Христо Карастоянов е роден през 1950 г. в Тополовград, но по-късно се премества със семейството си в Ямбол. Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски“. Работил е като драматург и като директор на кукления театър в Ямбол. Член е на Съюзa на българските писатели. Автор е на близо 30 книги – белетристика, публицистика и поезия. Първата му книга „Пропукан асфалт“ е издадена през 1981 година, а последният му роман е „Една и съща нощ”, за която получава наградата „Дъбът на Пенчо”. Има седем номинации за наградата „Хеликон”, а през 2012 г. я печели за романа „Името”.
– След назначението на Слави Бинев за председател на Комисията по културата и медиите хората на изкуството с няколко протеста успяха да го накарат да си подаде оставката, защо според теб в други случаи същите тези хора мълчат? В летаргия ли е българския творец или просто няма достатъчно силна мотивация и желание за промяна?
– Чакай само да ти кажа първо какво най-ме притесни в цялата тая работа. Притесни ме това, че Слави Бинев посочи като едничък начин да си подаде оставката партийният му началник да му я наложи. Това си е направо страшно. Светът да се срути от протести, всичко живо да излезе на площада, Народният театър да остане без трупа… – не! Ако началството каже! Никой друг! И това ако е диалог… Но майната му на диалога! По-важното е, че думата, викът, вопълът, гневът на онези, чийто хал божем ще оправя като председател на пустата му комисия в парламента, не значат нищо за него. Нищо! Ами ако Валери Симеонов не беше решил накрая така, както все пак реши?!… За какви протести ми говориш? Ето това ме уплаши: протестите не важат! Важи партийното решение. Пък ония отвън като не щат – ами да напускат. Оставката на Морфов е по-маловажна от оставката на Бинев!
А за летаргията, не, не е летаргия. Апатия е. Имплантирана апатия. За двайсет и пет години ни убедиха, че от нас нищо не зависи. Докараха ни до въздишката: „Ми тъй ще е тя!… Кво мога да им направя…”
Чух например мрачни възклицания, че издигането на Слави Бинев за председател на комисията било провокацийка. Глупости! Никаква провокация не беше – много ги интересуват тях хората, че чак и да ги провокират… Беше си тяхно раздаване на постове: те дори не са си и помисляли как ще реагират хората. Просто защото хората не ги интересуват. Ама никак!
– Имат ли място българските творци в политиката?
– Хм… А ти помниш ли колко творци имаше във Великото народно събрание? Радичков, Валери Петров, Петър Слабаков… И какво? Радичков се махна първи от там, а Валери Петров направо си го разкараха… Виж, чувал съм една от най-парадоксалните, ама и най-убедителната мъдрост. Че в смутни времена народите се обръщат за съвет към своите поети, а в мирни и спокойни – към своите генерали. Кажи ми сега в какви времена живеем!
– Ако си представиш, че ти си министър на културата кои са първите три неща, които ще направиш?
– Не искам и да помисля, че съм министър на каквото и да било. И знаеш ли защо? Защото вече съм бил директор на театър. И първото нещо, което направих, беше да получават всички в театъра повече. Но повече само според работата си! Имаше една такава пролука тогава: в тъй наречения колективен трудов договор вкарах правото на всеки да получава процент от приходите, които е осигурил. Според приноса си. И да ти кажа ли? Цял сезон се радваха на труда си хората… После пролуката я запуши един назначен в министерството комисар (не му казвам името, защото съм го забравил, честно), и не само я запуши, ами искаше да ме вкарва в затвора.
– Имаме ново правителство, има ли всъщност нещо ново в него?
– Е, ти пък! То там има и хора, които са били в по-предното, хем буквално… Сигурно за да си довършат разсипията… Своята разсипия, а и разсипията на тия, дето междувременно им седнаха на столовете…
– Някои от българските писатели бяха доста активни по време на протестите срещу предишното правителство, други изобщо не се появиха. Какво би казал на едните и какво на другите?
– Е аз например не излязох на нито един протест. Просто защото си мислех, че пред компютъра мога да свърша още нещо със същата цел – с целта на протестите… Интервюта давах, после тия интервюта тръгваха и в социалната мрежа… Е, и моите текстове свършиха точно толкова работа, колкото и протестите. Ти нали не мислиш, че Орешарски подаде оставката на правителството заради протестите? Или че Пеевски не стана бос на ДАНС, понеже площадите се взривиха?! Апропо, продължавам да не вярвам, че е имало платени протестанти. Плащането, както виждаш, дойде отсетне: за добре свършена работа вероятно…
– Каква според теб в днешните времена трябва да бъде литературата, за да стига до читателите си и да ги променя за добро? Какъв е твоят начин да се случва това?
– Каква да бъде… Не знам. Искрена, може би. А инак – как да стига до читателите… По различни причини, чисто икономически, книгата злобно беше направена недостъпна за повечето от хората. И комай един от сигурните начини все пак да стига до тях е личната среща на автора с неговите евентуални читатели. Общо взето се върнахме във времената на Стойко Владиславов и Матей Миткалото…
– Какво спъва порастването на българската литература? Какво мислиш за литературната завист и образуването на кръгове и кръгченца на влияние?
– А, не – на този въпрос няма как да ти отговоря накратко. Тя дълга и широка… Пък и въпросът ти всъщност е и отговор. Знам само, че при това положение няма как да говорим за някакъв единен литературен процес. Стана малко като едно заглавие на Виктор Самуилов – „Глутница от единаци”. Лоша работа. Завистта ни пък не е въпрос на лично предизвикателство, един вид, „леле, скивай тоя пич какво готино нещо е написал – дай сега аз да го изпреваря!”, а е „защо тоя бе, мамка му!”… Е как да порасне тогава литературата? Със стъпване върху главата на другарчето ли да порасне?!
– Защо не се пише добра хумористична проза? Изгуби ли хумора си българския писател?
– Не, защо да го е изгубил… Според мен обаче проблемът не е, че не се пише. Проблемът е, че няма къде да се публикува. Помисли си колко хумористични издания – хем не само вестници, ами и списания – си умряха през годините. Остана само „Стършел”. А защо погинаха… – то вече е отделен и много голям въпрос. Ако е поради липса на интерес, тогава става страшно. То ще значи, че не писателят е изгубил чувството си за хумор, а неговият читател го изгубил. И да ти кажа, цензурата е истински стимулатор на готини гаври. Имаш ли представа как сме се надлъгвали с нея?! Сега няма цензура (уж де!) и нà: налага ти се да задаваш този напълно законен въпрос, като този, дето ми го задаваш… И ако нещо все пак е изгубено, то е добронамереността. А без добронамереност никога няма да се появи нещо като „Чичовци”, не мислиш ли?!
– С какво поддържаш високия си боен писателски дух?
– С разгневяване.
– Срещу коя стена ежедневно се изправяш?
– Страхотно!… Евалла за този въпрос! А стената, срещу която наистина всеки ден се изправям, става все по-непоклатима. Става въпрос за абсолютната нечуваемост. Такава стена от нечуваемост не помня, да знаеш!
– Имаш ли вяра в бъдещите литературни поколения?
– Да. А който не им вярва – значи чете само себе си. Вече не помня от колко години съм в журито на един много готин конкурс, „Душата на един извор” е озаглавен. Младежки конкурс. И си нямаш представа какви текстове сме чели! Впрочем доста от участниците през годините дръпнаха яко и сега са част не от бъдещите, а от сегашното поколение. Няма да ги спомена, за да не ги урочасам, но ти казвам, че наистина присъстват в днешната литература! И са добри.
– Журналистиката пречи ли ти или помага за художествените текстове?
– Майтапиш ли се?! Помага не, ами… Най-малкото с това, че те държи здраво на земята. Да не говорим за дисциплината в езика – да си точен и ясен, всяка дума или конструкция да е убедителна, това малко ли е?!
– Ти си сред майсторите на кратката проза, какво ти дава краткостта и какво ти взема?
– Дали съм сред майсторите на кратката проза – не знам – но знам, че късият разказ е висшият пилотаж в тая работа, литературата. Пък нали казват, че висшият пилотаж е въпрос на свръхнапрежение и самообладание. Дето се вика, един миг невнимание и… – нали знаеш какво следва! Ама хайде да не се правим на мъченици. Късият разказ е и голяма забава! Да побереш в хиляда и осемстотин знака цяла история и това да е наистина история, не просто някаква картинка или някакво усещане, а да си е история, с начало, с герои, със сюжет, с поанта… – то си е хубава игра, не мислиш ли? Стига да я играе човек по правилата.
– „Една и съща нощ” е последният ти роман, какво не знае българският читател за Гео Милев? Кои са неудобните истини скривани за него?
– Ами дано не съм прав, но си мисля, че за Гео Милев знаем твърде малко, да не кажа почти нищо… Всъщност нашето поколение като чуеше „Гео Милев” се сещаше за какво… „Септември”, „Полицейска критика” и горе-долу това беше. А той е бил изключителен публицист. Дори и в уж чисто литературните си текстове – пак е пишел с публицистичен патос, ще прощавате за клишето. И е бил откровен, безпардонен и точен чак до наивност. По наше време трябваше да повтаряме, че е бил едва ли не комунист, че „Септември” е едва ли не репортаж за „първото в историята антифашистко въстание, вдигнато от комунистическата партия”… – обичайните лозунги. И въобще хабер си нямахме тогава, че неговото „Без Бог, без господар!” е така да се каже слоганът на анархистите по целия свят. Но още по-кретенското беше, че не знаехме почти нищо за човека Гео Милев. Гледахме му портрета със спуснатия кичур, със затъмненото дясно стъкло на очилата, знаехме за чудовищната рана – Боже, рана, то едва ли не една трета от черепа му я е нямало, там дори и кост не са успели да му сложат, само кожа е имало и отдолу е пулсирал мозъкът му… И никой не се питаше: а боляло ли го е?! И аз не съм се питал, а когато се запитах… – то всъщност от там и тръгна книгата, от този въпрос… Впрочем не е само Гео Милев, върху който да тежеше оловната сянка на нечестивата иконизация. Случайно ли сега се вдига такава олелия около Вапцаров? Старите клишета още си стоят и се задействат яростно, колчем някой реши да заговори за човека Вапцаров… Всъщност това си беше елементарна цензура – да знаеш само това, което върши работа на конюнктурата. Бил казал Антон Страшимиров, че клали народа, както и турчин не го е клал. Казал го е, но в същото изречение е казал тежки думи и за онези, които са подлъгали народа и след това са избягали… Но аз май се отплеснах, ще прощавате…
– Какво би казал на своите читатели преди коледните празници?
– Ами какво… Същото, което напоследък ми се налага да повтарям ужасно често. Хора! Четете умни книги днес, за да не ви се налага утре да четете забранени!
