Потънали в глобалния виртуален свят, прекарващи голяма част от свободното си време в социалните мрежи, съвременните деца научават повече за своята сексуалност най-често от интернет. А в мрежата нещата се представят по един доста девиантен начин. Родителите и учителите все по-често остават встрани от възпитанието на своите деца, в това число и сексуалното. Какви са начините за справяне с тази негативна тенденция? Разговарямe с Анет Маринова – психолог с богата училищна практика и образователен експерт в сдружение “Дете и пространство”.
Защо се стигна до забранената от Министерството на образованието програма за превенция на насилието и сексуално образование в училище в Перник. За какво са знак подобни случаи?
Знак са за тревогата на възрастните, която свързвам с процеси на чувството им за загуба на контрол над живота на децата. Най-силно тази тревога звъни в родителите. Промените в живота на днешните деца са в отварянето на директни пътища пред тях към всичко, което се произвежда в света, без значение дали това е знание, търговски продукти, бърза слава, култ към тялото, експериментиране с човешките възможности и други. Приоритетите в образователните политики са насочени към развитие на иновации, които да посрещнат предизвикателствата на глобализацията. В същото време изоставаме в развитието на практики на трите нива на превенция в подкрепата и грижите за децата, които да обхващат ученето, взаимоотношенията, поведението и благосъстоянието им. Забележете в посочения случай, открояването на самотната фигура на училищния психолог, който казва “Лъжа е.”, на фона на подкрепата от училищното ръководство.
Проучване на Алфа Рисърч сочи, че 76% от българските граждани смятат, че е важно в училище да бъдат въведени часове по здравно и сексуално образование. Подценяван ли е до сега от Образователното министерство въпросът за сексуалното възпитание на подрастващите?
По-скоро тези дейности са оставени и се считат в обсега на здравните специалисти в училище – например, медицинската сестра, чиято работа по наредба включва здравни беседи с учениците. Педагогическите съветници, а след 2011 г. вече и психолозите в училищата, също предлагат здравни теми по техен избор, които се залагаха в годишните им планове. Например, колеги, които работят съвместно с екипи на БЧК, Националния център за обществено здраве, проекти с неправителствени организации провеждат с учениците часове на психично-здравни теми, както и такива за приятелството, любовта, началото на интимността при юношите. Училищата организираха събития в календара на училищните си дейности, например отбелязването на 1-ви декември, който е международен ден за осведомяване и борба срещу вируса на СПИН. Последното е популярна и масова практика в годините, дори като част от кампанията за предпазване от полово предавани болести се раздаваха презервативи на гимназистите и се правеха информационно-образователни демонстрации. Например, някои от тях се провеждаха отделно за момичета, тъй като се считаше, че те са тези, които трябва да проявяват по-голяма отговорност в предпазването от нежелана бременност.
Проблемът с часовете на другите специалисти в училищата – медицинските сестри, педагогическите съветници, психолозите е в липсата на системност на тяхната работа в превенцията (по новия закон определена като обща подкрепа), провеждането й предимно в часовете на класа, които са претрупани със списъци от задължителни и разнородни теми. Като цяло в училище няма ясно отделено време за психолозите, но също така не е достатъчно участието и сътрудничеството с учителите. В този смисъл цялата област на здравното образование е оставена като “свободно избираема” за системата като цяло. Докато сексуалното образование е считано за неудобно или неприсъщо в училищната програма, въпреки, че отделни теми присъстват в новите образователни стандaрти и за началните класове. По сходен начин стоят въпросите за психичното здраве, за процесите на дискриминация и нагласи към различните ученици, загрижеността към уязвимите съученици и други аспекти на приобщаващите отношения. На тези области от човешкото знание се гледа предимно от позиция на реактивни действия в отговор на проблемното поведение на учениците. Например, “Възпитателната стратегия” на Образователното министерство обезсилва тези теми, защото поставя от една страна “детето като субект”, а от друга, нацията и “националното самосъзнание”, като в крайна сметка ги трансформира и свежда доопростени институционални механизми на разединяване. На практика така се филтрират ценностите на приобщаващото образование като се отнема на човеколюбието от неговото общочовешко и наднационално качество. Сексуалното възпитание изцяло отсъства от този прочит за ролята на образованието.
Коя би била най-добрата форма за изучаване на човешката сексуалност от учениците?
Формата и начините за изучаване трябва да са съобразени с възрастта на децата. Освен това е необходимо те да бъдат свързани с образоването за сложните психологични и социални картини и решения, които конфронтират индивидите с обществото. Обсъждането на сексуалното образование като самостоятелна единица е естествено да тревожи родителите и учителите, защото й се отдава някаква особена специалност, при която се намесват различни гледни точки за морала и възпитанието на децата. Тези теми от дневния ред на обществото са болезнени именно, защото стигат до въпроси за оголването на човешката сексуалност днес и то през промените във функцията на семейството. Очакването на родителите е училището да остане недокоснат от сексуалността остров. Но работещите там знаем, че това отдавна не е така. Трудностите, които изпитват родителите с децата си, в това число проявите на детската агресивност и сексуалността, се пренасят върху училището.
До каква степен за сексуалното възпитание играят роля интернет и социалните мрежи? Изместена ли е ролята на родителите?
Ролята на възрастните е по-скоро заобиколена, по сполучливото описание в едно европейско изследване за нововъзникващите потребности на децата. Възрастните вече не са посредници между детето и по-широкия свят. Децата имат директен достъп дори до услуги за помощ и защита – например горещата телефонна линия за насилие над деца предизвиква реакция при някои родителски групи, именно поради чувството за загуба на контрол в родителската им функция. Като цяло това е пробив на доверието в институциите и службите, които предоставят услуги за социална защита и определянето им като опасност за родителите. Затова и хората, които посрещат въпросите и сигналите на децата се считат от някои родители като заплаха в подкопаването и дори изземане на тяхната родителска роля. Психолозите в училище отдавна познаваме и сме се сблъсквали с враждебността на родители, когато отказват детето им да се среща с училищния психолог, дори и когато то има желание, защото смятат, че говоренето по тези теми ще го подтикне към действие или противопоставяне на родителите. Не е рядко и някои учители също да считат работата на психолозите като “манипулативна” и да гледат с подозрение на тях. Тази тема заслужава отделно внимание.
Къде се къса връзката дете – родител по отношение на сексуалната култура? Какво е мястото на учителя?
Днешните родители са деца на родителите от моето поколение, чиито срещи със сексуалността се случиха в култура на мълчание, недомлъвки, скришни вицове, цензура и забрани. Препредаваха се през семейни истории, събития или съвети; през някои книги и филми. Спомням си изданията на една книжка “Антени”, която следях с юношеския си интерес. Човешката сексуалност беше обгърната в загадка и трепет, които постепенно разкривахме в тяхната нееднозначност и морални изпитания в живота. Някогашните социални връзки днес са разкъсани. Може би това е причината не малко родители изцяло да отричат социалното и да вземат в свои ръце всичко, което касае индивидуалния път и развитие на детето. Някои родители целенасочено образоват децата си, включително за сексуалността. Най-често купуват книги за сексуалното възпитание на децата, за които има голямо разнообразие. Не винаги, обаче детето може да изрази нещо от прочетеното, което го е впечатлило. Разговорите с родителите не са достатъчни. Мястото на учителя е в създаването на социални среди за малкото дете, така, че то да поставя въпроси за порастването и за юношата, който иска веднага да опита и да се разочарова. Учителят е важен посредник на кръстопътя на детето между него и семейството, между неговите връстници и към по-широкия свят. Той присъства с тялото и думите си и преди всичко е някой, който говори с децата. Това е неговото уникално място и позиция, която го изважда от главното дежурство на свидетелствата му за проявите, с които децата и юношите отбелязват напредъка в сексуалната си култура. В моята работа срещам много учители, които искат и непрекъснато се опитват да направят това. Виждам, че често пъти те се нуждаят от подкрепа в намирането на език и точните думи, които да въздействат и да накарат учениците да се замислят. Също така срещам учители, които не искат да бъдат авторитарни с учениците и обсъждаме границите на достатъчната близост и дистанция. Смятам, че образованието за сексуалността в много отношения изисква съобразяване именно с тези граници.
Една част от родителите са твърде консервативни, друга – твърде либерални по отношение на сексуалното възпитание. Коя е златната среда?
Тя се изработва. С много малко родители не е възможен разговор по тази тема. Но все пак ги има. Важно е да се намери с кого може да се говори. Често пъти самите деца намират ресурсите затова.
Има ли пряка връзка между случаите на насилие в училищата и липсата на сексуална култура у децата?
Има видими промени с порастването на децата и те са в увеличаването на значението на външния поглед, на погледа, с който започват много скарвания и сбиване в училище: някой, който поглежда някого или някой, който говори за някого на друг и после се гледат. Все по-трудно е да се разкаже история на отношения, свързани с насилие или тормоз. Затова най-много са “инцидентите”. Както и все повече изчезва вътрешния поглед, който да вижда и съзерцава други неща, не така очевидни. Трудно е превеждането на езика на преживяванията, когато се спъваш в дума, най-често обидна. Може би най-често използваната обидна дума и при по-малките ученици е “гей”, в по-актуализираната й версия това е “джендър”. Пряката връзка е речта на омразата. Тя най-лесно се копира, взаимства и става жалон за социалната връзка в света на връстниците. Затова сексуалното образование е важно, защото то се намесва през учителите не толкова с информацията, която да бъде предадена и научена от учениците, а с въпросите, които ще ги накарат да разсъждават, да вникват, да търсят и избират мнение и решения, да разбират взискателността към себе си, не само към другия. В действителност ангажирането на възрастните – учителите и родителите с това, дали и как да се учи и говори за човешката сексуалност, поставя въпроса: как в училище да се преподава днес?
