Кои бяха най-големите грешки на Тръмп по време на неговия мандат?
Най-голямата грешка беше изобщо мандатът на Тръмп. Казвам го обективно, защото той задълбочи разединението на САЩ, преодоляването на което сега ще бъде много дълъг и тежък процес. Всъщност беше отложен много важният разговор между лявото и дясното в Америка относно много неотложни въпроси като реформите на здравното осигуряване (което беше половинчато ремонтирано по времето на Барак Обама), промяната на имиграционната система (въпрос, практически игнориран от времето на Роналд Рейгън досега), опростяването на данъчната система (ужасно бюрократична и тромава, с многобройни вратички), осъществяването на многобройни инфраструктурни проекти (пътища, мостове, енергоразпространителни линии, летища имат нужда от сериозно обновяване), и т.н. Да не говорим как студентите тук са натоварени с огромни дългове, 12 милиона имигранти без документи крепят цели сектори от икономиката без никаква защита и без видим път към легализация на статута си, а нищо от това не беше решено за последните 4 години, и дори нямаше смислена дискусия. В решаването на глобални проблеми като борбата с климатичните промени САЩ загубиха лидерските си позиции. Да, те все още са първата икономическа сила в света, но няма как да останат начело без иновации, енергия, организация, мисъл за бъдещето. Наистина, за последния четвърт век страстите са се изостряли периодично и преди – в средата и края на управлението на Бил Клинтън или покрай катастрофалната война в Ирак на Джордж У. Буш, както и в началото на мандата на Барак Обама, когато се появи т.нар. Чаено парти. Първият абсолютно безотговорен популист на новия век беше Сара Пейлин, кандидат-вицепрезидент на достойния, покоен бивш сенатор Джон Макейн. Но това, което се случи при Тръмп, бе абсолютно безпрецедентно като поляризация, която насочи обществената енергия в абсолютно безперспективни посоки. Ако добавим и пандемията, в справянето с която САЩ никак не се отличиха положително, ерата „Тръмп“ хич не е синоним на управленски успехи.
Несправянето с пандемията ли беше главният фактор, заради който Тръмп изгуби част от електората си?
Пандемията определено промени фокуса на тази кампания и напълно елиминира ефекта от икономическата стабилност, на която САЩ се радват от края на кризата през лятото на 2009 г. насам, и определено в годините след Обама. Но не може да ѝ се припише изцяло загубата на Тръмп. Както казах по-горе, той беше системно много непопулярен и поляризиращ като лидер, с относително ниско одобрение. Пандемията просто дойде като допълнителен фактор, обаче има много други, включително и от неочаквани посоки. Ето един пример: протекционизмът на Тръмп и търговската му война с Китай удари тежко щати като Небраска, където соевите фермери се видяха в чудо как да пласират продукцията си. Като резултат от това, Байдън взе решаващ глас за Избирателната колегия там, където дори Обама едвам успя през 2008 г., след което демократите загубиха през 2012 г. и 2016 г. Щати като Джорджия и Аризона изведнъж се оказаха в играта, и Байдън ги спечели главно за сметка на разрастващите се предградия.
Какво ти направи впечатление при воденето на предизборната борба между Тръмп и Байдън? Кой от двамата си позволи нечестна игра?
Това беше най-скъпата кампания в историята и със сигурност битката беше много агресивна. Може би най-лошият момент в нея беше първият президентски дебат в края на септември, когато Тръмп се държа изключително агресивно и прекъсваше Джо Байдън, като накрая го принуди да каже изнервено, „Млъкни бе, човек!“ (Shut up, man!) Не само аз, който следи отблизо вече седма президентска кампания и съм изучавал поне още толкова като медиен професионалист, но и останалите наблюдатели бяха потресени. Американските политически кампании от години насам са все по-негативни. Съчетано с безпрецедентната роля на социалните медии, наблюдаваме все по-ниско ниво на политическите обноски. Само преди 12 години гореспоменатият сенатор Макейн сряза доста остро една своя привърженичка, която каза нещо лошо за личността на Обама по време на предизборна среща. Сякаш това е било в друга епоха, на друга планета. И най-лошото е, че макар Тръмп да е виновен за много от най-грубите думи, казани в модерните кампании, той е по-скоро върхът на айсберга, отколкото неговата основа. И затова не съм оптимист дори когато Тръмп си отиде.
Републиканци и демократи. Ще дойде ли време в което този двуполюсен модел в САЩ ще бъде разбит. Съществува ли реална вражда в идеен план между двата лагера, или това е конфликт, които се засилва предимно покрай избори?
За разбиването на двуполюсния модел се говори много отдавна, но реалистично това е много трудно да се направи. За последен път независим кандидат за президент е бил сериозна заплаха през 1992 г., когато Рос Перо взима 19% от вота. Двете основни партии държат много лостове на влияние, които ги бетонират във властта. Понеже в САЩ членовете на долната камара на Конгреса отиват на избори на всеки 2 години, те са в непрекъснат цикъл на набиране на средства за кампанията си. Без партийна подкрепа това е доста по-трудно да се направи. Сенаторите се подлагат на същото упражнение на всеки 6 години. Като цяло, членовете на Конгреса имат над 90% успех в преизбирането и това циментира много от тях във властта. Друг проблем са избирателните райони, които са начертани по начини, които като правило облагодетелстват двупартийната система. За това дори си има термин в политологията: gerrymandering. Означава район, който е изрисуван по най-причудлив начин на картата, за да утвърди статуквото. Изобщо, трудно е да бъдеш бунтар извън модела републиканци-демократи. Всички интересни движения през последните години – Чаеното парти вдясно или лявото крило на демократите, представлявано от млади политици като Александрия Окасио-Кортез или Илхан Омар, са повече или по-малко радикални партийни фракции, а не самостоятелни движения. Същото може да се каже и за Доналд Тръмп, и за Бърни Сандърс. Първият става републиканец едва през 2011 г., а вторият дори не е демократ формално, но и двамата предпочитат да се включат в надпреварата не независимо, а вътре в съответните партии. Различията между демократи и републиканци съществуват в много отношения, но наистина от Европа те може би изглеждат несъществени, понеже САЩ са дясноцентристка държава и американското ляво (а ла Сандърс) всъщност би било доста солидно в средата по европейски стандарти. Затова и тук не съм особен оптимист – няма да видим скоро разчупване на този двупартиен модел. Един от най-големите му проблеми е, че той изобщо не поощрява политиците с по-умерени позиции.
По време на вота беше отчетена рекордна активност. Коя беше основната причина за активизирането на гласоподавателите?
Поляризацията на американското общество на първо място. От страна на демократите имаше огромно желание да се направи всичко, за да си отиде Тръмп. От страна на републиканците пък имаше мобилизация точно заради разбирането, че демократите ще отидат да гласуват масово. Също да не забравяме, че много щати направиха доста по-лесно гласуването по пощата сега, а имаше и възможност да се пуснат бюлетини в избирателната секция предварително, което облекчи хората. Американските избори са във вторник, в работен ден, и това често се дава като причина в тях да има значително по-ниска активност отколкото в останалите развити демокрации. Сега на много места преди 3 ноември вече бяха достигнати нивата на активност от 2016 г. и счупването на предишния рекорд от 1908 г. беше логично. Този път участваха почти 70% от гласоподавателите, а най-окуражаващо беше, че около 56% от онези между 18 и 29 години пуснаха бюлетини, което е с десетина процента повече от 2016 г.
Какви хора гласуваха за Тръмп и какви за Байдън? Притежават ли двете групи точно определен профил?
Задълбочи се разделението между двата бряга и центъра на държавата, както и между градовете и местата с по-разпръснато население. За щастие не се сбъднаха опасенията, че може да има пак ситуация кандидатът, загубил популярния вот да вземе Избирателната колегия както през 2016 г. или 2000 г. Все пак Байдън получи с 6 милиона гласа повече сега и щеше да е много взривоопасно да не успее да се наложи в крайна сметка заради особеностите на американската избирателна система. Тръмп спечели най-сериозно срещу Байдън в две демографски групи: тази на мъжете (53% на 45%), на белите (58% към 41%). Той също отново получи безапелационно подкрепа на белите евангелисти, които са около една трета от американския електорат, в съотношение 76% на 24%. Байдън имаше решителен превес при жените (57% на 42%), в абсолютно всяка малцинствена група, сред завършилите висше образование (55% на 43%) и сред младите (60% на 36%). Като се извадят белите евангелисти, останалите религиозни групи дадоха гласа си за Байдън в съотношение около 2 към 1. В доста други категории силите им бяха почти изравнени, с разлики от порядъка на няколко процента според допитванията. Може би най-голямата група, която демонстрира отлив от Тръмп, беше тази на живеещите в предградията, и особено на жените там. Латино избирателите също като цяло подкрепиха Байдън, с изключение на кубинските имигранти в Южна Флорида, които се изприщват като чуят думата „социалист“, заради което този етикет беше повтарян отново и отново от Тръмп и кампанията му. Стратегията на републиканците беше към циментиране на ядрото им и създаване на страх от олевяването на държавата, докато демократите заложиха личността на Тръмп.
Дори и след преброяването на гласовете Тръмп не признава загуба, а представители на републиканците са завели редица дела, свързани с нарушения на изборния процес. Според федерални и щатски служители, отговорни за сигурността на изборите, доказателства за такива нарушения няма. Какво цели Тръмп с тези дела? Има ли някаква вероятност на 20 януари да има изненади при въвеждането на Байдън в Овалния кабинет?
Тръмп се издигна в политиката с хаос и разединение, и залезът му също не прави изключение. Всъщност, за залез дори е рано да се говори, макар че той няма да се върне повече в Овалния кабинет след като ще – не ще се раздели с властта в 12 часа на обед на 20 януари 2020 г. Не виждам при какъв сценарий може да се случи нещо различно. Той губи дело след дело и до 1 декември повечето щати ще са сертифицирали резултатите си. Седмица след това изтичат последните срокове за промени, и на 14 ноември Избирателната колегия се събира да гласува. По резултатите в момента там съотношението на силите е 306 за Байдън към 232 за Тръмп, или почти обратното на резултатите от ноември 2016 г. В началото на януари американският Конгрес формално одобрява тези резултати. Обаче Тръмп иска да остане фактор в политиката и след това, поради което оспорването на изборите не е толкова начин те да бъдат обърнати, а да бъдат подложени на достатъчно съмнение, за да има винаги подкрепа от най-вярната си кохорта. Цистерни мастило са се изписали за това как фактите нямат значение за последователите на Тръмп. Дори да е несправедливо обобщение за близо 74 милиона негови избиратели, достатъчно много сред тях ще му останат верни независимо от това какво покажат официалните резултати. Те ще попиват всяка негова дума и след януари. Тръмп ще има сериозни лостове за влияние, защото конгресмени и сенатори от републиканската партия ще се страхуват да ядосат точно тези избиратели, които са не само многобройни, но и твърде активни. Той няма да има същата сила както може да упражнява от Белия дом, но никой не очаква да изчезне от сцената на 21-ви януари. В много отношения дори ще бъде в по-добри позиции, защото Байдън го очакват много тежка зима и пролет заради пандемията и очертаващата се повторна рецесия.
Възрастта на Байдън разбуни духовете не само в медиите, но и в социалните мрежи в България. Байдън беше подложен на множество подигравки. В САЩ беше ли свидетел на подобно отношение? Проблем ли е всъщност възрастта за изпълнение на задълженията на Байдън?
Байдън навърши 78 години, което със сигурност не е първа младост. Аз съм го срещал преди 27 години, когато беше на посещение в България и тогава ме впечатли с острия си ум и паметта си. На подиграващите се ще припомня един факт, който много от тях може би не знаят: Байдън е известен със словесните си гафове открай време. Те се дължат на факта, че той е преодолял много сериозно заекване и сега следи от него могат да бъдат забелязани само при изключителен стрес. За мен това е триумф на човешката воля и като човек в неравностойно положение ми е противно, когато някой се присмива на Байдън без да знае историята му. Иначе дали ще успее да изпълнява задълженията си – не бих се съмнявал в това в момента, но в бъдеще всичко е възможно. Президентският пост е невероятно напрегнат. Може би сте виждали снимки на Джордж У. Буш и Барак Обама в началото и в края на мандатите им, и как тези 8 години посребриха косите им и прокараха дълбоки бръчки по лицата им. Мога само да пожелая успех на Байдън – от моя гледна точка щеше да е по-хубаво той да бъде избран 4 години по-рано, но това не се случи. Но всеки, който успее да стигне до това ниво в американската политика, по дефиниция има качествата да управлява. В САЩ възрастта му не беше особена тема, като изключим прякора, който Тръмп му залепи – Спящия Джо. Може би това се дължи на успеха на Роналд Рейгън, който малко след началото на втория си мандат навърши 74 г. и стана най-възрастният американски президент до момента. А може би е защото самият Тръмп не е особено по-млад.
В публичното пространство се завъртя тезата, че всъщност истинският президент на САЩ ще е вицето Камала Харис. Доколко има почва едно такова твърдение?
Президентът на САЩ си е президент на САЩ. Вицепрезидентът може да го наследи само при драматични обстоятелства – спомнете си за Линдън Джонсън и Джон Кенеди, Джералд Форд и Ричард Никсън. Вероятно всеки кандидат за вицепрезидент приема номинацията с идеята, че може да поеме тази длъжност при нужда, а много от тях си правят сметка да използват времето си като номер две, за да си създадат добри изходни позиции да се борят за номер едно. Някои вицепрезиденти в модерната американска политическа история са били абсолютно незабележими, а някои са пословично силни – да речем, Дик Чейни. Точно заради влиянието си през първия мандат и натиска да бъде започната катастрофалната война в Ирак, обаче, той беше изтласкан на заден план през втория мандат на Буш. След това републиканците предпочетоха Джон Макейн за кандидат. Ако Байдън реши да не се състезава за втори мандат през 2024 г. предвид здравето си или други съображения, няма съмнение, че Камала Харис ще бъде водещ претендент при демократите. Но едва ли ще бъде единствен. Дотогава има още доста вода да изтече, и президентът, който ще встъпи в длъжност след два месеца, се нарича Джо Байдън.
Байдън многократно е заявявал, че ще си сътрудничи с традиционните партньори от либерално-демократичния свят и няма, за разлика от предшественика си Тръмп, да заплашва ЕС и НАТО с разграждане. Очакваш ли това да се сбъдне и на практика? По-стабилна и адекватна ли ще е политиката на САЩ спрямо останалия свят след избирането на Байдън?
Предвидимостта във външната политика на САЩ е една от промените, на които партньорите със сигурност разчитат най-много. Иначе някои от политиките на Тръмп по отношение на НАТО, да речем, започнаха още при Обама, когато американският президент настоя за увеличение на военните бюджети до прословутите 2% от БВП. Просто Тръмп влезе с бутонките, държа се арогантно с традиционните партньори и наприказва какво ли не по техен адрес. В същото време никога не каза една лоша дума за руския си колега Владимир Путин, с когото Обама имаше доста лоши отношения от един момент нататък. Помним и странните срещи с лидера на Северна Корея, реверансите към режима в Саудитска Арабия въпреки убийството на журналиста Джамал Кашоги, търговската война с Китай, от която загубиха основно американските производители, както и опитите да се води протекционистична политика, напълно в разрез с традиционните разбирания на републиканците. Силен сигнал накъде ще отива външната политика на САЩ беше информацията, че сред назначенията в новия кабинет ще бъде на Антъни Блинкен за държавен секретар. Това е дипломат от кариерата, познат и уважаван в много от съюзническите столици. Първата му работа ще бъде да започне да поправя отношенията точно с държавите, които традиционно са в един лагер със САЩ. Сигурен съм, че те чакат час по-скоро да имат партньор, който не се стреми да бъде непредвидим на всяка цена.
Можем ли да се надяваме, че Байдън ще тушира напрежението по отношение на правата на афроамериканците в страната и полицейския произвол?
Дори Барак Обама не успя да промени това. Както много пъти беше подчертавано, президентът на САЩ има ограничена власт в случая, защото в държавата има 18 хиляди полицейски управления, подчинени на местните власти. Той може да упражнява контрол само върху федералните правозащитни органи и то донякъде, и, разбира се, да бъде лидер, който няма да казва неща, които наливат масло в огъня. Но да казваш добрите и правилни думи не винаги е достатъчно. Проблемите на САЩ не са от вчера и няма да се решат с магическа пръчка още утре. Те ще отнемат време и усилия от всички. В САЩ има общ проблем с полицейското насилие, защото средният американец е в пъти по-застрашен от това да бъде убит от пазител на реда отколкото средният германец, англичанин или канадец. Впрочем, това важи и за полицаите – много повече от тях загиват при изпълнение на служебния си дълг в САЩ, отколкото в Европа. Това са въпроси със сложни отговори и президентът няма власт, знания или възможности да ги осигури всичките.
Възможно ли е палачинката на историята да се обърне така, че Тръмп да се върне отново на президентското кресло или ерата Тръмп е вече окончателно в историята?
Съмнявам се, че той ще се върне в президентското кресло, макар че в тези близо два и половина века история на САЩ има и такъв случай – на Гроувър Кливланд в края на 19-ти век. А Тиодор Рузвелт почти успява да се върне и то като кандидат на трета партия в началото на 20-ти век. Така че теоретически всичко е възможно, но на практика не го виждам. Колкото до ерата „Тръмп“, там нещата са доста по-завързани. Както обясних по-горе, нито милионите му избиратели ще спрат да са му верни, нито могат да бъдат отписани, нито процесите, които направиха Тръмп възможен ще изчезнат изведнъж. Затова се пригответе за нови вариации на тази тема, дори сегашният лидер да го няма.
Политологът Даниел Смилов написа, че Тръмп може и да си тръгне от Белия дом, но в България тръмпизмът ще живее дълго. Споделяш ли това мнение? На какво се дължи голямата подкрепата на Тръмп в страната ни?
На популизма, на тенденцията да се предлагат елементарни решения на сложни проблеми. На това, че много българи – точно както много избиратели на Тръмп – реагират първосигнално на идеята, че някой друг им е виновен, че са жертви, че лидерът ще ги изведе до спасителния бряг. Това са властови техники и масови нагласи, които можем да проследим от Мусолини до Болсанаро, от Орбан до Путин. Детайлите са различни, но вярата в „силния лидер“ (на английски понятието е дори по-директно обвързано с пола като „силен мъж“ или strongman) е нещо, което виждаме в толкова много различни ситуации, култури и исторически моменти, че не можем да не я запишем сред най-общочовешките заблуди. За мен е истински парадокс в български условия как може да имаме някой, който да е против Бойко Борисов и Путин, но да одобрява Тръмп. Човешката психология е пълна с противоречия, а политиката е поле на още по-чудати развития.
Какво печели България с избора на Байдън?
България ще спечели с който и да било американски президент само ако знае какво иска за себе си и как да играе картите си правилно. Истината е, че няма да има особени различия в стратегическите предпочитания на САЩ независимо от лидера. Да, ще има различия в стила, и в това, че Байдън ще бъде много по-дипломатичен. Но подкрепата на САЩ за Украйна, например, ще се запази, както и съпротивата им срещу руските енергийни проекти. Това са позиции, които ще бъдат важни за нас. Русия си е стратегически противник на САЩ, който не виждам шанс да се превърне в партньор докато Путин е на власт, защото той няма интерес от това. Така че Вашингтон до известна степен е обвързан с една и съща своя политика и при Тръмп, и при Байдън. Вярно, че първият за 4 години не каза една лоша дума за Путин, докато вторият едва ли ще си прехапе езика. Но за България това не е от значение.
Христофор Караджов е преподавател във Факултета по журналистика и комуникации в Калифорнийския щатски университет, активен анализатор на политическия и обществен живот у нас и в САЩ.
