Паметник на Христофор Колумб в Ричмънд, щата Вирджиния, беше съборен от протестиращи на 10 юни, запален и накрая хвърлен в езеро. Това се случи по-малко от два часа след като демонстрантите се събраха в градски парк и скандираха за сваляне на монумента. След събарянето на паметника на негово място беше поставена табела с надпис „Колумб представлява геноцид“. Броени дни след това отново в Ричмънд протестиращи събориха статуя на Джеферсън Дейвис, президента на Конфедерацията в Американската гражданска война. В същото време гневна тълпа в Портсмут обезглави и след това събори четири статуи, които са били част от паметник на Конфедерацията. Недоволните граждани са били разгневени от решение на общинския съвет на Портсмут да отложи планирано преместване на паметника. Демонстрантите започнали да хвърлят тухли и после разглобили паметника парче по парче, докато на улицата свирела духова музика и протестиращи танцували. При събарянето на една от статуите, тя е ударила по главата мъж на около 30 години, при което той е загубил съзнание и е бил откаран в болница. Рушенето на паметници продължава по време на протестите в много градове на САЩ заради смъртта на Джордж Флойд, афроамериканецът, който почина от задушаване под коляното на полицай при арест в Минеаполис, щата Минесота на 25 май. Смъртта на Флойд отприщи вълна от премахвания на конфедеративните паметници в цялата страна.
Ето как писателят Владимир Левчев коментира случващото се: „Няма спор, че символите са нещо важно. Те са в основата на човешкото мислене, в основата на езика, който е символна система. В основата на националното и сoциалното съзнание, на съзнанието ни изобщо. Все пак ми се струва, че събарянето на паметници свързани с колониалното минало отклонява въпроса от по-важния: за расизма в съвремения свят. Расизмът има различни измерения във всяка страна. В България например “чернокожите” са ромите. А до някъде има расизъм и спрямо турците. Макар че в Западна Европа пък расизъм се проявява и към българите. Но това всъщност е по-точно ксенофобия. Докато за малцинството в една страна, тя също е родина, а не чужда страна. И ксенофобията, и расизма, и растящата пропаст между бедни и богати, хора и страни, в света – това са реалните проблеми, за които трябва да мислим. Те са много важни както в САЩ, така и в Европа, и в целия свят. Но рушенето на паметници, или горенето на книги, е нещо съвсем друго. Не можем да променим историята. Не трябва да се опитваме и да я ревизираме. Времената се менят и, ако мерим историята с днешния аршин, едва ли ще остане нещо, което не трябва да се събори.
И ако събарянето на паметника на един човек, чиято основна “заслуга” е била търговията с роби, е оправдано, както и раздялата със символите на Конфедерацията, които са тясно свързани с робството на афро-американците, събарянето на паментника на Колумб ми звучи почти така шокиращо, както рушенето на християнски или будиски статуи от талибаните. Какво да кажем тогава за Джордж Вашингтон?
Християните също са рушили “идолите” – т.е. древногръцките и римски статуи, подобно на днешните талибани или войниците на Ислямска държава. Когато обаче говорим за по-близката история, за символи свързани с все още отворени рани, като наследството на колониалното робство и расизма в съвремения свят, или с тоталитарните държави в Европа, символи, които още имат политическа сила, а не само историческо значение, нещата са по-различни.
Един паметник на Хитлер, на Сталин или на Ленин, на Димитров или Живков, все още би имал политическо значение. В началото на 1990-те, паметникът на Ленин в центъра на София беше кротко премахнат, без никакви протести. Но всяко повдигане на въпроса за преместването на паметника на Съветската армия от центъра на София, или на който и да е друг от многобройните паметници на Съветската армия в България, предизвиква мощна вълна от протести, както от Москва, така и от съответните сили в България. От друга страна никаква вълна от протести не предизвика събарянето на паметника “1300 години България” на Валентин Старчев пред НДК. И какво стана с мемориалните плочи на бойците от Първи и Шести пехотен полк, загинали в Балканската и Първата световна война, които трябваше да се възстановяват точно на това място?
Според мен трябва много внимателно да се мисли преди да се събаря един паметник. В много Източноевропейски страни проблемът с паметниците на комунизма беше мъдро решен: те не бяха разрушени, а преместени в специален “резерват” – парк или музей на тоталитарното изкуство. У нас нещата се решиха половинчато ( и то без да се дръзне да се посегне на поне един от многобройните паметници на Съветската армия!). Т.нар. “Музей на социалистическото изкуство” в София има неясна функция. Наред с чисто пропагандното комунистическо изкуство (което най-често няма, или има съмителни естетически качества) в този музей са изложени картини на едни от най-добрите български художници живяли и по това време – Александър Жендов, Цанко Лавренов, Дечко Узунов. Дори като се вземе предвид названието на музея, това изглежда като един опит да се размие границата между тоталитарната пропаганда и българското изкуство от периода 1945-1989 изобщо.
Въпросът с паменниците е много сложен, когато те са свързани с още отворени социални рани и с още живи политически идеологии. И трябва внимателно да се мисли как точно да се процедира с тях.
Но много важно е да не се отвлича вниманието от реалните проблеми с расизма, ксенофобията, политическия екстремизъм, като акцента се премества върху събарянето на паметници”.
