„Страхът по своята сила надминава много от нашите душевни състояния“, отбелязва френският хуманист от шестнайсети век Мишел дьо Монтен. Именно заради страха популистите идват на власт. Ето защо не бива да ни учудва убеждението на много хора, че десните популисти ще бъдат най-облагодетелствани от кризата с COVID-19. Кое обаче е по-доброто обяснение за надигането на популизма през последното десетилетие – страхът или тревожността?
Психолозите са на мнение, че страхът и тревожността са родствени – и двете са свързани с усещането за опасност, но освен това подчертават, че страхът е реакция на конкретна и видима опасност, например страх от зараза със смъртоносна болест. За разлика от него тревожността е дифузно, нефокусирано и лишено от конкретен обект убеждение, свързано с нечие бъдеще. Хората се тревожат, че животът на децата им ще бъде по-лош от техния собствен. Че мигрантите ще ги изместят. Тревожи ги надвисналият климатичен апокалипсис или вероятността от извънземно нашествие. Тревожните хора са гневни. За разлика от тях уплашените не могат да си позволят лукса на гнева, защото са прекалено погълнати от усилието да оцелеят. Популистите умело използват гнева на тревожните. Хората, обзети от тревожност, имат различно поведение от онези, които изпитват страх. Все по-обемна литература от областта на социалната психология твърди, че в условия на страх „хората развиват повишено внимание и разбиране за ограниченията върху свободата на действие и превръщат в своя главна цел желанието за възстановяване на по-висока степен на кохерентност и сигурност“. В своите мемоари германският литературен критик Марсел Райх-Раницки признава, че макар да е прекарал в четене голяма част от месеците във варшавското гето през Втората световна война, нито веднъж не е избрал да чете роман от страх, че ако го започне, ще умре, преди да стигне до края.
Когато приключи най-тежкият стадий на сегашната криза и хората престанат да се страхуват за живота си, ще се върне гневът, а политиците популисти като Марин льо Пен или Матео Салвини най-вероятно отново ще наберат популярност. В момента обаче силата на страха, породен от коронавируса, обяснява защо побеждава правителствената, а не популистката риторика. С нарастването на одобрението на правителствата подкрепата за техните популистки опоненти намалява. Вместо да потърсят кой да стане изразител на тяхното чувство за безизходица, уплашените хора търсят кой да ги защити и се обръщат към хората с познание. В резултат на това COVID-19 промени общественото отношение към експертността. Станаха ясни социалните ползи от компетентното управление за разлика от недоверието към експертите и технокрацията след финансовата криза. Това е причината популистките лидери да губят в ранния стадий на кризата, но тяхната звезда може да изгрее отново, когато тревожността замени страха.
Из книгата на Иван Кръстев „Утре ли е вече?”, изд. „Обсидиан” 2020 г.
Иван Кръстев е роден на 1 януари 1965 г. в гр. Луковит. Баща му Йото Кръстев е журналист, а по-късно член на ЦК на БКП и завеждащ отдел „Средства за масова информация“ при ЦК на БКП. Майка му Латинка Кръстева e учителка по български език и литература. Кръстев получава средното си образование в 114-а гимназия с преподаване на английски език в София. Завършва философия във Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1991 г. специализира за една година в колежа „Сейнт Антъни“ на Оксфордския университет със стипендия на „Отворено общество“, където негов ментор е социологът сър Ралф Дарендорф. Заедно с бивши дисиденти през 1994 г. в София основава Център за либерални стратегии, на който е председател на Управителния съвет. Иван Кръстев е изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“. Той е в международния редакционен съвет на списанията „Europe’s World“, „Journal of Democracy“ и „Transit – Europäische Revue“. Бил е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившия министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на българското издание на списание „Foreign Policy“ (2005 – 2011). Класиран е на 85-о място в класацията на Foreign Policy на стоте най-влиятелни интелектуалци в света през 2008 г.