Коронавирусът и последиците от социалната изолация промениха изцяло живота на хората на изкуството. Стефан Иванов е достатъчно добре познат на всички интeресуващи се от поезия и театър. Разговаряме със Стефан за човека и изкуството в криза.
Беше ли подготвен светът за подобна пандемия? Пред какво изправя човешката природа една такава извънредна ситуация?
Не беше подготвен, макар и да беше предупреждаван от специалисти в продължение на години за такъв възможен сценарий, както е предупреждаван и за климатичните и екологични проблеми, промени и катастрофи. Настоящата ситуация показа катастрофална надменност, налудно равнодушие не само на лидерите към реалността и живота на хората, показа недоверие към науката, показа болезнена липса на здрав разум и чудовищно желание за печалба, въпреки всичко. Показа и разкри най-грозното възможно, но и показа, че има и ужасно много хора, които действат по-бързо и адекватно от институциите и помагат спонтанно, пука им, грижа ги е.
„Да живееш в интересни времена”, казват китайците. Започнаха ли интересните времена за човечеството?
Те не са свършвали. Властта, била тя политическа или икономическа, не е спряла да паразитира върху планетата. Не е спряла да експлоатира хората. Унижава ги непрекъснато, подпечатва присъдите от раждането им. Властта, била тя политическа или икономическа, изсмуква и заграбва и тази страна, човешките и природните й ресурси. За тези 13 години се нароиха толкова всекидневни клонинги на поведението на управляващите, че е чудовищно. Груби, брутални, жестоки и безпардонни. Избуя и гора от конформизъм и затваряне на очите пред неща и събития, пред които е немислимо да си затваряш очите или да ги оправдаваш. Потискането на свободата и въображението, потискането на мисленето и връзката на тези активности със социалния и човешкия свят в медии, академии и университети е грандиозно. В момента даже няма фалшиви опити за катарзиси и елементарно желание за грижа и добронамереност на хора, които трябва да са образеца за тези действия. Почти всеки иска да не го занимават, да не се ангажира, да си е в своето, но всички заедно сме в това. Въпреки това личните фиксации, нарцисизъм, безотговорност, непукизъм и всякакви подобни измествания и слепи петна бележат пик. Липсва разбиране, че животът не е егоизъм, а отговорност към себе си, близките, далечните, планетата. Културата не е декоративна смешка, не е просто ирония или игра, не е печалба, не е само развлечение за дупката време след работа, не е схематична упойка. Когато хората на културата, университетските хора, хуманитаристите са обзети единствено от кариеризъм, амбиция, проекти, администрация, пресметливост, тарикатщина, мода и отбиване на номера, това е екологична и егологична катастрофа. От толкова затваряне на очите се ослепява. Отвратен съм от изказвания тип Мария-Антоанета, които са без свян и замисляне, че масово хора не могат да си плащат наема, сметките, кредитите, заемите, храната. Шокиран съм от коментатори и писатели, от професори и хуманитаристи, които говорят за хората сякаш не са разговаряли с никого от десетилетия и човешките същества са им някаква мътна абстракция, достойна само да бъде високомерна мъмрена и поучавана, даже да се гърчи от болка и сълзи. Отделно от това струи цинизъм, че в световен мащаб са им малко умрелите, не били достатъчно, за да се вземат каквито и да било мерки. Задавам си и въпроси всеки ден. Животът безкрайна самопромоция ли се оказа, че е? Културата вайръл картинка ли е, повърхностна сантименталност ли е, липса на съчувствие към заразени, застрашени, умрели, към хората без работа, но с тонове страх и паника? Образованите и ерудираните само дистанцирани, иронични и всезнаещи кибици ли са, които външният свят не ги засяга? Истината е брутална и грозна и трябва да се казва, даже ако ти развали имиджа. Не са нужни инстаграм филтри, а честност. Човек мисля, че не се занимава с разни неща само за лична прослава, а за да добави някаква светлина в света, а не фалшива светлина от мобилен дисплей. Хора, които са известни заради дългогодишни подигравки срещу всичко и всички заговориха изведнъж за подкрепа и доброта, за лекомислието на добре отглежданата си и материално обезпечена надменност и хейт. В крайна сметка всеки да прави, каквото иска, отговаря единствено пред съвестта си. Аз съм отвратен и от себе си и мисля не само че не съм направил достатъчно, а даже че с нищо не съм помогнал на никого.
Защо в страната ни у една немалка част от хората все още има някакъв срам да покажат солидарност и съпричастност? На какво според теб се дължи това?
Най-бедните и унижените винаги показват най-голяма солидарност и съпричастност. Бабата ще си даде пенсията. Тези хора, за съжаление, са и най-лесно мамените, плашените и обижданите не само по телефона, но и от телевизора, радиото, парламента, министерствата, общините.
Хората на изкуството са едни от най-потърпевшите от въведената карантина в страната. Какъв би трябвало да е техният отговор? Какво би посъветвал един отчаял се актьор, например?
Да не крие своето отчаяние и гняв, защото са честни, искрени и справедливи. Да ги изрази, защото може да стане и по-зле, но това не значи, че като плюят систематично на достойнството и труда ти, трябва да се бършеш и да се радваш на унижението си сякаш те е покрила свежа утринна роса и лъчите галят лицето ти.
Какви могат да бъдат в дълготраен план пораженията в сферата на изкуството от една продължителна карантина и неработещи културни институции? Как по-лесно биха могли да бъдат преодолени?
Могат да са убийствени. Метафорично и буквално. Могат да бъдат преодолени с категорична подкрепа.
Вече няколко театъра започнаха да представят спектаклите си под формата на лайф стриймове. Сподели някои от добрите практики в това отношение?
Има прекрасни събития от всякакви театри и от множество страни по света. От Русия до САЩ и от Великобритания до България. Истината е, че нищо не може да замени срещата на човек с човек на живо. Нито стрийм, нито Zoom, нито снимка, нито клип.
Лично ти как прекарваш времето си? Кои книги и каква музика са с теб?
Не спирам да чета за това, което се случва. Както в български медии, но преди всичко „Гардиън“, „Ню Йорк Пост“ и останалите няколко дузини читави медии. Отделно от това прочетох много стихотворения, но препрочитах Шекспир, Достоевски, четох и „Алексис Зорбас“ на Казандзакис, „Моби Дик“ на Мелвил, „Тишина“ на Ерлинг Каге, „Цветница“ на Вонегът, препрочитам „Уловеното време“ на Андрей Тарковски, бях я чел на английски в гимназията. Ще чета отново „Дон Кихот“ и „Гаргантюа и Пантагрюел“, „Мадам Бовари“. Голяма част от съвременната литература няма нужната честност и дълбочина, за да вдъхне кураж, подкрепа и смисъл за случващото се в момента. За музика слушам джаз, класика и птиците от балкона. Живея до ВМА и Пирогов и слушам непрекъснато и линейки.
Освен музеите и театрите са затворени и голяма част от книжарниците, спряно е изплащането на продадените книги. Не е ли крайно време държавата да се намеси с финансова помощ, за да не изпадне целият издателски сектор в колапс?
Отвъд крайното време е. Толкова унизително и бакалско отношение към писателите и въобще към културата няма никъде в Европейския съюз. Властта презира свободата. Сравненията са катастрофални. Преди дни разбрах, че приятел, танцьор от Литва, сега е поканен да преподава танц в литовско село за 2000 евро на месец. Това е немислимо в България и при нормални условия.
Като човек пишещ поезия, кое стихотворение описва най-добре ситуацията, в която се намираме:
Животът ни расте като тревогата, като страха,
животът ни расте като опашката за хляб,
животът ни расте като тревата, мъха по камъните и праха,
подобно паяжина, скреж, пълзяща плесен,
животът ни расте неумолимо като кашлицата и смеха
и не зависи от войни, спогодби, преговори,
от разведряване, промени в климата, от ООН,
от скритата експлоатация и явна тирания,
от наглостта на черни лимузини и бездушни съдии,
от слугите на низостта, от поданиците на нищото,
от тровещите вестници, присаждането на сърца,
от комбинациите тайни и явните лъжи,
от издевателствата над нашите светини,
от земни трусове и замърсяване на атмосферата
животът ни расте неудържим, през пепелищата,
през най-дълбокия ни сън,
извън нас и през нас, които
сме блудните му синове,
животът ни расте тъй както скрито хвърчат цените,
подобно science fiction,
като кръвното налягане,
като страха от закъсняване за работа
или от погледа открит на някого в очите,
животът ни расте като плода, като глада,
животът ни расте подобно флората и фауната –
но не като омразата, желанието за мъст
или жадуването на възмездие,
и даже да не е наясно какво би искал точно
животът ни желае да живее
по човешки
Ришард Криницки
(в превод на Вера Деянова)
И животът ще продължи да живее, докато го има. Напук на всичко.
Стефан Иванов (1986, София) е завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски“, магистър е по културология и доктор по философия в същия университет. Автор на стихосбирките „4 секунди лилаво” (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” (2004), „Списъци” (2009) и „Навътре“ (2014). За „Списъци“ е номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов“. „Навътре“ е номинирана за първите награди за литература на НДК. Носител е на наградата „София: Поетики“ (2011). Съавтор е, заедно с Иван Добчев, на пиесата „Медея – майка ми“, спечелила „Икар“ (2013) за най-добро представление. Пиесата му „Между празниците“ е номинирана за „Икар“ (2014) за драматургия. През 2017 г. пиесата му „Същият ден“ е поставена в Ню Йорк в LPAC. През 2018 г. е резидентен драматург на Националния театър на Люксембург. През 2019 г. късометражният анимационен филм „Задачи за деня“, по едноименното му стихотворение, е официално предложение на България за „Оскар“. От 2003 г. е публикувал многобройни журналистически и друг вид материали в десетки различни по вид медии. Превеждан е на английски, френски, немски, испански, гръцки, сръбски и други езици. Блогът му е на http://siv.sofiascape.com/.
