От всички стени, които ни заобикалят, най-трудно преодолимите са онези, които сме изградили сами около себе си. Берлинската стена се срути, но очертанията й продължават да витаят вътре в нас.
Дали войниците, които са нареждали първите тухли на Берлинската стена, са осъзнавали, че полагат основите на цяла една метафора? На 13 август 1961 година се случва нещо повече от обикновен строеж. Новоизникналата преграда, която трябва да демаркира границата между съветската и американската зона в окупиран Берлин неусетно прекрачва материалните си измерения и навлиза в колективното съзнание като обобщение. Тя опредметява абсурда на геополитическия ред от втората половина на ХХ век, иззидал върху руините на две световни войни една разделена Германия насред разделена Европа. Старият континент в продължение на десетилетия страда от раздвоение на личността. Всяка една от двете му половини води отделно съществуване във вселена със свои закони, своя социална система и своя пропаганда. И всяка една твърди, че е по-добра от другата.
Но в края на краищата не сляпата вяра в собствената безалтернативност става причината да се градят стени. Изначалният импулс за себезатварянето е страхът, вътрешната несигурност. Социалистическият Изток се изолира от мнимия капиталистически враг с бетон, наблюдателни кули и бодлива тел не защото се бои от нахлуването му (както пропагандният евфемизъм antifaschistischer Schutzwall се опитва да вмени), а за да спре бягството на собственото си население „оттатък”. Тази отчаяна предпазна мярка ще коства между 1961 и 1989 живота на над 200 души, втурнали се главом да щурмуват прегражденията.
Днес, повече от 25 години след падането на Стената в Берлин не е останало много от нея. Някогашните заграждения са премахнати, на тяхно място се простира широка и лъскава търговска зона; тягостните олющени соц фасади са санирани; Чекпойнт Чарли се състои само от емблематичната табела и един ухилен младеж, преоблечен като войник, готов срещу няколко евро да се снима с всеки ентусиазиран турист. Както много други спомени, и този е набързо разкрасен и преобразуван в пазарна стойност.
Но има и повече: пространствените и идеологическите разделения на междублоковия конфликт вече не съществуват, и в обединена Европа цари небивало по размери свободно движение на хора, стоки и идеи – всичко това, което Стената трябваше да предотврати.
И все пак белезите, които болезненият спомен оставя в паметта, се заличават далеч по-бавно от материалните му изражения. Нашата европейска култура, традиционно предпочитаща явлението пред същността, погрешно отъждестява овъншностяването на травмата – премахването на видимите ѝ прояви – с нейното окончателно лечение. За да се разделим с безумието, което Берлинската стена ни завеща, не е достатъчно да я разградим тухла по тухла и да заместим ограниченията ѝ със свободите на демокрацията и пазарната икономика. Стената рухна в основите си, но не изчезна от умовете, а остави след себе си множество малки невидими прегради от комплекси, по няколко за всеки от европейските народи.
И нас, българите, тя не е подминала. Тя беше нагледен пример и постоянно припомняне за това, че отсам сме неповратно напъхани в съветския блок, който трябваше да стане рай на земята, но все не беше дотам, а от другата страна е недостижимият Запад, на вид толкова примамлив, благоденстващ и безоблачно щастлив. Благодарение на това, че толкова време символизираше това въображаемо разделение на „първи” и „втори” свят, Берлинската стена успя да завещае конструирания образ на „Запада” като безбрежно проекционно поле за копнежи и като свръхкомпенсация на колективния комплекс за малоценност. Всичко „западно” дълготрайно се покри с ореол на възхищение. Страхопочитанието към чуждестранните стоки постепенно утихна, след като повечето от тях станаха широко достъпни и у дома. Но остана дълбоката убеденост, че „чужбина” е място, където охолният живот се получава даром, докато „ние тук” сме a priori обречени на тежко и несретно съществуване. Изолацията на българите зад Желязната завеса е травма с фатални последствия, тя е възпитала у тях мислене в опростенчески дихотомии. Докато виждат света поделен на фантасмагорно щастлив консуматорски Ханаан далеч отвъд и тягостно битие непосредствено отсам, те не могат и няма да добият трезва представа за заобикалящата ги действителност, нито пък да дефинират своето място в нея. Да вървиш срещу Стената в днешна България значи на първо място да се опълчиш срещу царуващата биполярност на възприятието. Масова е тенденцията да се различават само черно-бели краски, да се прескача постоянно между дръзка самонадеяност и пълна резигнация, между митологична идеализация на миналото и всепоглъщащо отчаяние от настоящето. Който притежава здраво и премерено чувство за себеутвърждаване и самокритика, е принуден да блъска главата си в Стени от неведение, ден след ден.
Второто, което сякаш е останало зазидано отвътре в българския дух, е съзнанието за автономия. Ние сякаш не искаме да повярваме, че животът, който водим, е нашият собствен, и че отговорността за него се намира изцяло в нашите ръце. Индивидуалната свобода се упражнява с умора и неохота и е пропита от латентното усещане за еднаквост на всички алтернативи. Самото право на избор ни изпълва с ужас. Дали не се дължи на това, че тук зад Стената дълго време сме били същества без избор? В социалистическия строй по съветски модел няма място за избиране: дотолкова праволинеен е неговият монизъм, че толерира само Една истина, Една партия, Един път, по който обществото да върви. Това създава една удобно усещане за безопасност и защитеност (Geborgenheit), за смисленост и целеустременост на социалната динамика. Но тази комфортна телеология има и обратна страна: абсурдът на това на всеки няколко години да ти поднасят бюлетина, на която има само Една възможност и редом с това ехидно да ти вменяват, че имаш избор. Тази дълголетна подигравка е износила българина дотолкова, че той днес доброволно да се отказва от правото си да избира и да практикува масова електорална абстиненция с оправданието, че „всички са маскари”. А в действителност с това извинение прикриваме парадоксалния факт, че по свое желание, тоест свободно, се отказваме от идентичността си на свободни хора и предпочитаме да се самозазидаме в старата безволева инертност. Но такава саморазрушителна постановка на духа трудно се подлага на рефлексия и разбиране. От всички Стени, които ни заобикалят, най-трудно преодолимите са онези, които сме изградили сами около себе си.
Есето на Иво Илиев е отличено с I-ва награда в конкурса на онлайн платформата provo.bg за есе на тема „Срещу стената“.
Иво Илиев е на 23 години, завършил е 91 НЕГ “Константин Гълъбов” в София, от 4 години следва политически науки, немска филология и философия в Тюбингенския университет, Германия. Специализира в насоките класическа немска литература и европейска политика и следи отблизо и политическите събития в бившите югославски републики и Източна Европа. От 2014 г. работи като научен помощник към Хайделбергската Академия на Науките. В свободното си време се занимава с музика, свири на китара, а доскоро е и преподавал.
