В самото естество на тоталитарните режими е залегнало изискването за неограничена власт. Такава власт може да се осигури само от господството над абсолютно всички хора, без нито едно изключение, над целия им живот във всичките му аспекти. Във външната политика трябва непрестанно да се завоюват нови и нови неутрални територии, а вътрешната политика изисква обработката на нови и нови групи от населението за разрастване на концлагерите, дори ако се наложи с унищожение да се отваря място за следващи. Както във външните, така и във вътрешните дела възможното противодействие не е толкова важно. От гледна точка на тоталитарното господство всяка проява на неутралитет, всяко спонтанно предложено приятелство са толкова опасни, колкото и нескритата враждебност – именно защото спонтанността по своята същност е непредвидима и поради това представлява най-сериозната пречка пред установяването на тоталното господство над човека. Комунистите от некомунистическите страни, забегнали или привикани от Москва, узнаха чрез горчивата си съдба, че са представлявали заплаха за Съветския съюз. В този смисъл, който днес вече е единствено валидният, убедените комунисти са толкова абсурдни и опасни за режима в Русия, колкото, да речем, и убедените нацисти от фракцията на Рьом за нацистите.
При условията на тоталитаризъм всякакви убеждения и мнения се оказват и смехотворни, и опасни, защото тоталитарните режими смятат за своя най-голяма гордост това, че не се нуждаят нито от тях, нито от каквато и да било човешка помощ. За тоталитарните режими всеки човек, все още непревърнал се в сбор от животински реакции и механично изпълнявани функции, е съвършено излишен. Тоталитаризмът цели не налагането на деспотична власт над хората, а установяването на система, в която хората са ненужни. Тоталната власт може да се постигне и запази само в свят на условни рефлекси, на марионетки, у които няма вече и следа от спонтанност. И понеже ресурсите на човека са изключително богати, над него може да се установи пълно господство само когато той бъде сведен до екземпляр от животински вид. Тъй че характерът на човека е заплаха, а и най-несправедливите правила на правораздаване – пречка; индивидуалността, онова, което отличава хората един от друг, е недопустима. Докато не се достигне моментът, в който всички са превърнати в еднакво ненужни – а това се постига само в концлагерите – идеалът на тоталитарното господство все още не е постигнат. Тоталитарните държави неизменно целят, макар никога да не успяват докрай, да наложат излишността на човека: чрез произволно подбиране на различни групи за концлагерите, чрез постоянни чистки на управленския апарат, чрез масови изтребвания. Здравият разум отчаяно протестира, че масите са покорни и че този гигантски апарат на терора е ненужен, но ако можеха да изрекат истината, тоталитарните управници биха отговорили: апаратът ви се струва ненужен само защото служи за превръщането на хората в ненужни.
Опитът на тоталитаризма да превърне хората в ненужни отразява изпитаното от съвременните маси усещане за излишност върху свръхнаселената земя. Светът на умирането, в който на хората се втълпява, че са излишни чрез живот, в който наказанията се налагат без връзка със закононарушението, експлоатацията е без полза, трудът не произвежда продукт, е свят, в който всеки следващ ден е възпроизводство на безсилието. Но в рамките на тоталитарната идеология няма нищо освен смисъл и логика: щом лагеристите са гниди, съвсем логично е да бъдат изтребвани с отровен газ; щом са дегенерати, не бива да им се позволява да разпространяват заразата сред цялото население; щом са „робски души“ (Химлер), опитите за превъзпитание биха били загубено време. В очите на идеологията проблемът, свързан с лагерите, се свежда до това, че произвеждат твърде много смисъл, че приложението на доктрината е толкова предметно.
По този начин тоталитарните режими категорично и цинично обезсмислят утилитарните очаквания на здравия разум, като същевременно налагат един вид свръхзначимост, всъщност характерна за всички идеологии, претендиращи, че са открили ключа към историята или разрешението на всемирните загадки. Над безсмислието на тоталитарните общества царува нелепата свръхзначимост на неговите идеологически предразсъдъци. Всички идеологии представляват безобидни, безкритични и произволни мнения, но само до момента, в който се превърнат в искрено убеждение. Приемат ли се буквално домогванията им за всеобща валидност, те се превръщат в ядра на логически системи, в чиито рамки, както в системите на параноиците, всичко става разбираемо, превръща се в задължително следствие от възприетата начална предпоставка. Безумието на подобни системи е заложено не само в началната предпоставка, а и в неотклонната логика на тяхното изграждане. Открояващата се логичност на всички -изми, простодушното им упование в спасителната сила на праволинейната всеотдайност, без оглед на специфичните разнородни фактори, вече крие в себе си първите наченки на тоталитарното презрение към реалността и фактологията.
Здравият разум, приучен към утилитарно мислене, е безсилен срещу подобна идеологическа свръхзначимост, тъй като тоталитарните режими установяват действащ свят на безсмислието. Презрението на идеологиите към фактологията все още допуска гордостта на човека като господар на света – в края на краищата именно презрението към реалността прави възможно изменянето на света и човешката изобретателност. Но свръхидеята, заложена в тоталитарното презрение към действителността (отличаваща го коренно от различните революционни теории и възгледи), която придава на това презрение убедителност, логичност и последователност, смазва и последните остатъци от гордост. Твърдението на болшевиките, че сегашната руска система превъзхожда всички останали, се превръща в същински тоталитарен похват, когато от това твърдение тоталитарният властник по силата на логиката стига до извода, че ако не съществува тази система, хората никога не биха изградили такова чудесно съоръжение, каквото е, да речем, метрото, а после съвсем естествено прекрачва и към следващия извод – че всеки, който знае, че метро има и в Париж, е подозрителен, тъй като може да подтикне хората към съмнението, че единственият начин да се постигне нещо, е болшевишкият. Така се поражда окончателното заключение: че за да остане човек верен болшевик, трябва да се разруши парижкото метро. Важното е последователността.
С новите структури, основаващи се върху силата на свръхзначимото и задвижвани от логичността, се оказваме изправени пред края на буржоазната ера на печалбата и властта, както и на империализма и експанзията. Агресивността на тоталитаризма не произтича от някаква алчност за власт и ако той толкова трескаво търси начини да се разпростре, това не е заради самата експанзия, нито заради някаква полза, а по чисто идеологически причини: да направи света последователен, да докаже правилността на своята свръхидея.
В името на тази свръхзначимост, в името на абсолютната последователност тоталитаризмът трябва да заличи и последната следа от онова, което обикновено наричаме човешко достойнство. Защото да зачиташ човешкото достойнство, означава още и да признаеш сънародниците си, както и останалите народи за субекти, изграждащи собствените си светове или един общ свят. Няма идеология, стремяща се да даде обяснение на всички исторически събития от миналото и прогноза за бъдещето, която да понесе непредвидимостта, произтичаща от съзидателната способност на човека, да приеме, че във всеки момент хората могат да създадат нещо уникално, което никой не е в състояние да предрече. Ето защо тоталитарните идеологии целят не преобразуване на външния свят, не и революционно пренареждане на обществото, а промяна на самата човешка природа. Концлагерите представляват лаборатории за изпитване на измененията в човешката природа и поради това са срам не само за лагеристите и за онези, които са господствали над тях по силата на „научни“ стандарти, а за цялото човечество. Не в страданието е въпросът – в своята история хората винаги са страдали; не и в броя на жертвите. Застрашена е самата същност на човека и макар на пръв поглед тези експерименти да не успяват да я променят, а само да я смажат, създавайки общество, в което нихилистичната баналност homo homini lupus се превръща във всекидневие, не бива да забравяме, че всеки експеримент трябва да се ограничава в определени рамки, което изисква всестранен контрол, за да се постигнат и убедителни резултати. Засега тоталитарната убеденост, че всичко е възможно, доказа само, че всичко може да бъде унищожено. Но в стремежа си да демонстрират постижимостта на всичко тоталитарните режими, без да го съзнават, доказаха, че съществуват престъпления, които човек не е в състояние нито да накаже, нито да прости. Когато невъзможното се превърне във възможно, то става ненаказуемо, непростимо, абсолютно зло, надхвърлящо понятните и обясними мерзки мотиви като себелюбие, ненаситност, скъперничество, ненавист, алчност за власт и малодушие – поради това на него не могат да противостоят нито отмъстителен гняв, нито всесилна любов, нито опрощаващо приятелство. Също както жертвите във фабриките на смъртта или на бунището на забвението в очите на своите палачи вече не са „човеци“, така и новият вид престъпници остават извън границите дори на единодушното схващане, че всички хора са грешни.
В цялата ни философска традиция е заложена неспособността да осмислим „радикалното зло“. И това се отнася както за християнската теология, признаваща божествен произход дори на самия дявол, така и за Кант – единствения философ, който, съдейки по въведения от самия него нов термин, трябва поне да е допускал съществуването на такова зло, макар веднага да го преосмисля чрез понятието „извратена злонамереност“, която може да се обясни с понятни подбуди. Ето защо, за да вникнем в същността на това явление, на практика няма на какво да се опрем и въпреки че сме изправени пред съкрушителната реалност на неговото съществуване, то обърква всички известни ни критерии. Съществува един що-годе ясен довод – че радикалното зло вероятно е свързано с появата на система, в която всички хора са станали еднакво ненужни. Манипулаторите на системата са убедени, че и те самите са излишни колкото и останалите хора, затова тоталитарните убийци са още по-опасни – те не се интересуват живи ли са или не, имало ли ги е на този свят, или изобщо не са били раждани. Днес фабриките за трупове и бунището на забвението представляват немалка заплаха, защото навред населението и бездомните нарастват, всеки ден хиляди хора се оказват излишни, ако все още гледаме на нашия свят през призмата на утилитарните представи. Повсеместно политически, обществени и икономически събития са в таен заговор с различни инструменти на тоталитаризма, създадени, за да направят хората излишни. Заложеното изкушение добре се разбира от практичните здравомислещи маси, страхът от смъртта в много страни е убит от отчаянието. Нацистите и болшевиките може да бъдат сигурни, че техните фабрики за масово унищожение, показващи най-бързото разрешение на проблемите за пренаселеността, за икономическата ненужност и обществената невкорененост на масите са колкото предупреждение, толкова и примамлива възможност. Нищо чудно тоталитарните решения на редица въпроси да надживеят падането на самите тоталитарни режими под формата на неустоими съблазни, които ще изплуват всеки път когато политически, социални и икономически несгоди изглеждат невъзможни за отстраняване с достойни човешки средства.
Книгата „Произходът на тоталитаризма“ ( изд. Колибри, 2023 ) се публикува за първи път на български език в нейната цялост и включва трите й основни части: Антисемитизмът, Империализмът, Тоталитаризмът. Това е най-ранният мащабен труд на Хана Арент, донесъл й международна известност. Още с публикуването му през 1951 г. той предизвиква широка дискусия в научните среди с интерпретациите, които са извън доминиращите парадигми. Разгледани са предпоставките за възникването и последвалия възход на антисемитизма в Европа през XIX век; пътят на новия империализъм от 1884 г. до началото на Първата световна война, появата на расизма като идеология и съвременното му приложение като идеологическо оръжие. Тоталитаризмът е дефиниран като „нова форма на управление“, която се различава от други форми на политическо потисничество, като деспотизъм, тирания и диктатура. Съветският и нацисткият тоталитарен режим, анализирани паралелно, са определени като по-късна и зловеща трансформация на европейския колониализъм. Le Monde поставя „Произходът на тоталитаризма“ сред 100-те най-значими книги на XX век; National Review я класира на 15-о място в своя списък на най-добрите нехудожествени книги на века.
…
Хана Арент (1906–1975) – американски философ, политолог и публицист от германски произход, е сред най-влиятелните политически мислители на XX век. Следва философия в университетите в Марбург, Фрайбург и Хайделберг, където нейни учители са Мартин Хайдегер, Едмунд Хусерл, Карл Ясперс. През 1933 г. емигрира от нацистка Германия в Париж, а през 1941 г. в САЩ. Научен директор на Conference on Jewish Relation; главен редактор на издателство Schocken Books; изпълнителен директор на Jewish Cultural Reconstruction, Inc. Преподава в редица американски университети – в Бъркли, Принстън (първата жена, избрана за редовен професор през 1959 г.), Чикаго, в нюйоркското New School of Social Research. Сред най-известните й произведения са „Произходът на тоталитаризма“, „Човешката ситуация“, „Айхман в Йерусалим“, „Между миналото и бъдещето“, „Човечеството в тъмни времена“ и др.
