Най-красивото място, на което ходих докато бях в Бразилия беше Флорианополис. Единствената столица на щат, изцяло разположена на остров. Не за друго, защото е много близко до брега. Там се бяха преселили всички богати германци, когато в Европа се е разсмърдяло по време на Втората световна война . И всички са отишли на едно място. Къде са виждали те остров!? Казали са си – тук е мястото. И сега повечето хора са на един мост от континента, но предпочитат да си го гледат от балконите. Всичко е чисто, спретнато модерно и по немски перфектно. Всички са високи и руси, имат си Октоберфест през лятото и бели къщички с кафяви диагонални греди като в Тиролска коледна картичка. Никой вече не говори немски, всички пият кашаса и танцуват самба, и е очарователно. Острова има най-висок стандарт на живот в Бразилия и най-висок индекс на развитие в страната. И всичко това се случва на остров с 42 – 5 километрови плажове, който може да бъде обиколен с кола за един ден. Има и 8 вътрешни лагуни. В топ 10 на най-динамичните градове в света, виждах само млади хора. Бидейки бразилци хората се държаха коренно различно от европейците и бях сигурна, че това е моят дом. От втория ден.
Една голяма част от заселниците във Флорианополис са тези, които са били осъдени да изгорят на кладата от Светата Инквизиция в Европа. За вещерство. В някакъв момент някой католик се е светнал, че вместо да осъждат тогавашните астролози на публично убийство по особено жесток начин – могат да ги пратят да заселят онзи континент с кафето, мрамора, дървото и мините. И така и направили. Но корабите с вещиците, вещерите, странните, специалните и тези със специални умения и сили акостирали около Флорианополис. И резултата много години по-късно ме накара да стоя зяпнала около час, докато ми разказваха за вещиците. Вещиците за нас са същества от приказките. Те са само лоши и знаем, че не съществуват, защото доброто винаги ги е побеждавало. Вещиците за светата инквизиция са били екстрасенски, контактьорки, хора с пророчески умения, свъхнадарени деца, хора които са можели да лекуват, да пътуват из времето и пространството, да виждат отвъд материята и да владеят финните енергии. В повечето случаи това са били нормални и добри хора. Хора, които са искали да знаят защо земята трябва да е плоска. Защо звездите се движат и защо луната е различна всяка вечер. И защо трябва да се упражнява кръвопускане, когато може да се лекува с билки. Те са били олицетворявани със злото, защото църквата не е приемала нищо различно от подаденото им като стандарт за норма. В момента, в който тези хора са били спасявани и „заточвани“ във Флорианополис те са изграждали свои общности, сключвали са бракове, имали са деца, които са имали деца, чийто деца бяха на моята възраст сега. И при тях това с вещиците не беше шега. Първичния ми смях на историята беше посрещнат все едно току що съм излязла от джунглата. И след като чух историята разбрах, че всъщност аз – европейката, която си мислех, че отивам в джунглата при примитивните хора, всъщност съм толкова осакатена от средата, в която бях живяла до тогава, че си мислех, че тази кутия, в която се бях затворила е голямото “outside the box”. Всъщност при тях вещерството беше традиция, наследство, което те бяха получили от своите предци и ревностно съхраняваха
и пазеха. Уважаваха го и се гордееха с него. Това, което бабите и прабабите им са можели са го предали на младите и дори физиотерапевтката, на която ми се наложи да ходя (онази с европейските дипломи и перфектния английски) ми обясняваше с гордост, че е трето поколение вещица. Нещата не спираха до там. Имаше и фестивал на вещерството по време, на който се изкарваха сергийки и палатки, където човек можеше да види и опита всякакъв вид магия – кристални топки, гледане на ръка, викане на духове, екзорсизъм и всякакъв вид африканска магия, която неизбежно беше пренесена с робите, строили тази държава. И така по едно и също време всяка година високи и руси хора с мистични дарби и семейни традиции си правеха уъркшоп с левитации, изпадане в транс, пророчества и всичко магично и непривично за нормалния човек. По време на фестивала се избираше един плаж, който беше официалния плаж за кацане на вещици. Не е ясно дали някога са кацали, но поверието си гласеше, че те бръмчат с
метли и трябва някъде да кацнат по някое време. Избраният плаж се ползваше за уъркшопите и на него се рисуваха писти за кацане със свещи. И всичко това на сериозно, докато католиците в града пускаха жалби до общината за спиране на фестивала, обявяваха го за ерес и даваха последен шанс на хората да се покаят. В най-голямата католическа общност в света всеки вярвяше в каквото си иска и боговете на океана, гората и женската сила бяха повече, отколкото можех да помня.
Флорипа е място, което със сигурност ще разшири мирогледа на всеки, който отвори сърцето си за Бразилия.
