват се арести, интернирания, водят се следствия, издават се присъди за лишаване от свобода.
От друга страна, властите полагат целенасочени усилия да бъдат разединени и противопоставени радикалните и последователни антикомунисти срещу тези, които са за демократизация, но в условията на съхранена социалистическа система, като първите бъдат максимално ограничени в техните действия или направо изолирани.
Като се имат предвид тези уговорки, може да се каже, че в навечерието на събарянето на Берлинската стена именно неформалните сдружения са основната форма на демократична съпротива срещу комунистическия режим в България. Що се отнася до традиционните некомунистически демократични партии, като Социалдемократическата, Демократическата, Радикалдемократическата, Земеделския съюз „Никола Петков“ и други, тяхното възстановяване е в ход още от лятото на 1989 г., но те успяват да се изявят едва след 10 ноември.
Както е добре известно, Съюзът на демократичните сили (СДС) възниква след свалянето от власт на Тодор Живков като обединение на неформалните сдружения и нововъзстановените традиционни демократични партии. Той акумулира мощна обществена енергия, мобилизирана от желанието у голяма част от хората да бъде ликвидиран окончателно тоталитарният режим. Влиянието му нараства. За мнозина СДС придобива магнетична сила. Ключовата обединителна дума е „демокрация“ и не случайно тя фигурира в названието на нововъзникналата опозиционна политическа коалиция. Така в първите месеци и години след промяната придобива ясни политически очертания основното за този момент противоречие в обществото – демокрация срещу тоталитаризъм. Политическата цел на опозицията е разграждане на тоталитарната система на управление и изграждането на държавно устройство, съответстващо на принципите на демокрацията. Както вече беше казано, кръгът около Луканов оставя на опозицията политическата инициатива, за да може в същото време да си осигури периметър в икономическата област, където да обсеби колкото се може повече ресурси.
Много скоро обаче започва да се проявява разнородността на привържениците на Съюза на демократичните сили и съответно на тяхното политическо представителство. Още в първите месеци след неговото възникване става ясно относително голямото тегло в коалицията на Българската социалдемократическа партия (БСДП) с председател д-р Петър Дертлиев (лекар, прекарал 10 години в комунистическите лагери и затвори). Това е обяснимо. Много от хората, излезли от тоталитарните рамки на предишния режим, са решени, от една страна, да се борят за демокрация, но от друга, продължават да бъдат ляво ориентирани. Разрастващото се влияние на социалдемократите обхваща широки слоеве на обществото, включително доскорошни членове на Българската комунистическа партия (преименувана в началото на 1990 г. в Българска социалистическа партия), застрашавайки по този начин нейната електорална база. Социалдемократическата партия представлява опасност и за другите формации в състава на СДС, които в по-голямата си част са дясно-либерално, дясноцентристки или дясно-консервативно ориентирани, защото стеснява тяхното политическо пространство. Тази обща застрашеност, както за БСП, така и за десните в СДС, мотивира техни общи действия срещу БСДП и води до бламирането в парламента на кандидатурата за председател (президент) на д-р Дертлиев през юли 1990 г. Вместо него за президент с гласовете и на БСП на 1 август е избран либералът д-р Желю Желев (философ, водач на неформалното дисидентско движение през 1988 и 1989 г. и председател на Координационния съвет на СДС). За вицепрезидент парламентът избира с ръкопляскания (дори без формално гласуване) генерал Атанас Семерджиев, комунист/социалист, министър на вътрешните работи, а преди това – началник на генералния щаб на армията по време на комунистическия режим.
Противоречията между левите, левите либерали и десните в СДС бързо се задълбочават, което проличава при гласуването във Великото народно събрание на новата конституция през юли 1991. Тя е бойкотирана от десните в СДС и приета с гласовете на социалистите и на левите и левите либерали в СДС. Много бързо след това се стига до разцепване на Съюза, при което на изборите за парламент през есента на 1991 г. наред със СДС като отделни политически коалиции се явяват ляво-либералната „СДС-либерали“ и лявата „СДС-център“ (с преимуществено участие на Социалдемократическата партия). Те не успяват да влязат в парламента поради все още силната привлекателна сила на СДС и в резултат на това са обречени на маргинализиране. По този начин българската социалдемокрация е отстранена трайно от политическия живот и в лявата част на политическия спектър остава да доминира и досега посткомунистическата Българска социалистическа партия, която съчетава ляв популизъм с олигархични тенденции. Отстраняването на социалдемократите в началото на промените лишава и до днес политическия живот в България от автентично ляво.
Българският политически живот остава и без автентично либерално присъствие. За елиминирането на левите либерали на изборите през 1991 г. вече стана дума. Процесите на централизация в СДС, които в последна сметка довеждат до неговата трансформация от коалиция в партия, срещат съпротива сред част от десните либерали, които се отделят в Свободна радикалдемократическа партия, която не успява да се утвърди. Свободната либерална ниша трайно бива заета от олигархичната партия Движение за права и свободи, която през 90-те години става член на Европейската либерална и демократична партия, а от 2003 г. е член и на Либералния интернационал. Днес евродепутатите на ДПС принадлежат към фракцията на Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ) в Европейския парламент* . Това е парадокс, защото да се твърди, че една олигархична партия е либерална, е оксиморон.
С това завършвам краткото описание на тези няколко фрагмента от новата политическа история на България, отнасящи се до първите години след отстраняването на Тодор Живков от ръководната му позиция в държавата. Фокусирах вниманието на читателите върху тях, защото намирам за повече или по-малко дискусионен начина, по който те обикновено се осветяват в мемоарната и специалната литература, а пък в същото време имат ключово значение за разбирането на целия 30-годишен период. Значимите сложни процеси в дясната част на спектъра след изкристализирането на СДС като дясна формация в края на 1991 г. тук практически не бяха засегнати – те изискват своето специално детайлно разглеждане. Цялостният анализ и оценка на политическото, икономическото и социалното развитие, което е претърпяло нашето общество за изминалите 30 години, е амбициозна, но важна задача, чието изпълнение тепърва предстои.
* От асимптота (мат.). В случая: което безкрайно се доближава до целта, но никога не я достига. – Б. р.
* След последните евроизбори сменила името си на „Обновена Европа“. – Б. р.
Михаил Иванов (р. 1943 г. в София) завършва атомна физика в Софийския университет. Доктор по физика (1983). Доцент по теоретична и математическа физика (1990). 1969–2010 – сътрудник на Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика на БАН; 1976–1983 – сътрудник на Обединения институт за ядрени изследвания, Дубна, Русия. Научните му трудове са в областта на нелинейните явления и на приложението на теорията на симетриите за класификация на елементарните частици и атомните ядра. През пролетта на 1968 г. Михаил Иванов организира дискусионен клуб във Физическия факултет, който е разтурен като „трибуна за клевети и хули срещу политическата линия на Комунистическата партия“. От 1973 до март 1990 г. е член на БКП. През пролетта на 1985 г. и лятото на 1989 г. се обявява против асимилаторската политика на режима по отношение на турците в България. По негова инициатива на 7 декември 1989 г. се учредява Комитет за национално помирение – интеркултурна организация, която до 1991 г. играе активна роля за възстановяването на етническите права, спадането на етническото напрежение и толерантни етнически отношения. Избран е за един от тримата говорители на Комитета. 1990–1997 – съветник на президента Желю Желев по национално-етническите въпроси и вероизповеданията; 2001–2005 – секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет; 1992–2001 – член на Управителния съвет на Международния център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия; 1997–2015 – член на Управителния съвет на Фондация „Д-р Желю Желев“; 1998–2016 – преподавател в Нов български университет и Русенския университет по права на човека и етническа политика. Автор на статии и интервюта в тази област. Автор на стихосбирката „Заради малката сребърна камбанка”.
Из “ПРЕХОДЪТ България 30 години по-късно”, © Александър Андреев, Искра Баева, Мария Василева, Евгений Дайнов, Антонина Желязкова, Михаил Иванов, Иван Кръстев, Георги Лозанов, Николай Михайлов, Андрей Райчев, Иван Стамболов-Сула, Кънчо Стойчев, Антоний Тодоров, Емил Хърсев, автори, ИК “Колибри”, 2019
