На 10 юли Държавният съвет на Турция отмени решение на Кемал Ататюрк от 1934 г. за превръщането на храма „Света София“ в музей. Часове по-късно президентът Ердоган обяви, че е подписал декрет за смяната на статута на сградата, превръщайки я в действаща джамия. На 24 юли в „Света София“ се проведе първата мюсюлманска молитва от близо век насам.
„Гласовете на хората със светско мислене не се чуват в Турция”, заяви писателят Орхан Памук. „Смяната на статута на сградата от културен паметник в действащ мюсюлмански храм противоречи на заветите на Ататюрк и заплашва да отнеме светския характер на турската държава”, твърди нобеловият лауреат за литература.
В България случилото се със „Света София” някак потъна сред новините за митингите и зародилото се общественото недоволство спрямо властимащите. Въпреки всичко, на 24 юли пред поосолството на Република Турция в София беше проведен мирен протест. Разговаряме с един от участниците в събитието доц. д-р Владислав Господинов.
Какво показва Ердоган на света с посегателството върху “Св. София”?
Показва мускули или с две думи, както е популярен израза с рима – Султан Ердоган – „Мога да правя, каквото си желая“. И това е само една поредна стъпка от политиката му на неоосманизъм, при който ключов момент има религията ислям в неговата консервативна форма. Само че на Ердоган му липсва аристократизма и религиозното смирение, за да пристъпи към реставрация и нова Османска империя с последваща експанзия. Но така или иначе, както казват французите „Апетитът идва с яденето“. А към момента му се позволява да яде, и който се опитва да пречи, бива смазван – след събитията от площад „Таксим“, когато пречупи вътрешната опозиция, той се закрепи здраво на власт, а след събитията от юли 2016 г. се бетонира и сега съвсем се развихря, включително на международната сцена, претендирайки за обща морска граница с Либия, в Сирия и др. Но актът на Ердоган показа и че в колективно съзнание и дълбоко в подсъзнание има съхранени архетипове, които няма как да бъдат изтрити и които реагираха – възмущението на християнския свят. Емоцията, която не може да се притъпи, въпреки, че разума казва, че Турция може да се разпорежда със сградата, но и казва, че това е световно културно наследство, над което няма как да има някой монопол в един глобален и интеркултурен свят.
Ердоган има амбициите да разруши всичко изградено от Ататюрк. Заплашена ли е Турция като светска държава?
До неотдавна турският президент директно не се беше обявявал срещу Ататюрк. Дори все още на големи събития е налице портрета му, редом до този на новата „икона“ Ердоган, но и това ще се промени. Все повече нарастват случаите на критики към делото на Ататюрк и Ердоган провежда двойствена политика като индиректно подронва авторитета на Бащата на турците. Той направи всичко възможно да премахне светския характер на държавата и особено по отношение на армията – пазителя на модерна светска Турция. Включително и сега, в случая със „Св. София“ не действа директно, а чрез съда, който при това не просто реши, че може да се направи промяната на статута на „Св. София“, но това е поради незаконосъобразността (уж фалшиви подписи имало) на решението, взето по времето на Ататюрк. И това е характерна черта на повечето турски политици – тази двойнственост. Но включително и на Ататюрк, защото той превръща джамията в музей, но също така и променя името на града, който дори след превземането му от османските турци продължава да носи името Константинопол и това се запазва до залеза на империята, та чак до 30-те години на ХХ в., времето на Ататюрк, когато именно придобива днешното си име – Истанбул.
Заиграването на президента на Турция с ислямистите е нож с две остриета, до какво може да доведе всичко това?
По принцип религиозното начало след определен момент, когато баланса със светското начало драстично се наруши, излиза извън контрол – религията носи морал и би могла да бъде мощен регулатор на отношенията в обществото, но след един момент започва да действа разрушително. А Ердоган все пак е продукт на модерна Турция, колкото и да е религиозен, но той не е фанатик и това ще е причина в един момент духът от бутилката, който изпусна да се обърне срещу него.
„След “Св. София” ще бъде “освободена” и джамията “Ал Акса” в Ерусалим”, твърди Ердоган. Изправени ли сме пред един по-голям конфликт между мюсюлманския и християнския свят?
Съвременният свят е изключително силно динамичен, макар и ситуацията с коронавируса да прави нещата да изглеждат до някъде в застой. В този смисъл е трудно да се прогнозира какво би могло да се случи. Но със сигурност е възможно да се твърди, че няма невъзможни сценарии, но и вероятността да се установи някакво трайно положение ала хилядолетния райх, няма как да се случи именно поради голямата динамика на света.
На първата молитва в „Св. София” Ердоган не пропусна да отдаде почит на Мехмед II – владетеля, по чието време Константинопол пада под османска власт. Какви според теб са целите на Ердоган по-глобален мащаб?
Да, той отиде да се поклони в Синята джамия гроба на този владетел, което недвусмислено даде знак за амбициите му. Не че до момента са били скрити, но е знаков този акт точно в деня на първата молитва в джамията „Св. София“. Амбициите на Ердоган са да се опита да наложи влиянието на Турция в земите, владени от Османската империя, т.е. цялото Източно Средиземноморие. Това няма да е лесно обаче, тъй като има далеч по-силни играчи в района в сравнение с XIII-XIV. По южните и източните брегове това са и Израел и Египет, ръководен от силния генерал Абдел Фатах Сиси, а също и Асад на Сирия, подкрепян от Русия. На север е Европейския съюз, който Ердоган се опитва да овладее отвътре, чрез мигрантите, които стават все повече и започват да променят сериозно демографията на немалко страни. Но така или иначе Ердоган е постигнал програма минимум – еманципирането от САЩ и ЕС и превръщането на Турция в силен самостоятелен играч на световната шахматна дъска. Но освен посещението на Синята джамия и други знаци беше закодирал Ердоган в деня на първата молитва в „Св. София“ и всичко, което го съпровождаше. Самият ден е свързан с подписването на Лозанският договор, но през 1923 г., който утвърждава победата на Турция над Гърция и ревизира границите в полза на първата. Отделно водещият религиозната церемония в „Св. София“ държеше ятаган, при това в дясната ръка, което според познавачи на културата на исляма означава готовност за война. Вероятно и други символи има, но най-впечатляващо за мен лично беше огромното множество хора. Светът очакваше 24 юли и първата молитва, но вероятно не е очаквал огромното множество хора, което буквално беше постлало Златния рог. Според турските медии около 350 000 човека са участвали в молитвата, вероятно повечето докарани от страната, от провинцията, имайки пред вид буквално камарите с боклук, които останаха след края на молитвата.
През последното десетилетие светът заживя отново във времената на диктаторите, на какво се дължи този регрес?
Това е естествен процес, както е при модата – редуват се тенденции, дължини на рокли, ширини на панталони и т.н. Така е и в историята. Но различното сега е, че изключително много тенденции съжителстват в съвременното общество или вероятно благодарение на медиите са много по-видими. От една страна атомизирането на западното общество – всеки е за себе си бог със собствена църква – профил в социална мрежа, където отиваме да му се молим (т.е. харесваме публикации), всеки е медия и произвежда новини и т.н. От друга страна са колективистичните общества, които приемат това като заплаха за тях и гласуват доверие на вожд, който да ги води. Така е и по-удобно – друг да носи отговорност за теб, но „малката“ подробност е, че нямаш право на собствено мнение, различно от това на водача. И всеки тип общество счита, че неговата истина е по-истинна. И противно на факта, че има толкова много средства за комуникация, отсъства желание за такава. Само че при подобна конфигурация западното атомизирано общество, където всеки се бори за нещо и то често е различно от това на другия (няма сплотеност, защото няма нещо, което да е над всички и да обединява, например морала, носен от християнството – Бог няма, боговете умряха, или бяха убити, всеки индивид е Бог) е в по-неблагоприятна позиция, която не може да бъде компенсирана дори чрез военното и икономическо превъзходство. Така или иначе и двете крайности са неприемливи и ако не се променят нещата, конфликтите ще стават все повече – вътрешни, особено в западното общество, които ще го отслабват, а това, от своя страна ще провокира и външни – от страна на обществата с вожда, които ще искат в тази ситуация на отслабеност да реализират своите интереси. И тогава единственият шанс за западното общество да оцелее е вождовете да се хванат гуша за гуша, както се казва.
ЮНЕСКО съобщи, че започва ревизия на статута на “Св. София”, която е в списъка с обектите от световното културно наследство. Последваха и реакции на различни православни църкви и дори на гръцкото министерство на външните работи. Мислиш, ли че тези актове ще имат някакъв ефект и храмът един ден отново ще върне статута си на музей?
Като цяло доста скромни са реакциите на водещите заинтересовани субекти в ситуацията, почти формални – някак имат поведение като агне на заколение. Ясно е, че трудно би могло да се промени нещо в настоящия момент, но, ако натиска бъде постоянен и „Св. София“ се превърне в постоянен компонент от политиката към Турция, то има някакви шансове.
В България пред посолството на Република Турция имаше макар и малък протест срещу превръщането на „Св. София” в джамия. Как премина събитието и защо беше премълчано от медиите?
Това събитие – първи протест в България срещу промяната на статута на „Св. София“, не беше продукт на някаква партия, медия, корпорация или друго, а на усилията на граждани. По-конкретно е резултат от инициатива на един студент, Тодор Борисов, от Историческия факултет на Алма Матер, подкрепена от съмишленици, които имаха ясното съзнание, че няма как да се промени решението, но искаме да не остане в историята, че никой не е издигнал глас против този акт на повторно изнасилване на историята. Беше взето разрешение от Столична община, съгласуване с полицията и т.н., всичко, както трябва да бъде. Бяха поканени и медии, но така и не се появиха. Очевидно е, че трудно може да се говори за българска журналистика днес, уви, като разбира се винаги има изключения. Защото първо, не се насърчава инициативността в професията (репортерът бива изпращан някъде – добре, но има и други събития и хора, освен тези с познатите стари муцуни, които всеки ден ги гледаме и се въртят по всички медии – не само политици, но и музиканти, артисти, инфлуенсъри – това е любимата ми „българска“ дума и др.). Второ, всяка медия има своята политика, която нерядко е обвързана с нездрави политически и/или икономически интереси. Трето, сега на мода е друг протест – срещу правителството и главния прокурор. Четвърто, но не и по значение, а дори е на първо място – липсата на хоризонт по принцип. Всичко е прекалено динамично днес и хората гледат как днес ще живеят, перспективата не ги интересува или пък прекалено много ги плаши, за да мислят за нея. Така за тях по-важно е едно правителство, което днес го има утре го няма, един, два, пет мандата, 20 години, а не е важен един 1500-годишен символ, който е знаков и чиято съдба може да се окаже, за съжаление, предвестник на други промени, които няма да са от полза на България, региона и света. Самият протест имаше масирана охрана – три полицейски джипа, четири леки автомобила и около 10 полицаи. Всичко мина мирно и с мълчалив протест, държейки плакати и раздавайки ги на хората. Не разрешиха да поставим между пръчките на оградата малките плакатчета с колажи и снимки на „Света София“ и надпис Света София Константинополска – не джамия, а МУЗЕЙ! Уточнението за града е важно, защото храмове с името Св. София има и в София, Солун, Киев, Коимбра и на много други места. Всъщност полицаите казаха, че ще попитат охраната на посолството, като малко по-късно ни съобщиха, че няма никой в него, въпреки, че балконската врата на кулата в началото не беше отворена, а малко по-късно вече я видяхме отворена … позвънихме, за да оставим един плакат, нямаше отговор. Напълно в съзвучие с политиката на Ердоган. Впоследствие разбрахме, че час след този първи протест е имало втори, но пред софийската „Св. София“ (незнайно защо там, освен сходните имена на храмовете), организиран от представител на партия от мнозинството, но въпреки това не е имало повече хора.
Страната ни заживя отново с протести. Какви паралели би направил с общественото недоволство от 2013 година? Като какви би определил тазгодишните протести и как виждаш тяхното развитие във времето?
Преди всичко искам да кажа, че определено подкрепям и насърчавам гражданската активност и участвам в такава. Проблемът е, че в България тя все още не е постоянна, а е на кампании. Протестите сега се опитват да повторят тези от 2013-2014 г., но както е известно в историята нищо не се повтаря, освен като пародия. Основната разлика е, че сега има коронавирус и той от една страна радикализира част от хората, дали поради това, че са останали без работа или имат работа, но нямат вече здрави нерви покрай стреса от изолацията, дали заради абсурдни решения на управляващи или др. А от друга страна са хората, които считат, че по време на подобни кризи не трябва да се правят резки движения и да се сменя капитана, за да не потъне кораба. Иначе много прилики, но и много разлики биха могли да се открият. И тогава и сега се иска оставката на правителството, но тогавашното нямаше успехи (дори един не си спомням за цяла година и малко управление) като сегашното – например приема ни в „чакалнята“ на еврозоната, опазването на страната от бежанския наплив, немалко години икономическа стабилност, ниска безработица, перфектното справяне с първия етап на епидемията и др. (което не означава, че няма и множество проблемни моменти, напротив възможно беше много повече да се постигне за последните 10 години). Тогава (2013 г.) правителството беше излъчено против волята на хората, в условията на избори под знака на една Мая и Костинброд, за разлика от сегашното правителство. Тогава протестиращите нямаха толкова важни екстри като сегашните – цял камион озвучителна техника, която е пред президентството, но се чува до Коня и площад „Възраждане“, щайги със стотици скъпи пъдпъдъчи яйца за замеряне на сградата на Министерски съвет, добре оформени скъпи табели, на които е изписано кръстовището, което трябва да се блокира и др. Въобще остава впечатлението за много добра организация – това е добре, но и за немалко пари, плюс опити за „яхване“ на протеста от ляво, от дясно, от Дубай, от Москва, от Белград и др. През 2013-14 г. участваха представители на различните поколения сравнително равномерно, като във втората част на протеста (след октомври 2013 г.) водещ двигател бяха Ранобудните студенти, които съживиха, дадоха мощен стимул на протеста, докато сега около 80 % са юноши. Което е чудесно, от една страна, че имат желание да са активни граждани. Но от друга страна, участието на мнозинството от тях е с идеята, че всичко започва от тях, преди тях няма значение какви други протести какви успехи или неуспехи са имали, „Ние ще си правим протеста, както си искаме“. При това без яснота какво следва при постигане на оставките. Преди 7 години искането беше едно: „Оставка!“ на правителството. Сега сме свидетели, в т.ч. и аз като човек, който черпи информация от извора, т.е. на място на самия протест, че исканията (адекватно на състава на протеста) са много разнопосочни – от оставката на правителството и главния прокурор, против капитализма, против използването на английски език в България и много други. Всичко това е проекция на атомизацията, за която споменах, и която с всяко следващо поколение се засилва. А някои от участниците дори не знаят какво искат или просто мафията да подаде оставка (това искане е уникално), а мутрите да са вън, вместо вътре – в затвора.
Преди 7 г. основно хора от център-дясно имаше, докато сега е голям микса – десни, леви, анархисти, отделно изпълзели отнякъде привидения от времето на сенчестия преход и т.н. А е важно да има политическа хигиена, важно е с кого сядаш на маса и с кого ходиш на протест. Общо между двата протеста е, че те са подкрепяни от президента – тогава Плевнелиев, сега Радев. Но докато Плевнелиев, който по принцип е много ясен и директен, правеше това почти дискретно, имайки пред вид статута на „обединител“ на нацията, то настоящият президент размахва юмрук и слиза на партиен протест, обиждайки избирателите на най-голямата партия в държавата – независимо коя е тя. Отделно доказателствата за намеса на чужда държава в администрацията на президента. Това не е приемливо поведение за държавен глава за хората от мнозинството – тези пред екрана, но и сред немалко от тези на площада. И преди 7 г., и сега и лявата партия и малките десни партии са по „един файтон хора“, но имат несъразмерни претенции към настоящият момент. Отделно са раздирани от сериозни вътрешни противоречия – не могат собствената си партия да оправят, претендират да оправят държавата. Доста смело, самонадеяно или отчайващо като ход. А е добре да има стабилна дясна и лява алтернатива в България. Но за това е необходимо време и политическа култура, която да поставя на първо място интереса на държавата на основата на диалога.
Каква е перспективата?
Възможни са основно три варианта – настоящото правителство изкарва мандата, ново правителство на настоящата управляваща коалиция без Борисов за премиер, който да се завърне „на бял кон“ на изборите и служебен кабинет, тип политически Франкенщайн (президентът ще има желание да отрази цялото разнообразие на протеста, но при доминация на представители на левицата, разбира се). Срещу това правителство той ще има или яростна опозиция (по-вероятно) от настоящите управляващи, които след 10 г. във властта достатъчно добре знаят как биха могли да влияят или ще бъде оставено служебното правителство да се учи да управлява и да обере негативите от проблемите, които ще се появят на есен.
Времето работи в полза на настоящото правителството, независимо дали ни харесва или не. Идва месец август, когато хората ще са на почивка или най-малкото в друг ритъм. Отделно новото поколение бързо губи интерес – то иска всичко, на момента и завинаги. След август смисъла на служебното правителство се губи от гледна точка на момента на изборите – те и без и със служебно правителство ще се преведат когато трябва да са си редовните избори. Значението ще бъде за това, кой ще разпределя милиардите от ЕС…
Възможен е и четвърти вариант, не само поради непредвидимата динамика на света, но и поради непредсказуемостта на българина.
И все пак се надявам, че настоящият протест, въпреки всичко ще дисциплинира и респектира властта и ще съдейства за утвърждаване на стабилно гражданско общество, което да отстрани по възможност повече от последствията от заченатият в грях и червени куфарчета преход, които и до днес се опитват да отклонят България от европейския път на развитие.
Владислав Господинов е завършил профил с изучаване на история в 12-то СОУ „Цар Иван-Асен II“ в София и специалност „Педагогика на девиантното поведение“ във Факултета по педагогика на СУ „Св. Климент Охридски“, където преподава в областта на Теория на възпитанието, Педагогическа фотография и др. Автор е на две монографии, на фотографски изложби и албуми и др. Член на Съюза на учените в България, Фондация „Човещина“, Клуб „Фото свят“ и др. Участник в граждански инициативи и протести.
