Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. Има многобройни публикации в периодичния литературен печат, автор на книгите – „Снимки на деца“ (кратки прози, 2010), „Енсо“ (стихове, 2012, номинирана за наградата „Иван Николов“). Член e на международна организация „The Haiku Foundation“. Носител е на първи награди от конкурсите – за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), третия национален конкурс за хайку на свободна тема (2010) и международния конкурс „Cherry blossom“ (2011). През 2010 г. влиза в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Текстовете му са издавани на английски, немски, френски, испански, италиански, японски, руски и унгарски езици. Организатор е на благотворителния проект „Оризови полета“ за подпомагане на пострадалите от земетресението в Япония през март 2011 г.
фото: Яница Радева
Какво изкара хората на улицата?
– Изкараха ги политиците и олигарсите с техния нагъл и безскрупулен съюз в името на печалбата за сметка на хората в страната, които едва свързват двата края и живеят на социалния ръб. Изкара ги неработещата политическа система, която показа, че ако сега не се промени, вредите с всеки един изминал ден ще нарастват.
Какво е твоето мнение за опитите да се квалифицират протестите?
– Протестите са факт и говорят за проблеми в страната, отлагани от дълго време. Те нямат нужда от квалификации и назовавания. Дали това ще бъде протест на средната класа, на интелигенцията, на красивите хора и каквото и да е било друго, едва ли ще помогне нещо. Дори подобни квалификации могат да ги направят едностранчиви. Нима нуждата от промяна не засяга всички слоеве българи? В същото време квалификациите често помагат на някои заинтересовани страни, за да могат да вкарат протеста в определено русло, което им е изгодно. Важна е не квалификацията, а изводите и целенасоченото действие.
Седмици наред центърът на София всяка вечер е блокиран от протести на граждани и нито една организация – профсъюзна, браншова, политическа не се присъедини към протеста. Конформисти ли сме?
– Браншовите и профсъюзни организации са пряко свързани с властта, затова в тези клатещи се времена профсъюзите не взимат страна, просто защото не знаят кои ще бъдат следващите управляващи, към които да се прилепят като кърлежи. От друга страна политическите сили също не застават зад протеста, защото нямат ясна стратегия за действие, нито лидери, които да застанат зад нея. Протестиращите са оставени сами, затова е и тази безпътица и недостигане на очаквания ефект.
Къде е Опозицията в момента? Лидерите й в такъв момент не трябва ли да са с хората на улицата?
– Реална опозиция в момента липсва. Разбитото дясно е накъсано на парчета, които вместо да се консолидират и да изградят с общи сили смислена концепция, се пазарят кой колко депутати ще има ако влязат при евентуални избори. В страната няма работещи политически модели, които хората да припознаят като свои. Точно върху такива модели и платформи трябва да се мисли и всички експерти в страната, независимо от партийната си принадлежност, да застанат с уменията и знанията си зад тях. Бездействието и конфликтите не работят в полза на държавата. Напротив – удължават агонията й.
Постижим ли е скоро политически баланс от гледна точка на политическата ни култура?
– Поради липсата на политическа култура не само в управляващите, но и в голяма част от избирателите, такъв баланс е трудно постижим. Наблюдава се обаче една добра тенденция на отрезвяване и осмисляне. Тя в крайна сметка има шанс да доведе и до вземане на трезви спасителни решения по цялата верига. По този начин могат да се появят първите лъчи на положителна промяна.
Някои твърдят, че Преходът едва сега започва. Ако е така, последния близо четвърт век в коя графа да го сложим?
– Не е важно кога е започнал преходът, а с каква скорост и в каква посока се движи. Всеки преход е път и опит, от който не бива да се лишаваме. Сега започналият преход дава нова надежда, но за да се случи добрата промяна трябва освен осмисляне да има и действие, всеки колкото може в своята си сфера. Така ще се акумулират положителни действия в определена посока, което неминуемо ще доведе и до по-голяма положителна промяна.
Ширещата се корупция е като раковите клетки. Думата институционалност май е изпразнена от съдържание в момента?
– Корупцията е световен феномен от векове насам. Човешката природа е устроена така, че да бъде съблазнявана, а парите са един от най-съблазнителните фактори за нея. Лошото наследство, което имаме и 23-те последващи „демократични“ години не доведоха до добри практики за борба с корупцията. Напротив, установиха канали и методи и направо я легализираха. Никоя институция няма полза да се бори с корупцията, защото допълните й доходи рязко ще спаднат. Най-доброто средство за борба с нея са съвестта и морала, а те липсват отчайващо. Тях трябва да възпитаваме, за да имаме работещи институции и държава.
Всички искаме промяна, но тя тръгва от всеки един от нас. Готови ли сме за нея?
– Някои хора са вече готови за нея, други зреят, трети нехаят за промяната. Когато процентът на последните се свие до минимум, може да очакваме да дойдат и по-добри времена. Засега техният процент е задушаващо голям, особено в по-малките градове и населени места. Там времето тече с десетилетия назад. Хората предпочитат да си мълчат и да бездействат, отколкото да показват недоволство от всичко, което се случва в държавата и пряко ги засяга.
Ако трябва с едно хайку да опишеш случващото се, какво ще бъде то?
последен танц
петелът няма глава
да се поклони
Събуди ли се гражданското общество?
– Събуждането е дълъг процес. Има събудили се българи, други сънуват кошмари и не вярват в утрото, а то винаги идва. Освен ако не го проспим.
Донесе ли според теб желания ефект акцията “Грабвайте телата”, при която няколко български поети прекрачиха загражденията на Народното събрание?
– Тази акция е символна, тя не е само буквално прекрачване на загражденията, но и знак, че ситуацията в страната е излязла извън контрол, че хората на изкуството не са безучастни към случващото се. Поне една част не са, за сега малка, да се надяваме все по-голяма. Друга част обаче от тези хора, няма никакво отношение към процесите течащи в страната, сякаш те не живеят тук и бъдещето за тях няма значение. Този тип мълчание и безхаберие е доста сходно с това на политиците. Времето изисква общи дела, заравяме ли си главите, като щрауси в пясъка нищо няма да се промени към добро. В крайна сметка, считам акцията “Грабвайте телата” за успешна, радостен съм и че една част медиите не си затвориха очите за нея, това също е добър знак. Със сигурност ще има и други подобни акции, това според мен е само началото.
Какво мислиш за гладната стачка на Едвин Сугарев, това отчаян опит ли е или път към постигане на определена цел?
– Едвин е един от малкото интелектуалци, които не се страхуват да изкажат гражданската си позиция, каквото и да им коства това. Гладната стачка е неговият начин да изрази мнението си, начин свързан с риск за здравето и живота. Едвин е важен за България не само като поет, но и като общественик. Никак не ми се иска да пострада или да го загубим. Не може плачевната ситуация в страната да се плаща с човешки животи, тези животи са нужни за бъдещето на тази държава, трябва да направим всичко възможно да ги запазим. Тази стачка не остана незабелязана в политическото пространство, въпреки че повечето медии и политици се опитват да я неглижират. От друга страна фактът, че толкова много поети застанаха зад Едвин и го подкрепиха на голямото четене пред Народното събрание е красноречив. Хората на изкуството и изобщо мислещите хора започнаха да излизат от своята маргиналност и да заявяват и защитават позициите си. Така има шанс да се инициира една качествена промяна в обществото.
Посоката, какво следва?
– Следват действия и работа по всички нива – политически, социални, институционални. Ако не следват действия, следва бездействие, а всички знаем до какво води то…
