Фатих Акин е роден в Германия пред 41 години, родителите му са от турски произход. Филмите му “Срещу стената” (2004) и “От другата страна” (2007) са част от трилогия, която самият той нарича “Любовта, смъртта и злото”. Последната, трета част е най-новата му творба “Раната”, чието действие се развива през 1915 г. и представя един от болезнените епизоди от турската история: арменския геноцид. Главната роля на арменски ковач се изпълнява от Тахар. Той прекосява света – от град Халеб в Северна Сирия до Хавана и Северна Дакота, в търсене на двете си дъщери. От дълго време той няма новини от тях – причината е насилието, което отнема живота на милион и половина арменци. “Раната” е сниман на 35 мм, в широкоекранен формат, с екстериори от 5 държави и бюджет от 15 млн. евро и е най-амбициозният филм на Фатих Акин до момента.
Aлекс Сакалис: Нека да зададем очевидния въпрос: защо вие, като режисьор от турски произход, решихте да направите филм за арменския геноцид?
Фатих Акин: Ами, както казахте, аз съм дете на турски родители. Арменският геноцид е нещо много дълбоко и неизменно в нашата култура и история. Това е нещо, за което не много хора знаят и не много говорят.Една от основните ми причини да направя филма е да създам нещо, от което хората да се информират, да се обсъжда и да се създаде пространство, в което те могат да говорят за собствената си история и травматичен опит.
24 Април е стогодишнината от арменския геноцид, с възпоменания по целия свят. Изглежда е отнело дълго време, за да се направи филм за арменския геноцид. Единственият, за който мога да се сетя е филма Ararat на Атом Егоян.
Има филм на братя Тавиани, The Lark Farm, както и Mayrig с Омар Шариф, има и филм, наречен Ravished Armenia, ням филм от 1919 г, както и America на Елиа Казан. Но моят филм е първият с режисьор от турски произход, който се занимава с темата.
Как мислите ще бъде приет в Турция?
Мисля, че обществото е готово за такъв филм. Наистина.
Как беше приет филма в Германия, страна с нацистко минало?
Германците имаха някои много остри критики. Те са много добре осведомени за Холокоста. Холокостът има определени символи и има някои образи (свързани с Холокоста) като Аушвиц. Те очакват да видят (нещо подобно на) Аушвиц във филма и когато това не се случи, те критикуват вашия филм. Като разбира се, има и други образи, които са силно символични (жестокости) за арменците, но тъй като те нямат информация за тях, те са склонни да критикуват.
Намирам движението “I apologise” в Турция за много интересно, но пък съществува член 301 от турския наказателен кодекс, който има смразяващ ефект върху свободата на словото в страната. Какво мислите за член 301?
През последните осем години – откакто Хрант Динк беше застрелян – имаше по-малко преследвани хора заради член 301. Преди да умре имаше много повече. Но неговото убийство беше по странен начин повратна точка. Правителството осъзна, че този вид политика не е успяла, защото 100 000 души излязоха на улицата за погребението му. И те не бяха арменци.
Това бяха турци, които казват: “Ние всички сме арменци” и “Ние всички сме Хрант Динк “. Така че стана ясно, че много турци не поддържат политиката към арменците. Това беше повратен момент и оттогава има граждански движения, като например “I apologise” кампанията, програми в университетите, както и книги, които са публикувани за геноцида на арменци в Турция, които не са били преследвани по член 301. Това е, което мисля. Има промяна. Аз съм част от тази промяна. Не лидерът на промяната – съвсем не. Аз съм част от това движение. Аз съм режисьор. Един филм може да достигне до много хора.
Може да се каже, да, имаше 100 000 души, които излязоха на погребението на Хрант Динк, но това е предимно либералната, космополитна средна класа. Може би хората в селските части на Турция не се вписват в тази промяна, която описвате. Да не говорим за изключително консервативната държава, като последните опити на Ердоган да организира медийна кампания срещу възпоменанията на геноцида …
Налице е движение, което признава геноцида и го осъжда. На първо място, има много хора, във всеки град и във всяко село, които признават, че тези неща са се случили. Те не го наричат геноцид, но са наясно, че нещо се е случило и че арменските църкви са станали джамии, в някои случаи плевни. Те знаят. Много хора знаят за него, не всички, но много хора. Това е първото нещо, за което трябва да си дадем сметка. Второто е следното: нека разгледаме някои движения в миналото – някои промени в ценностите; например, отношението в Германия към атомните електроцентрали. В началото на 80-те години, ако сте били против атомните електроцентрали в Германия, вие бихте били един луд терорист от левицата. Това е 1980 година. Не толкова отдавна. Днес дори и Ангела Меркел, от консервативното крило на политиката, казва, че снабдяването с енергия в Германия трябва да се смени от атомно към алтернативно. Отне 35 години за маргинализирано политическо убеждение да се превърне в норма.
Но мислите ли, че Турция може да се развие като Германия? Те са много различни страни.
Те са различни страни, но истината си е истина. Тя не разполага с паспорт.
Какво е усещането сред турците в Германия по отношение на арменския геноцид?
Дебатът в Турция е по-развит, отколкото в Германия сред турците.
Смятате ли, че турската общност в Германия е по-малко прогресивна във възгледите си отколкото хората в Турция?
Понякога си мисля, че те не са наистина в крак с това, което се случва в Турция.
Дали да си част от диаспората ги прави по-дефанзивни относно тяхната история и култура? Или това че са малцинство в Германия?
Има твърде малко идентификация със самата Германия – въпреки че това също се променя. Не е конструктивно за една личност да не вижда себе си като част от страната, където е роден и израснал и да вярва, че неговата страна е някъде другаде. Това създава илюзии. А илюзиите не са нещо, на което човек може да се уповава. Мисля, че много от това се дължи на факта, че много турци още не се чувстват така, сякаш са добре дошли в Германия. Те се чувстват като втора класа граждани.
Първа класа турски граждани и втора немски?
Да. Дори много от второ и трето поколение турци се чувстват по този начин. Става все по-добре все пак. Те се идентифицират все повече и повече с Германия. Но това е твърде малко. Мнозина все още са обвързани с тази непоклатима представа за Турция и турското, без да осъзнават, че в самата Турция има движение.
Движение напред или назад?
Във всички посоки. Когато Ердоган миналата година, един ден преди годишнината, държа тази реч, казвайки на арменците, че болката на техните внуци е и наша болка, че ние съжаляваме за болката им – това беше историческа стъпка. Без значение какво е казвал преди, това, което каза тогава, беше стъпка напред. Например, по странен начин, аз се почувствах защитен с филмът ми. Без значение каква политическа мотивация е имал, въпросът е, че той каза нещо, което никой не е казвал преди. Това беше историческо нещо за турски лидер. Възможността за дискусия става по-голяма. Знаете ли, през 2007 г. е имало гласуване в камарата на адвокатите на конституцията, за това дали искат да спрат партията на Ердоган, ПСР. Според тях станала твърде религиозна. Така Ердоган и неговата партия – и като казвам това аз не изразявам мнение, просто обяснявам – те са били мишена на кемалисткото движение. Член 301 е нещо, което ПСР може да използва или не, но 301 е по-стар от ПСР, по-стар от Турция при Ердоган. Това е нещо, което идва от конституцията, от военните, от кемализма.Тези хора използваха член 301 за да атакуват Орхан Памук, Хрант Динк и много други. Това са същите среди, които са имали интерес да се отърват от ПСР. Има ги и ПСР, и интелектуалците и Кемалистите . И Кемалистите се борят срещу интелектуалците, защото те искат да признаят геноцида. Те се борят срещу кюрдите. Те се борят срещу малцинствата. Те се борят срещу религиозните. Ердоган идва от религиозна партия. Така че във вътрешната война на Ердоган с кемалистите – тези, които използват 301 като оръдие – те стават по-слаби. Казвайки това не искам да защитя вярванията или действията на Ердоган. Това е просто моето обяснение за това колко сложно е в Турция.
Показахте ли филма си пред публика в Турция?
Да.
Какви бяха реакциите?
Първите хора,на които го показах са артисти – художници, режисьори, писатели. Те бяха първите които го видяха и го харесаха.
