Мачът на Кубрат с Джошуа има своя предистория. След загубата от Кличко, Кубрат направи няколко срещи с по-слаби или равностойни на него противници, умишлено ли мениджърите му избягваха двубои с наистина добрите в тежката категория?
Мачовете срещу Ивица Перкович , Кевин Джонсън, та дори и срещу Хюи Фюри, бяха нужни да покаже и на себе си, и на всички останали, че наистина продължава напред. Тези мачове, и победите в тях, бяха задължителни. Още една загуба, независимо срещу кой, щеше да го извади от претендентите за титлата. При такава ситуация нито менаежерите, нито боксьорите имат право на големи рискове. Ще добавя, че той се е срещал с доста добри боксьори преди украинеца, които го превъзхождаха, що се отнася до техниката. Побеждаваше ги защото е волеви и успяваше да наложи своя начин на боксиране. След като сключи договор с американските менажери, отиде в САЩ, тренира с други треньори, очаквахме да промени начина си на игра. На всички ни се искаше да вярваме, че вече няма да е боксьор само с „ляв-ляв-десен“ и прилично движение на ринга, основните му бойни оръжия отпреди.
Преди срещата нашият боксьор изговори доста приказки как ще смаже съперника си. Какво компенсираше Кубрат с тези вербални заплахи? На какво са признак те? Нужно ли е малко смирение преди важните срещи?
Преди мач, не само за световна титла, преди всеки по-сериозен двубой, дори и опитните боксьори са подложение на огромно психологическо натоварване. Състезателите по различен начин преодоляват смазващото напрежение. Най-популярният са обичайните словесни престрелки. При размяната на предизвикателства Кубрат се държеше се като в своят квартал, а не в Лондон, пред публика от цял свят, и затова дори постигна превес. Някои ще кажат, едно е говоренето, друго как играеш. Но да не забравяме, че в психологическо отношение боят започва доста преди боксьорите да влязат в ринга. С това което говореше, и въобще с поведението си, той прекъсна всички начини за достоен изход освен победата. Зад гърба си имаше само изгорена земя, а напред се мержелееше как му вдигат ръката. Ако беше проявил малко комсомолско двуличие: ще дам всичко от себе си за достойно представяне, но да не забравяме срещу кого играя и така нататък, щеше да е по-лицеприятен. В случаят не трябва да оценяваме и съдим поведението му с логиката и моралът на всекидневието. Подобна размяна на остри думи, и дори на обиди, не са необичайни преди боксови мачове.
Мачът се игра пред едва хиляда души, което е прецедент за подобни срещи. Как пандемията се отрази на бокса като цяло?
Големите боеве обикновено се играят в САЩ и Англия. Американците до скоро още не бяха разрешили боксови срещи пред публика, англичаните позволиха само символично присъствие на зрители. Едно е да играеш пред сто хиляди, които скандират името ти, и съвсем различно пред хиляда човека, разхвърляни в полупразната зала. За мнозина публиката е помогнала на Антъни Джошуа да се изправи след тежкият нокдаун срещу Владимир Кличко. И да обърне мача. Екзалтацията, с която атакуваше , за да стигне от фаталният за украинеца десен ъперкът в брадата, не беше нещо обикновено. Побеждаваше не само Джошуа, а и стоте хиляди англичани, които крещяха името му в тези решителни за двубоя секунди. По време на пандемията почти не се провеждаха боксови състезания. Тази ситуация нямаше как да продължи дълго. Без състезания боксът на практика не съществува. Макар и без публика, вече се очакват няколко интересни битки по световните рингове. Разчита се на телевизиите, интернет и услугата пей пър вю. Все пак боксът е любим телевизионен спорт за мнозина. Предлага специфично удоволствие: седиш на дивана, пиеш бира, оглеждаш се за мезе, и се вълнуваш.
Кубрат загуби от Джошуа, предизвестен ли беше този изход?
Ако прегледаме коефициентите на букмейкърите преди мача, където всичко е аритметика, трябва да признаем, че предварително се е знаел крайният резултат. И отново трябва да си спомним поведението Кубрат. Въпреки че за някои агресивното повтаряне, че ще победи, изглеждаше нахално и недостатъчно възпитано, то създаде интерес към срещата. И поне за известно време тя не беше обикновена овертюра преди мача с Тайсън Фюри. Естествено очакванията за изненада не бяха само заради Кубрат. Не беше забравена сензационната загуба на англичанина от Анди Руис. Случайноста и вярата в късмета също имат огромен потенциал при всеки двубой. Особено когато играе гладен за успехи и слава българин, и сътветната му българска публика. Ще припомня колко пасивен беше Антъни Джошуа през първите два рунда. Не смееше да рискува. За съжаление и Кубрат блокира, вероятно от голямото напрежение.
Казваш, че Кубрат се боксира в руски стил типичен за аматьорския бокс от 70-те години. Случи ли на добри треньори Кубрат през годините? Пулев има физика, не трябваше ли да работи повече по своята техника?
За първи път чух за Кубрат и Тервел от треньора Тодор Вълков. В онези далечни години за различни периоди от време са го подготвяли Констадин Петков и Борислав Бояджиев. Михаил Таков, според неговите думи, го е тренирал повече от тридесет години. Кубрат най-често споменава Венко Пулев, баща си. По това време се е оформил стилът му на боксиране с марка ЦСКА, популярен през седемдесетте години, заради успехите на съветската школа. Рационализирана игра с лявата ръка, прав и кроше, добро придвижване с краката на далечна дистанция, и при подходяща ситуация се плсира силен десен прав. Руснаците, унифицирали този стил, го направиха задължителен за техните боксьори. И задушаваха всеки опит да се подходи към боксьора според неговата индувидуалност. Тази игра, ще повторя, донесе успехи не само на някогашните съветски боксьори, а и на българите. Беше сравнително лесна за усвояване, не създаваше проблеми за съдиите, приемаше се за „технична“. Но още на олимпиадата в Мексико американците намериха ключа срещу нея. Спомням си как Руфат Рискиев, бележит представител на този малко праволинеен, но и разрушителен за противниците му начин на боксиране, загуби от Майкъл Спинкс. С движения встрани, насрещни удари и комбинации, американецът буквално го съкруши. С този стил на боксиране Кубрат Пулев спечели бронзов и златен медал от европейските първенства за аматьори, участва в Олимпийските игри. За съжаление като професионалист попадна при треньори от бившата ГДР, които не бяха по-разнообразни. Дори обратното. Там доусъвършенства играта с прави удари. И макар със сравнително ограничен боен арсенал стана Интерконтинентален и два пъти Европейски шампион за професионалисти, стигна и до мач за световната титла. Срещу Джошуа играеше с единични удари, без почти нито една смислена комбинация. Първият и вторият рунд беше плах, не успя да използва слабата акивност на противника си. Новото бяха широките леви крошета, с които не затрудни англичанина. Получи силни десни ъперкъти в главата без опит за защита. Кубрат така и не попадна на треньор, който да развие играта му с елементи от най-ефективната средна дистанция. С епизодични избухвания в близък бой, за който се казва, че е висшето образование в бокса. В последният си мач не изглеждаше в добра форма. Явно недостатъчната подготовка и огромното напрежение, си казаха дума.
Това ли е краят на ерата Кубрат? Кой би бил най-достойният път след една такава загуба?
Той е изключително волеви боксьор с нагон към постоянните предизвикателства и победите. Преживя огромно разочарование. Но едва ли ще се примири. За него ще е трудно да се откаже победен. Нека не забравяме, че е в елита на световният бокс. Там попадат хора, които са различни от обикновените. Желанията, страстите и амбициите им често са разрушителни. Може да направи още два-три мача, преди да се откаже. Например реванш с Хюи Фюри. Или да играе отново за Европейска титла. Джозеф Паркър, бивш световен шампион, също е подходящ противник за него. Имат сходен сил на игра. Всичко зависи от сегашните или бъдещите му промоутъри и телевизиите с интерес към бокса.
Историята на бокса помни доста състезатели успешно боксирали се на преклонна за този спорт възраст. Веднага се сещам за пастор Дордж Форман. Има ли бъдеще в професионалния бокс състезател на 39 години?
Ще припомня наскоро състоялият се мач между Майк Тайсън и Рой Джонс, фантастични в най-добрите си години боксьори. И двамата са над петдесет години. Тайсън изглеждаше какъвто винаги сме го виждали, с невероятно защита в близка и средна дистанция, невъзможно е да го удариш, и ръцете му бяха както някога бързи. Джонс беше по-далече от някогашният боксьор, на когото се възхищавахме, но се държа прилично и неофициалният резултата беше равен. От него Тайсън спечели около десет милиона, Джонс малко повече от милион. Бернард Хопкинс стана световен шампион на почти петдесет години. Има и много други подобни примери. Това са все боксьори с добра защита, които не получават много удари. Дълголетието на боксьора зависи основно от подготовката, режима и понесените удари. Тежките мачове с нокдауни и много получени удари по-бързо амортизират състезателя.
Какво ще е пренареждането в тежката категория след мача Пулев-Джошуа? В типично негов стил Тайсън Фюри заяви, че Джошуа е „торба”, и че до третия рунд ще го нокаутира. Кой е твоя фаворит между Джошуа, Фюри, Уайлдър, Усик, Поветкин, Руис и Уайт?
Харесвам Тайсън Фюри, и заради нестандартната му игра, и заради трите му невероятни мача срещу Владимир Кличко и Дионтей Уайлдър. Джошуа, въпреки победата над Кубрат, отново показа, че има пробойни в защитата. Например сваленото ляво рамо, от където влязоха десните на Анди Руиз. При среща с Уайлдър или Фюри тази дупка няма да бъде пропусната. Мачът между Джошуа и Александър Усик също ще е интересен. Всъщност това би трябвало да е следващата му задължителна защита. Ще успее ли Усик да неутрализира мощните му удари. Ще бъде ли достатъчно защитен от десният му ъперкът, с който реално нокатира и Кличко, и Пулев. Поветкин и Уайт, макар да са силни боксьори, поне за сега са свързващи звена към реалните фаворити. Най-неясният от всички остава Руис, и заради любовта си към „марсовете“ и другите житейски сладости, и заради победата и загубата си срещу Джошуа. Сега работи с Еди Рейносо, който тренира и Канело Алварис, един от най-добрите боксьори в света, и вероятно ще подобри играта си. От него се очакват нови изненади. Съвсем скоро ще се намесят и по-свежи състезатели: Филип Хъргович, Тони Йока, Мохамед Маджиров, Иван Дичко…
Каква е причината боксът да се превърне в машина за пари? Защо съвременните шампиони не притежават харизмата на предшествениците си? Къде отиде спортсменството и романтиката на този спорт?
Толкова пъти съм чувал да се говори срещу бокса. Обикновено безмислици или в най-добрият случай недомислици. Видяхме, дори и пред само хиляда зрители, какво грандиозно представлание е срещата за световна титла. Двама гиганти в безмилостна и могъща схватка. Двата нокдауна в третия рунд, в които падна Пулев, и невероятнота му воля да продължи боя. Ако беше останал на въжетата, без да вдигне ръце, всичко щеше да свърши още тогава. Пламъчето на духът му – смес от надежда, вяра и капчици лудост – се разклати, издаде неприятен звук, замириса на изгоряло, но той остана на крака и мачът продължи още шест безкрайно трудни рунда. Епическа битка с митологичен привкус, дори и с този трагичен за нас завършек. Все пак българин участваше в нея по начин, който осигуряваше този драматизъм. Тежък нокдаун в деветия рунд, и отново Кубрат не се предаде. Изпи до капка чашата с горчилката от вече предопределената загуба. Краят беше истински край. Иначе погледът към миналото винаги е по-романтичен. Някогашните боксьори не са кой знае колко различни от сегашните. И да не забравяме, че шампиони по-често стават лошите момчета, естествено има и от другият тип, който всички обичаме. Антъни Джошуа, например, се държеше точно така. Изглеждаше почти образцов, въпреки няколкото обиди. Но и него трудно ще поставим в графата на вечно добрите, след като има присъда от времето преди олимпиадата в Лондон за притежаване на солидно количество наркотик, предназначен за продаване. Нека приемем, че на големите боксьори често и грешките им са големи.
Ще има ли страната ни скоро професионален боксьор на равнището на Кубрат? Какво ни липсва да имаме повече българи в професионалния бокс?
БФБокс, със солидна субсидия от почти три милиона държавна субсидия, организира и администрира развитието на олимпийският бокс, преди наричан аматьорски. Има свой живот заради възможността да разпределя тази солидна сума. Чиновниците там се интересуват основно от министерските си заплати. През годините сме имали една, две, понякога и три професионални федерации, създавани от ентусиасти. Обикновено те съществуват въпреки всичко, както се казва. Имаше един белгийски мениджът Филип Фондю, който организира повече от четиристотин загуби на българските професионалисти. Осигуряваше победи на чуждите боксьори. Спечели доста пари и съсипа не един и двама български таланта. Стигна се и до смъртен случай. Качиха на ринга боксьор с фалшив скенер на главата. Всъщност смъртните случаи вече са два. При вторият участват настоящите управници. Случаи, които показват разбирането им за бокса, и професионализма им. В началото на професионалният ринг се качваха обикновено стари боксьори, без нужната подготовка, които не успяваха да намерят мястото си в обикновения живот и търсеха препитание. Продаваха ги почти без пари. Все пак тогава Мартин Кръстев стана Европейски шамипон. Вероятно защото два или три пъти отлагаха мача му, той тренира достатъчно дълго във Франция, и влезе в добра форма. После Канал плюс цяла седмица показва нокаута му срещу Мечкун. Ценна беше и европейската титла на Тончо Тончев. За сега у нас липсват възможности за системни участия. Има двама-трима българи, агенти на чужди промоутъри, които осигуряват боксьори за предварителните срещи. Обикновено нашите се срещат с доста по-добри от тях боксьори. И успехите им нямат цел изграждането на тяхната кариера. Напротив, успешните не се търсят, защото създават неприятности на противниците си. На последната гала-вечер в Пловдив добър стил показа Йосиф Панов, с потенциал за развитие играха Пенчо Цветков и Джоан Ноамеруе.
Тренирал си Тервел Пулев, притежава ли Тервел потенциал да достигне върховете в категорията си?
Тервел има по-добра техника от брат си. Вероятно заради работата си с треньор като Борислав Бояджиев. До голяма степен той е комплексен боксьор с навици на трите дистанции. Умее да ги прелива, съобразно ситуацията на ринга. Постигнал е не малко на аматьорския ринг, като върха му е бронзовия медал от олимпиадата в Англия. Професионалната му кариера тръгна от пет-рундовите срещи, организирани от АИБА. Продължи с истински професионални мачове, след като се намеси българо-американският менажер Ивайло Гоцев. Вече притежава две титли, на Еросъюза и Интерконтиненталната. Добра изходна позиция да продължи. Основният му съперник при аматьорите, от когото загуби на полуфинала в Лондон, Александър Усик отдавна е световен шампион и вече премина в тежка категория. Но в категорията му има достатъчно силни състезатели: Максим Власов, Рахим Чахиев, Мурат Гасиев, Майрис Брейдис, Юниел Дортикос…Загубата на Кубрат, или по-скоро упоритостта, с която падаше и продължаваше боя, малко парадоксално, но със сигурност е повишила интереса към него.
Има ли имена от българския аматьорски бокс, които биха успели при професионалистите? Какви са шансовете на Даниел Асенов или Радослав Панталеев?
За един начинаещ и перспективен боксьор е задължително в първите години на кариерата си да му бъдат осигурени между 5-8 победни мача годишно. С подходящи противници. Когато на ринга се качи някое старо куче с трийсет загуби и пет-шест случайни победи, има известен интерес в по-жалостивите. Публиката адмирира успелите и успяващите. На страната е на шампионите. За да има такива боксьори трябва да имаме стабилен вътрешен календар. Редовни професионални вечери, годишно поне шест-осем за страната. Тогава и добрите треньори ще се заинтересуват от професионалния бокс. Може да стане само с помощта на някоя от телевизиите. Даниел Асенов и Радо Панталеев със сигурност могат да сключат професионални договори с чуждестванни менажери заради успехите си в олимпйският бокс. За сега двамата имат опит в пет-рундовите професионални мачове на АИБА. Развитието им ще зависи от подходящи за кариерата им треньори и менажери. Професионалния и олимпийския бокс си приличат, имат много общо, но съществуват и съществени различия.
…
Палми Ранчев е роден на 9 февруари 1950 г. в София. Юношески национален шампион по бокс през 1966 г. и трети при мъжете през 1969 г. Завършва ВИФ в родния си град, специалност бокс, тренира още таекуон-до и карате. На 31 години вече е заслужил треньор по бокс. По-късно става треньор в „Олимпийски надежди“ и националните отбори за мъже и юноши. Треньор е и на националния отбор на Ирак преди операция „Пустинна буря“. Над 40 негови възпитаници са медалисти от европейски и световни първенства за мъже и юноши. Сред тях са боксьорът Петър Стоименов, който взема бронзов медал на Световното първенство в Мюнхен, и европейският шампион по кикбокс за професионалисти Емил Тонев. Бил е също собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Пише поезия, разкази и романи. В момента живее в Барселона и продължава да тренира боксьори.
