Стефан Цанев е драматург, поет и писател, роден на 07.08.1936 г. в с. Червена вода, Русенска област. Завършва журналистика в Софийския университет (1959) и драматургия в Московския киноинститут (1965). Работил е като кореспондент, редактор в Студия за игрални филми (1965-1967), драматург в Държавен сатиричен театър (1967-1970), в Театъра на окръзите (1970-1973), в театър “София” (1973-1984; 1991), в Драматичен театър в Пловдив (1984-1991). Автор е на стихове, драми, публицистика и проза, както и на стихове и пиеси за деца. След събитията в Чехословакия 1968 г. свалят от печат стихосбирката му “Парапети”, забранено е да се печатат негови стихове до 1976. През 1984, заради спектакъла му “Любовни булеварди”, забранен лично от Тодор Живков, е уволнен от театър “София” без право да работи в столицата, изпратен е в Пловдив, завръща се в София след 1990. Сред по-важните му стихосбирки са: “Часове. Стихове” (1960), “Композиции. Стихове” (1963), “Аз питам. Стихотворения и поеми” (1975), “Реквием. Стихове” (1980), “Лирика” (1983), “Поеми” (1984), “Небесни премеждия. Стихове” (1986), “Сезонът на илюзиите. Любовни стихотворения” (1988), “Спасете нашите души! Стихове” (1992). Негови са пиесите “Процесът против богомилите” (1969), “Последната нощ на Сократ” (1986), “Тайната вечеря на Дякона Левски” (1987).
Културата на една страна описва лицето й за външния свят, как ти изглежда днес лицето на България?
– Не знам доколко културата описва лицето на една страна за външния свят, но ако Делян Пеевски успее да се качи на трибуната на Европейския парламент, външният свят ще види истинското лице на днешна България…
Над какво работиш в момента?
– Стихове се пишат, когато дойдат сами, когато се натрапят, или както обичам да казвам: стихове се пишат в краен случай, когато мисълта или чувството не могат да бъдат изразени с други словесни средства: есе, проза, драма. Сега работя над няколко драми. През петте години, докато пишех „Български хроники“, ми се натрупаха много идеи, страх ме е, че времето, което ми остава, няма да ми стигне, затова бързам.
В Балчик ли черпиш вдъхновение?
– Вдъхновението е навсякъде, защото е в тебе, или го има, или го няма. В Балчик просто имам по-добри условия за работа, за изолация от светската суета в столицата.
„Думите отлитат, написаното остава”, има ли кой да чете днес?
– Не бих писал, ако мисля, че няма. Според мен, и преди и сега процентът на четящите е един и същ, дори мисля, че сега младите четат повече, отколкото ние едно време, защото те четат не само книги, а и виртуални четива.
Във време, в което ценностите изглеждат напълно девалвирани, каква е стойността на думи като чест, морал, достойнство, мъжество, отговорност?
– Думите са нищо, ако не са въплътени в манталитета, в същността на човека.
Цензурата или автоцензурата, считаш за по-страшна? И каква е ролята ѝ в днешното изкуство?
– Автоцензурата е по-страшна, разбира се. С цензурата може да се бориш, може да я надхитряваш, може да я надживееш, от автоцензурата никой не може да те спаси.
На първите демократични избори хората избраха БСП – наследника на БКП, защо ни е толкова къса историческата памет?
– Един затворник, лежал в затвора 12 години, ми разказваше, че като го пуснали на свобода, изпаднал в паника, върнал се назад и започнал да чука на вратата на затвора, молел да го приберат обратно. Между другото, това е една от пиесите, която довършвам в момента. Монодрама, в която се опитвам да побера патологичната носталгия на нашия народ по социализма. Защото, както в затвора, така и по времето на социализма, всичко ни беше осигурено: храна, жилище, безопасност. И на двете места липсва само едно мъничко, невидимо и велико нещо: свобода.
Кой има интерес от подмяната на историята ни?
– Който не се чувства достатъчно силен днес.
Кога ще се отърсим от „скелетите в гардероба“?
– Когато капитализмът ни бъде хуманизиран.
Срещу какво се търгува днес гаранцията, че няма да умрем от глад?
– Срещу примирението, послушанието, търпението на народа.
Фикция ли е свободата?
– Да, ако не я носиш в себе си. Левски е бил най-свободният човек по време на турското робство. Днес сме свободни, но Отечеството ни е пълно с роби.
Българите сме свикнали да чакаме някой от някъде да дойде и да ни „оправи“, на какво мислиш се дължи това?
– Ние не сме се освободили нито веднъж сами. От византийското робство се освободихме с помощта на куманите, от турското робство ни освободи Русия, от комунистическото робство – парадокс на парадоксите! – ни освободи Комунистическата партия. Думите на Левски, че „който ни освободи, ще ни пороби“, са пророчески.
Докато строим „Българския Лувър“ паметника на Съветската армия е обект на сериозна полемика, какво мислиш за културно-историческото ни наследство?
– Мавзолеят не трябваше да се маха, трябваше да стои в центъра на София, за да ни напомня на какви идиоти ни правеха. Паметникът на Съветската армия също нека си стои, но би трябвало оня с шмайзера и девойката до него да се свалят ниско, на основния пиедестал, на височина, на каквато стои Александър II срещу Народното събрание. Оставям настрана идеологията – кошмарен е символът, че над всичко в столицата на България се издига оръжие за убиване на хора.
В Бразилия, Турция, Украйна протестите бързо ескалираха, а в София гражданите протестираха в продължение на месеци без резултат. По-интелигентни, по-търпеливи или по-страхливи сме?
– Не смятам търпеливостта за добродетел. Че сме по-страхливи – по-страхливи сме, въпросът за интелигентността се отнася повече до хората, против които гражданите протестираха и които се направиха на глухи дебили.
Мит ли са гражданското общество и демокрацията в България?
– Ако под мит разбираме нещо мечтано, или нещо, което уж някога е било – и двете неща наистина са мит.
Какво мислиш за новия изборен кодекс?
– Всяка партия нагажда изборния кодекс в своя полза, така се случи и сега. Би трябвало Европейският съюз да създаде изборен кодекс, общ за всички страни от Съюза и да се забрани всяка страна и всяка партия да го променя ден през ден.
За или против задължително гласуване и електронен вот?
– Задължителното гласуване е унизително, но би трябвало да се въвежда при по-ниско от 50% участие. Съм за електронния вот, разбира се, защото не само ще спестим милиони, но ще си спестим и обидата, че сме сред неграмотните съвременни народи. Толкова ли сме по-тъпи от естонците – те въведоха електронното гласуване преди десет години?
Какво мислиш за пропуснатата лустрация, ще паднат ли някога маските?
– Когато нещо се прави наполовина, е по-лошо от това да не се прави нищо. Така се случи с полуразкриването на досиетата.
Все по-често говорим за отрицателната селекция в България, къде са Хората?
– Може би ще трябва да обърнем знака на преценките и да казваме, че емиграцията извършва положителна селекция и в България остават по-стойностните хора. И да не е така, не трябва да обиждаме младежите, които имат мъжеството да останат тук, въпреки унижението и бедността. В един от репортажите си Георги Марков казваше: аз избрах по-лекия път, на тези, които останаха в България, предстои по-героичната и по-важна работа.
Приоритетно, три стъпки на промяната?
– Казвал съм го, повтарям го: три неща не трябваше да се направят в тези 23 години след промяната:
първо, не трябваше да допуснем Комунистическата партия да дирижира промяната след 1989 година – това оскверни демокрацията в зародиша й; второ, не трябваше да допуснем Комунистическата партия да дирижира промяната след 1989 година – това поквари демокрацията в зародиша й; трето, не трябваше да допуснем Комунистическата партия да дирижира промяната след 1989 година – това изврати демокрацията в зародиша й.
Вижда ли се надежда за единение на българския народ от „камбанарията“ на Стефан Цанев?
– Не, докато продължават дейността си партиите, които разединяват българския народ. Това са Българската тъй наречена социалистическа партия и Движението за права и свободи. Комунистическите партии в зародиша на идеологията си носят разединението, поставяйки себе си над всички, обявявайки се за хегемон в обществото, смятайки се за хора от друго тесто, чиито решения и действия са единствено правилните. Това, че тази партия не беше осъдена за полувековния терор над българския народ и за хилядите убийства, бе изтълкувано от нея и от нейните наследници не като благородна прошка, а като потвърждение за нейната невинност и историческа правота. И тя и нейните наследници продължават отново да претендират най-безочливо, че са единствените носители на единствено правилната политика, която ще спаси България от терора и престъпността на другите партии, всявайки по този начин непримирима омраза и разделение. Движението за права и свободи е политическо гето, в което се изолират българските турци, демонстративно се отделят от останалия българския народ, което подклажда етническото напрежение.
Една анкета на PROVO показа за съжаление, че голяма част от българите днес вече не мечтаят, или ако го правят – мечтите се свеждат до „хляба“, за какво мечтае Стефан Цанев?
– Някъде се шегувах, че мечтите са оръжието на поета, не случайно думата мечта съдържа в себе си думата меч. Мечтая да видя България такава, каквато е в приказките. Това не е трудно, повярвайте ми. България може да стъпи на краката си за няколко години при една разумна и решителна външна и вътрешна национална икономическа стратегия. Сега националната ни икономика е поставена на колене от външната конкуренция, парализирана е, това не стига – капиталите, доколкото ги имаме, изчезват от държавата, богатите наши хора, а и чуждите кредитори, използват евтината ни работна ръка, оглозгват ресурсите ни и вместо да инвестират в България спечелените в България пари, вместо да обновяват и развиват българската икономика, те изнасят капиталите си в западните държави; чуждите банки ни изсмукват допълнително: печалбите им от кредитните лихви – това са милиарди!!! – изтичат в съответните чужди държави. Ако на това не се сложи край, ако продължи – колкото по-дълго продължава, толкова повече ще обедняваме. Не съм аз човекът, който да казва какво трябва да се направи, но бих посъветвал тези, от които зависи нашата икономика, да се поровят малко из нашата история и в историите на другите народи – там ще намерят много поучителни примери. Как е било постигнато българското икономическо чудо в края на ХIХ и в началото на ХХ век, как в сегашните години на криза просперират държави като Бразилия например? Между другото, ако не ме лъже паметта, Дилма Русеф при посещението си у нас и в Европа каза, че европейската и нашата политика на рестрикции (затягане на коланите) е грешна и пагубна, защото води до колапс на икономиката. (Ограничени доходи > ограничено потребление > ограничено производство > още по-ограничени доходи > още по-ограничено потребление > още по-ограничено производство и т. н.) Не знам някой обърна ли внимание на думите й.
При този сериозен демографски срив, в който се намира страната, съчетан с постоянна емиграция – на какво да стъпим днес, за да продължим Българските хроники?
– На неизтребимото си българско самосъзнание, което ни е спасявало през вековете. България, за разлика от другите европейски държави, не е сменяла името си. Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на ХІ век, Полша е Полша от края на Х век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България, както знае всеки ученик, е България от 681 година. Не знам обаче дали всички знаят, че далече преди това многото държави, които сме основавали по разни краища на света през 4 хилядната си история, винаги и навсякъде са се казвали България. Ако днешната тукашна наша България, недай Боже, се стопи и изчезне, емигриралите от нея българи ще основат някъде по света нова или нови Българии – както е ставало и преди. Така че Българските хроники ще продължат…
