Заедно с доктор Атанас Орачев и снимачния екип на Светослава Тадаръкова пристигнахме в село Българи на 03 юни 2011 г. към 9 часа преди обед. На този ден се провеждаше и традиционният събор на селото заедно с нестинарските игри. Нестинарството беше включено в поредицата предавания „Мистериите на Странджа”, които екипът на телевизия ББТ трябваше да заснеме. Аз и Атанас Орачев, доктор на историческите науки, бяхме поканени от г-жа Тадаръкова като главни консултанти на поредицата филми. Между снимките, които правихме с екипа, ми оставаше и свободно време, което оползотворявах с разглеждане на близки обекти и правене на лични фотографии.
Първото място, което посетих, беше храмът „Св. св. Константин и Елена” в центъра на селото. Когато влязох в църквата, все още не беше започнала утринната служба за празника. Не след дълго се появи свещеникът в богослужебно одеяние, няколко момчета с народни носии донесоха три икони и един метален кръст и започна утринната служба. След отслужването на службата момчетата с носиите взеха трите икони и ги изнесоха през страничния вход на храма. Двама гайдари и двама тъпанджии чакаха икононосците пред входа и поведоха процесията към конака, столнината, който се намираше на около 50 м от храма. Музикантите спряха пред дворната врата на конака и останаха отвън, а икононосците вкараха иконите вътре, където чакаха две жени – отговорничките на конака. Те започнаха трескаво да надяват върху иконите червени кърпи, обшити с множество старинни сребърни пари и странни мотиви. Знаех, че в момента „обличат” иконите, но не бях наблюдавал този обред досега. Бях „посветен за нестинар” преди година, но за първи път идвах в село Българи. Трябва да се отбележи, че обичаят за празника на св. св. Константин и Елена с пълния цикъл от обреди е запазен единствено тук – в село Българи. Малкото помещение на конака беше опушено от запаления в камината огън. Беше доста задушно, защото точно с влизането на икононосците с иконите вътре бяха влезли и значително количество журналисти и зяпачи, които снимаха и явно пречеха на хората да си свършат спокойно работата. Накрая и трите икони бяха облечени и икононосците ги изнесоха навън, където чакаха гайдарите с тъпанджиите. Процесията заедно със свещеника, епитропа, нестинарите, голямо множество хора и журналисти се отправи към аязмото „Св. Костадин”. Там свещникът извърши водосвет над водата от аязмото, изми иконите и за да си „отдъхнат”, икононосците ги поставиха на дървено одърче, построено в близост до аязмото. След това музикантите засвириха и епитропът поведе хоро, на което се хванаха всички присъстващи. Когато танцът приключи, иконите си бяха вече „отдъхнали” и икононосците ги понесоха към конака.
Там двете жени свалиха ризите от тях и поставиха иконите на дървена поставка, закрепена за източната стена на сградата. След това жените се заеха с приготвянето на курбан. Аз попитах:
– За кого е курбанът?
– За нестинарите! Първо те трябва да ядат, а после който свари ще яде!
След това се заех да разглеждам конака и сред множеството инвентар в него открих две сребърни гривни и един странно изглеждащ цилиндричен предмет с широк отвор от едната страна, покрай който бяха закрепени листоподобни сребърни пластини с множество малки отвори по тях. Целият цилиндър беше направен от масивно сребро.
Повиках доктор Орачев, за да му съобщя за откритието си. След като разгледа обстойно на слънчева светлина двете гривни, д-р Орачев констатира, че според изображенията върху тях могат да се датират не по-рано от 18 век. Но цилиндричният предмет си оставаше загадка. Към нас бавно се доближи непозната жена, която след като видя двете гривни и цилиндричния предмет, възкликна учудено:
– Аз от толкова време се занимавам с нестинарството и специално с този конак, а тези предмети ги виждам за пръв път.
Въпросната дама, с която така и не се запознах, също не успя да изкаже становище относно предназначението на сребърния цилиндър. Тогава аз случайно надникнах в отвора на цилиндъра и извиках от учудване, когато видях вътре парче проядено от годините дърво. Цилиндърът всъщност беше обков на дръжка на икона. Може би същата онази икона, за която се разказва в легендата за обидения от неблагодарните селяни нестинар, който, щом докоснал иконата, тя се счупила на парчета, а в ръцете на нестинаря останала само „опашката” й.
Според преданията в деня, когато ще играят, нестинарите се смятат за хора, стоящи в непосредствена близост до Бог. Те извършват странни, налудничави действия, често говорят неразбираемо, несвързано или издават нечленоразделни звуци като „въхкания”. Ако в такъв момент някой от присъстващите си позволи да обиди, критикува или да се присмее за нещо на нестинар, казват, че все едно на Господ се е присмял и Го е заплюл в лицето.
Нямахме представа от къде и защо тези предмети са тук. Д-р Орачев и г-жа Нейкова ми разказаха, че хора от близо и далеч носят сребро като дарение за обков на иконите. Направих няколко снимки на предметите, след което ги внесох обратно в конака и ги оставих на местата им.
Излязох навън и видях нестинаря Михаил и сина му Иван от село Ясна поляна, които подреждаха дърветата за „уалията” – нестинарския огън. Познавах Михаил от миналата година, защото по време на летния си стаж в ММЦ Приморско го бях интервюирал относно нестинарството. Притекох им се на помощ и с общи усилия успяхме да ги подредим. Запалихме огъня с помощта на газова горелка към 14.30 часа. След това бях зает с филмовия екип.
Отидох отново в конака към 19.00 часа. Там вече се бяха събрали няколко непознати за мен хора, явно местни, както и един телевизионен екип на „Канал 0”, които усърдно вземаха интервю от присъстващите.
Аз се чувствах странно. Усещането ми беше познато, макар че знаех какво ми е, не можех да се примиря с него. Прихващаше ме. Изследователите описват прихващането като специфична екстаза, при която се променя психосоматичното състояние на човек. Трудно е за прихванатия да опише точните усещания на състоянието, в което се намира, защото е комбинация от чувства. Според мен телесният статус е подобен на симптомите при грип. Леки болки в корема, гадене, усещане за обща отпадналост, обливане на топли и студени вълни, сухота в устата, тръпки по крайниците и гърба, изпотяване, телесни халюцинации, изразяващи се в усещания за докосване от несъществуващи ръце. Настроението е приповдигнато и може да се опише като очакване да се случи нещо, нервно нетърпение. Тези усещания идват на вълни и преминават през неопределен период от време в продължение на няколко часа преди танца в огъня.
Когато влязох в конака и седнах на един от столовете, журналистите интервюираха нисичка женица с народна носия, която стоеше на стол на около два метра от мен. Тя с тънък и тих гласец обясняваше пред камерата как цял живот е правела добро:
– Аз винаги добро съм правила на хората, никога услуга не съм отказвала на никой! – достигна до ушите ми.
И така, както говореше спокойно на микрофона, жената се изправи, обърна гръб на камерата, приближи се към мен и аз видях как изражението й се промени.
Очите й се отвориха широко, устните и промениха формата си и сякаш цялото й лице се смени с друго. Заговори ми с плътен и груб женски глас, напълно различен от онзи, с който само преди секунда разговаряше.
– Тази вечер ти ще играеш в огъня! – ми каза тя.
Аз не можех да сваля поглед от нея. Бях стъписан. Насилих се и отговорих:
– Ами ако св. св. Константин и Елена са казали, ще играя.
А тя сякаш не чу отговора ми и продължи :
– Не ми ли вярваш!? Ела при мен на огъня да те прекадя и ще влезеш да играеш вътре!
След това тя рязко се обърна и излезе от конака. Журналистите от „Канал 0” явно видяха новата си жертва в мое лице. Веднага ми тикнаха пред очите обектив и микрофон и ме заразпитваха. Не се чувствах в кондиция да давам интервю, а и само допреди няколко минути трябваше да отговарям на подобни въпроси пред камерата на Тадаръкова. Беше ми любопитно да разбера коя е тази странна жена, която току-що разговаря с мен, сякаш ме познаваше отдавна. Станах, изоставих досадните журналисти и последвах жената навън.
Заварих я да стои пред конака с поглед, насочен по посока отблясъците светлина, които хвърляше догарящият в центъра на селото нестинарски огън. Приближих се към нея:
– Коя си ти ?
Тя се обърна рязко към мен, погледна ме с широко отворените си очи и ми каза:
– Аз съм баба Злата!
След това отново се загледа или към огъня, или в нищото. Аз прецених, че ще е добре да я оставя и отново в конака.
След няколко минути жената, която се беше представила като баба Злата, се появи заедно с още няколко други жени, облечени с народни носии. Стана ми ясно, че това са нестинарки. Те говориха шумно за различни неща. Аз реших да подновя разговора с баба Злата:
– Бабо Злато, ти откъде си?
А тя продължаваше да говори с другите жени за това, че си била загубила забрадката и сега няма с какво да играе, и сякаш не ме чуваше. Аз повторих въпроса си. Тогава тя се обърна към мен, погледна ме с такова учудване сякаш ме виждаше за първи път и ми каза с тих и тънък глас :
– Казвам се Веска и съм от село Бродилово.
Бях много учуден защо ми беше казала друго име преди малко, но не задавах повече въпроси. Не след дълго дойдоха и другите нестинари, заедно с икононосците и епитропа. Аз никого не познавах и затова просто си седях, слушах и наблюдавах.
Изведнъж се появи Михаил и започна да определя организацията – кой след кого ще върви на процесията по обикалянето на църквата след малко и кой кога ще влиза в огъня. Според неговите думи той бил главният нестинар на село Българи, макар че е от село Ясна поляна, и е негова работа да определя реда на нестинарите по време на игрите. Никой не му противоречеше. Всички се наредиха на двора на конака в колона както Михаил ги беше разпределил.
Първо стояха музикантите, епитропът, иконононосците, двете жени отговорнички за конака, нестинарите мъже, предвождани от Михаил и сина му Иван, нестинарките. Понеже мен ме беше пропуснал в разпределянето на местата, аз се наредих най-отзад. Много исках да играя и за това бях облякъл и народна носия.
Тогава Михаил се обърна, за да провери дали всичко е изпълнено според неговите заръки, и ме видя.
– Какво правиш там? Защо си се наредил при нестинарите?
Като по команда две от нестинарките, стоящи пред мен, застанаха от двете ми страни, а баба Злата или Веска заговори вместо мен:
– Мишо, тук имаме един нов нестинар, трябва да го пуснем да играе с нас.
– Не мога аз да пускам така хора! Нито го знам откъде е, нито го познавам! Да отива да си гледа телевизията! – отговори троснато Михаил. Беше ме видял през деня с екипа на Тадаръкова и знаеше с какво се занимавам.
– Ти ли си сайбия на огъня? – му отвърна Веска. – Огънят е на всички, аз тъй знам! Не си по-голям от св. Константин, че да определяш кой ще играе и кой не! Това момче днес ще играе в огъня и толкова! Аз така казвам! Хайде тръгвай напред, че всички тебе чакаме.
След тези думи Михаил се обърна и даде знак на музикантите да свирят и процесията тръгна напред. Пред нас имаше огромно множество хора, през които трябваше да си проправяме път. Те ни блъскаха и настъпваха, беше нещо ужасно. Държахме се за ръце, защото никой не трябва да пресича пътя на нестинарите. Успяхме с много усилия да обиколим три пъти църквата, но когато трябваше да влезем в оградения с въже кръг, в който гореше огън, се случи нещо непредвидено. Около няколкометровия кръг се беше събрало голямо множество хора, а в него няколко полицаи пазеха да не се навлиза зад загражденията.
След като чуха тъпаните и гайдите, хората се раздвижиха, полицаите повдигнаха въжетата, но вътре успяха да влязат само музикантите, икононосците и епитропът. Точно пред нас плътната маса народ се затвори и ние останахме извън кръга. Изминаха няколко минути преди стоящите отпред да си пробият път до загражденията. С много усилия успяхме да обясним на полицаите, че сме нестинарите и ние трябва да играем в огъня. След като разбраха каква е работата, ни допуснаха.
Музикантите отново засвириха, обиколихме три пъти запаления огън по посока, обратна на часовниковата стрелка, от дясно на ляво, и застанахме в изходна позиция. Михаил, с дълъг търмък, заразстила жарта в различни форми. Първо на кръст, после на звезда и накрая в равен плътен огнен кръг. Гайдите замлъкнаха. Всички застинаха като вкаменени. Тогава чух как тъпанът отмери четири равни такта, като на петия писна отново гайдата.
Нестинари около мен се раздвижиха като по команда и затанцуваха. Навярно същото се е случило и с мен, но не помня добре. Първи в огъня влезе Михаил. След него един след друг започнаха да влизат наредените в редица нестинари. След известно време Михаил дойде при мен, тупна ме по рамото и ми рече:
– Хайде, ти си!
Аз отидох до Веска и я помолих да ме прекади, както ми беше поръчала в конака. Тя взе ръчна кадилница, накара ме да коленича пред нея и започна да я върти над главата ми, като изговаряше тихо някакви думи, които не успях да разбера. След това ме подкани да стана, взе една икона, заведе ме до огъня и ми рече:
– Виждаш ли пътеката? Ще минаваш там, където виждаш пътека. Св. Константин я прави.
Аз наистина виждах как в средата на огъня жарта беше с по-различен цвят от останалата. Минах точно от там и прекосих огъня благополучно. Когато излязох от огнения кръг и се обърнах, за да се върна отново по същия път, пътеката вече я нямаше. Тръгнах около жарта и отново видях отворена пътека, през която се върнах при Веска. Тя ме подкани отново да вляза в огъня. Бях изгубил представа за времето и не знам колко продължи това, но се опомних едва когато музиката спря. Всички тръгнахме към конака, за да се измием и преоблечем. Към мен се приближи една от нестинарките и попита Веска:
– Кое е това момче? За първи път го виждам.
– Това е нашето момче! – отвърна Веска. – Нашият нов нестинар.
По-късно разбрах, че тази нестинарка се казва Калина и е от село Веселие. След това седнахме на трапезата, за да хапнем от курбана.
Последната потомствена нестинарка, баба Злата Даскалова, умира през 1970 г. Тя е била и главната нестинарка на село Българи. Старите хора в селото разказват, че някога палели огън от 12 волски коли дърва и ставала неописуема горещина. Когато наближавал моментът баба Злата да влиза в огъня, земята се тресяла. Нестинарите в момент на екстаза, или както те се изразяват „когато ги прихваща”, придобиват различни дарби. Някои от тях могат да предсказват бъдещето и пророкуват, други да лекуват различни болести. Има случаи, в които разговарят с хора, които вече са напуснали този свят.
Добре е да се уточни, че нестинарите не са свръххора. Напротив, те са като всички останали и нищо човешко не им е чуждо. Просто са успели да преминат границата на съвременното битие, на съзнавано чрез науката познание. Благодарение на силната си вяра в Бог те са достигнали състояние, позволяващо им пряко общение със светиите и синергия с Господ, непознати на съвременния човек.
Когато си спомня за случката в село Българи, си задавам въпросите: Дали в действително напускаме този свят след смъртта си? Възможно ли е душите да остават тук, а просто ние да не ги виждаме? И ако това е така, дали Господ все още се разхожда по земята, а ние, обвързани от материалното си ежедневие, оплетени в електропроводници, кабели и интернет, заслепени от блясъка на изгарящите горива, заглушени от тътена на автомобили и самолети, не сме загубили способността си да Го чуем и видим?
